Танц

Насърчаването на интернационален обмен е част от артистичното всекидневие в съвременния танц. Политически предварително определени цели обаче често са пречка пред артистичните проекти.

Всяко лято интересуващите се от танц имат претъпкан календар от събития. Фестивали и Празнични седмици се посвещават изцяло или отчасти на съвременния танц: От Брюксел през френските градове Юзе, Монпелие и Марсей, както и Авиньон; в Германия това са InTansit и Tanz im August в Берлин, летният фестивал в Кампнагел в Хамбург; Австрия предлага ImPulsTanz.

Не е ново определението, че в „предприятието” програмиране се появяват много имена в много контексти: Артисти и компании се транспортират от програма на програма, а в кредитите за ко-продукции редовно се срещат много институции. Артистичният обмен отдавна вече не познава граници.

Пина Бауш се оставя да бъде вдъхновявана и кофинансирана от чужди страни, Акрам Кхан, Сиди Ларби Черкауи, Феликс Рукерт или Констанца Макрас търсят бразилски бедняшки квартали, индийски филмови градове, виетнамски балетисти или китайски монаси като доставчици на ключови понятия при проучванията си и съответните страни като спонсори на работата им. А във „вътрешния кръг” на високо търгуваните имена хореографи срещаме пъстри смесици на европейските с американски, южно-, северно- и западноафрикански.

Райски състояния

Изглежда в областта на изпълнителските изкуства и по-специално танца се е осъществила една мечта на човечеството: Всички раси и цветове на кожата, всички страни и стилове са по братски обединени, закриляни и защитени от грижовен културополитически климат и поддържани от всезнаещи ръководители на програми и на фестивали.

Но пред тази въображаема страна на разкоша културната политика е поставила процедурата на подаване на молби. И колкото и креативни и отворени откъм резултата си да изглеждат редицата ко-продукционни резиденции и пребивавания за проби, в края на краищата от тях трябва да произлезе продукт. Когато обаче става въпрос за кандидатстване за така желаните средства за подкрепа, неочаквано и светкавично бързо се появяват национални, регионални или дори сепаратистки стени.

Внимателното проучване на правилата за отдаване на подкрепа, на темите на фестивали и писмата за отхвърляния създава по-скоро усещането за неприятност. Градът Х дава пари при условието, че артистът Y ще покаже премиерата си в Х. Фестивалът Z, също заинтересуван, но по-щедър от Х, трябва да носи съществената част от разходите за продукцията, но да се задоволи само с гостуващ спектакъл. (С този аргумент в Берлин са съкратени или спрени средства за подкрепа на артисти.) Културната Фондация F подкрепя интернационални артисти, но само ако обещаят национално или регионално присъствие. Датчанка, която работи в Дания, е далеч по-малко интересна, отколкото ако отиде в Португалия. Това, дали нейната работа е от висок ранг, не играе никаква или само второстепенна роля.

Целта на културната политика и на културната подкрепа не винаги е една и съща

Какво обаче всъщност се подкрепя, щом става въпрос за такива национални или регионални аспекти? В смисъла на диалектиката националното включва интернационалното, регионалното националното, а отделното- общото. Когато една национална стипендия подпомага пребиваването на един танцьор в друга страна, се прави винаги едно ясно изявление: Той не трябва да продължи обучението си в собствената си страна.

В наши дни интернационалният обмен от една страна е хубава и важна задача. Но доколко с това е свързано артистично изявление? Или дори полза или допълнителна стойност?

Може би е наивно да вярваме, че кулутурната политика на първо място е свързана с подкрепата на изкуствата. А в танца важи същото като при всички други дисциплини: Няма достатъчно средства за подпомагане на всички, затова селекцията е крайно необходима, и тя никога не може да е неоспорима. В този смисъл националното като категория е толкова убедително или произволно, колкото полът или възрастта на хореографа или големината на компанията. Но колко добри проекти са били осуетени, само защото „национално” белязаните критерии не са били изпълнени? А колко посредствени работи са имали възможност да се появят, само защото са били активирани достатъчно европейски мрежи, транснационални партньорства и космополитни ансамбли?

Същото важи за социално-педагогическото зареждане на танца. В момента, в който се поставя една „извън-художествена” функция, първоначалната задача е пожертвана или поне изложена на опасност. Поставянето на националния произход като естетически отличителен белег и културополитическото му повишаване в стойност вероятно дълго време е било считано за необходимо и полезно. Като се има предвид обаче европейският обединителен процес, както и политическото радикализиране под знака на културокапиталистическата глобалност, то старите форми на суверенни методи на подкрепа на артисти изглеждат отживели.

На този фон наново се повдига въпросът за „откритостта” и „себеотрицанието” на културополитическите действия: Вече не географският или етническият произход се считат за отличителен белег за либерално подпомагане – трябва да се има предвид сериозността на артистичното постижение. Най-после трябва да се посредничи между административната възбрана на теми и взимането на партия на даден артист: Това е задача, която все по-спешно се поставя на всички участващи – било то театри, медии, държави или студиа.