Записани спомени

Съвремието на най-новата история на Югоизточна Европа

На Уинстън Чърчил, който е бил не само британски държавник, а и историк, се приписват думите, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да изконсумират.

© Iosif Király. Reconstruction – Tirgu Jiu_6B, 2008

Дали Чърчил се е изразил точно така, няма значение във връзка с нашата изложба. Няма да дам отговор и на чисто академичния въпрос – но именно поради това така горещо обсъждан в гилдията – доколко понятието „Балкани” се покрива с „Югоизточна Европа” и дали „Югоизточна Европа” изобщо съществува като исторически регион. Едно обаче може да се твърди със сигурност и то е видно в много от творбите за „записаните спомени” от Югоизточна Европа – тази част на Европа е произвела в най-близкото минало повече съвременна история за своето население, отколкото отделният жител може да „изконсумира” или да се натъпче с нея и добре да я смели.

На първо място причината е в многообразието и дълбочината на политическите и обществени промени, които характеризират 20-ти и началото на 21-ви век в европейския югоизток. Но значението и бремето на съвременната история в Югоизточна Европа са малко по-големи за отделния човек отколкото на други места, защото там те са се запечатали по-дълбоко в съвременната памет на обществото, отколкото в други части на континента. Една от най-често цитираните дефиниции на „съвременна история” гласи, че това е онази епоха, която е преживяна от голяма част от все още живите. Така например за германското общество едва ли има друго, съзнавано като значимо историческо събитие, актуално и днес, което да е по-старо от нацистката диктатура между 1933 и 1945 г. Ситуацията в Югоизточна Европа е по-различна. Нямам предвид факта, че там интересът към историята е по-голям, отколкото в Германия, поради което близки и непознати често сериозно спорят за далечни събития. А по-скоро, че поради тамошните в сравнение с Централна Европа значително по-здрави семейни връзки, които обхващат няколко поколения, „паметта” може да осъвремени дори такива събития, които не са преживени (почти) от никого. Тази „памет”, която надхвърля един човешки живот, естествено не стига произволно далеч назад в историята. Но в сравнение с нас на Балканите тя обхваща едно поколение повече. Доказателство за това са много от показаните в тази изложба художествени творби – когато Стефана Савич говори за „наследени спомени” (въпреки че ги отнася към свидетелски разкази) или когато Ерхан Муратоглу записва спомените на една очевидно непозната жена на 94 години.
Ето защо крахът на двете определили облика на Югоизточна Европа империи (от 1912 г. респ. 1918 г.) – Османската империя и Хабсбургската монархия – все още има значение за съвременната история. И не само поради връзката със съвременността по отношение на войните, които съпътстват този срив (в случая с Османската империя – двете Балкански войни от 1912/1913 г. и Първата световна война 1914/1918 г., а в случая с Австро-Унгария – Първата световна война). Връзката с настоящето стига до една епоха, през която в големи части от Югоизточна Европа до 90 на сто от населението живее на село и е почти неграмотно. На този фон е обяснимо колко жестоки и бързи са промените, които водят през 20-ти век до ускорено заселване на градовете, масово образование, индустриализация и последвала деиндустриализация. В частност урбанистичната среда, от която произхождат и повечето представени тук художници, е продукт именно на тази проточила се съвременна история. Към 1900 г. в целия регион няма нито един милионен град и с изключение на Истанбул само Букурещ има повече от 250 000 жители. Днес обаче почти всички столици в региона са метрополии. Като изключим мегаграда Истанбул, милионно население имат Атина, Букурещ, София и Белград. Но също така Сараево, Тирана, Кишинев и Загреб с по 500 000 до един милион жители също имат първостепенно урбанистично значение за своите страни.
Изхождайки от тази панорама на столиците, бих искал да хвърля светлина върху шест теми, които според мен биха помогнали за разбиране на бремето, с което съвременната история е натоварила целия регион:
  • изостреното колективно чувство на несигурност поради малките по територия страни от Югоизточна Европа, както и променливото съотношение на силите между тях
  • казаното по-горе има връзка с разпространеното чувство за опекунство от чужденци (а също и от по-отдалечени чужди страни)
  • слабостта на въздействащите на обществото държавни институции, които съответно изпълняват задачите си незадоволително, а с това е свързано и слабото гражданско съзнание на значителни части от населението
  • недостатъците на икономическото развитие
  • огромните различия в перспективите за развитие на селото и по-големите градове, които в последно време дори значително се задълбочиха
  • осмислянето на най-новата история от обществото

Чувство на несигурност

През 20-ти век в по-голямата част на Югоизточна Европа намалява драматично културното и етническо многообразие, характеризирало региона в продължение на векове. Основна причина са войните. Те не са по-чести, отколкото в останалата част на Европа, но сборът им ги прави по-продължителни. Споменатите вече Балкански войни 1912/13 г., които се водят за разпределение на европейското наследство на разпадащата се Османска империя, се сливат в засегнатите области с Първата световна война и образуват едно събитие. А за Гърция и Турция може да се говори за цяло военно десетилетие предвид започналия след Първата световна война конфликт в Мала Азия (до 1922 г.). Вярно, Втората световна война бе по-кратка в този регион, тъй като го обхвана чак през 1940 г. респ. 1941 г., но затова пък поради етнополитическите елементи и признаците на гражданска война тя имаше специфични и драматични последици за широки слоеве от населението от Северна Югославия, през Албания до Гърция. Продължаването на същинската гражданска война между леви и десни сили засегна цяла Гърция в началната си фаза 1944/45 г., както и в 1946 г., а после до 1949 г. (ако изключим антикомунистическото партизанско движение, което до началото на 50-те години оперира предимно в планините на Северна Албания и Централна Румъния). Четирите войни в Югославия (кратката в Словения 1991 г., в Хърватия 1991/95 г., в Босна и Херцеговина 1992/95 г. и за Косово 1998/99 г.) засегнаха само малки геополитически единици. Въпреки това те имаха опустошителни последици – от разрушенията през жертвите до „етническите прочиствания”. Тенденцията към етническа хомогенност се забелязва не само във военно време. С укрепването на институциите в новосъздадените държави се разкриват привлекателни работни места за съответните етнически образовани елити, така че за тях самите е по-изгодно да напуснат регионите си по произход. Така например образовани сърби се изселват от Хърватия, Босна и Косово в Сърбия (Белград); същото се отнася и за елити в периферията на хърватски, босненски (мюсюлмански) или албански населени места в рамките на Югославия. Маджарите от Румъния ги влече към Унгария. Турци и други мюсюлмани от България се изселват в десетилетията след 1945 г. в Турция – едни под натиск, други, примамени от живота в конационална и несоциалистическа среда. Независимо от хомогенизацията и въпреки политико-териториалната консолидация – с изключение на Турция и в малка степен на Румъния – всички държави на Балканите, наследили старите империи, са малки до средно големи. Произтичащото от това обстоятелство колективно чувство на ранимост, многократно сполетялата ги нестабилност на регионалната система от държави, възможните гранични конфликти и т. н. водят до опасения от заплаха. Никоя държава на света не претендира за вечна стабилност. Но там, където динамиката на развитието е толкова силна, както в Югоизточна Европа от 20-ти и 21-ви век, се отваря пространство както за надежди за възможни промени, така и за опасения от тях. Осем страни в региона се появиха на международната арена в настоящата си форма едва след 1991 г. (Словения и Хърватия 1991 г., Босна и Херцеговина, Македония и Република Молдова 1992 г., Сърбия и Черна гора 2006 г., Косово 2008 г.). Ако прибавим и Севернокипърската турска република (от 1974 г.; вж. за сравнение творбите на Мариана Христофидес) и частичния държавен характер на Република Сръбска в Босна (от 1992 г.), картината на бурните процеси в региона ще стане още по-пъстра.

Чувство за опекунство

Югоизточна Европа има отколешен опит с имперски господства. Почти всички народи от бившите земи на Османската империя я обвиняват за някогашните си, а дори и за сегашните си трудности. От една страна това е някакво самооправдание. От друга страна обаче извън региона често не се обръща достатъчно внимание на факта колко големи са били слабостите на Османската империя в областта на върховенството на закона и политическото развитие. Съветското господство в източната част на региона (в западната част две европейски комунистически държави – Югославия от 1948 г. и около десет години по-късно Албания – се откъснаха от влиянието на Съветския съюз) не допринесе с нищо за популяризиране на идеята за организиране в свръхдържавно обединение. Все пак в европейския югоизток широко е разпространена представата, че и днес други определят съдбините на региона. За това допринася и силната позиция на САЩ в някои от днешните държави. Това се отнася в още по-голяма степен за двата международни протектората в Босна и Херцеговина (от края на 1995 г.) и Косово (от 1999 г.), в които „покровителите” отнеха на „покровителстваните” всякаква възможност за контрол. Но и регулаторните мерки от Брюксел в рамките на разширения ЕС също се интерпретират от обществата като опека. Все пак с европейската интеграция се свързва опита от укрепваща междудържавна стабилност, възможността за инвестиции в инфраструктурата и повече свобода на движение в рамките на общността. Това е особено важно, като се има предвид, че опитите за интеграция по идея на Запада в предишни десетилетия не доведоха безусловно до засилване на чувството за сигурност – недоверието на Гърция и дългогодишните опасения спрямо партньора в НАТО Турция и фактическото разделение на Кипър са доказателство за това.

Слабост на институциите и гражданското общество

Чувство на отчужденост често съществува и по отношение на собствената държава. В много области държавите в региона се развиват по-успешно отколкото старите империи, например при справянето с ширещата се преди неграмотност. Участието в политическия живот и защитата на отделни легитимни интереси днес се осъществяват по-лесно, отколкото при османците и Хабсбургите. Но за по-голямата част от населението в региона в рамките на това сравнение между вчера и днес битува опитът от комунистическото господство. В някои страни по време на смяната на системата хората се страхуваха от държавата и я мразеха – най-силно изразено в Албания, където комунистите най-брутално се намесваха в живота на хората (срв. впечатляващата фотографска серия на Фани Згуро). Обременяващата слабост на държавните структури в Албания в първите години след 1989/90 г. бе последвана през 1997 г. от временен срив на почти всички институции. Това са само примери на всеобщата институционална слабост в региона, които се отнасят отчасти и до образователната система, обществения транспорт и останалата инфраструктура, както в по-голяма степен и до правосъдието и здравеопазването. В страните от региона липсват много обществени услуги или могат да бъдат получени само чрез подкуп. След 1918 г. и по време на комунистическото господство бяха изградени многобройни структури, които обаче в повечето случаи бяха далеч от мисълта да служат на хората. Същевременно в много от страните назначените на публични длъжности са просто назначени, което означава, че няма силно чиновничество. В една либерална система това положение би изглеждало напредничаво, но в случая държавните служители са подложени на политически и корупционен натиск, тъй като след избори може да бъде сменена цялата администрация – от върха до средния ешалон. Предвид тези дефицити индивидуалното обвързване с добродетелите на гражданското общество като ангажираност отвъд тясното обкръжение, честно плащане на данъци и т. н. е по-скоро слабо изразено и не представлява никаква изненада.

Икономически структури

В началото на 20-ти век в доминираната от селскостопанския сектор Югоизточна Европа почти не съществува достойна за отбелязване индустрия. Градското занаятчийство е представено в незначителен обем, тъй като със създаването на новите държави в бившата османска част на региона мюсюлманите занаятчии или биват директно прогонени или са принудени да емигрират в Османската империя (след 1923 г. – в Турция). На фона на тази ситуация по-нататъшното икономическо развитие може да прилича на грандиозно наваксване. Във времето между двете световни войни и особено след тях е извършена бърза индустриализация – под егидата на пазара (в Гърция и Турция) или на „реалния социализъм”. Социалистическите страни дори се развиват по-бързо, особено в областта на тежката индустрия. Все по-често обаче, и то още преди „промяната”, се констатира неефективността на тези дирижирани от държавата структури. След смяната на системата се срина почти цялата тежка индустрия. „Мъртвите фабрики” на Петер Цанев са нейните западащи паметници. Производството на потребителски стоки бе в по-добро състояние и предвид ширещата се правна несигурност то, заедно с различните сектори на услугите, стана лесна плячка на приватизатори от бившата номенклатура и други печалбари. Не всички от другите слоеве на населението принадлежат към губещите в условията на икономическа свобода, но такива са големи части от работниците, които бяха толкова важни в предишните десетилетия (срв. фотографиите на Сашо Станойкович за положението в Скопие).

Демографски промени

Следващата важна точка почти не намира отражение в работите на художниците. Мисля, че това се дължи на зависимостта от столицата на голяма част от елитите в страните от Югоизточна Европа, а в нашия случай – и на художниците. В столицата е най-лесно човек да си затвори очите пред огромните различия между метрополиите и „провинцията” почти в целия регион. Особено силно засегнати са онези групи от населението, които в процеса на образуване на нации се превърнаха в малцинства. Свидетелство за това са опустошените области в периферията на Хърватия и Босна и Херцеговина, където войната бе особено жестока, защото там раните са все още пресни. Но доминиращото население също е засегнато от тези процеси между града и селото. Най-напред в Гърция в началото на 60-те години, а след смяната на системата и в другите страни, в които дотогава бяха в сила ограничения за свободно придвижване – обезкръвяването на периферията е необозримо. Там остават само хора, които не са взискателни, сами си произвеждат храната и така се препитават, а те са предимно от по-старото поколение. Миграцията към големите градове и в чужбина прави живота на село още по-тежък, въпреки паричните преводи на гурбетчиите. Там, където и без това слабите обществени структури се оттеглят, природата неминуемо си взема своето. Разбира се, животът продължава сега вече предимно в урбанизираните райони. Разпределението на населението между града и селото обхвана с пълна сила най-напред Гърция. Поради своята развита икономика и високо ниво на доходите (в сравнение с бившите социалистически страни) след 1989 г., т. е. преди настоящата криза, а и по време на нея тя се превърна в надежда за стотици хиляди търсещи изход от бедността – напълно нов опит за тази страна. Първоначално имигрантите бяха от съседна Албания, но междувременно се стичат и от много по-отдалечени страни. Ориентирането при такива промени е предизвикателство за всеки човек.

За осмислянето на миналото

Ежедневните проблеми в разтърсваните от кризи страни в преход са причина за слабия интерес към бремето от миналото. Заснетия от Никола Михов надпис с графити „Забрави миналото си” сигурно отговаря на чувствата на мнозина. Това поведение улеснява селективния и удобен поглед върху нещата, поради което не е трудно човек да гледа на себе си като на жертва на символично или пък реално насилие. Пред личните преживявания избледняват така важни въпроси за други европейци и преди всичко за германците като наследници на извършителите, какъвто е Холокостът. При това има толкова важни неща, които трябва да бъдат осмислени от обществото и от отделния индивид и преди всичко кой как се е държал спрямо другите по време на диктатурите. Това не се отнася само за бившите социалистически страни, защото и в Гърция семейните и индивидуални позиции от времето на гражданската война 1944/46 г. до 1949 г. бяха табуизирани десетилетия наред. Не случайно голяма част от досиетата на тайните служби от времето на социализма (а в Турция – дълго време след военния преврат) все още са под ключ. Тази практика, както и традиционно разпространената тенденция да се гласува доверие само на най-тесен кръг, пречат да се осмисли миналото. Дано изложбата „Записани спомени” стане важна крачка към вътрешно освобождаване.
д-р Клевинг, отдел "История", Институт за изследвания на Източна и Югоизточна Европа, Регенсбург

     

     

    Конрад Клевинг
    следва история и политическа икономия в Мюнхен, Виена и Загреб, прави докторат през 1997 г, след което е научен сътрудник в Института за Югоизточна Европа, а от 2007 г. е негов заместник-директор. Той е научен сътрудник в Института за изследвания на Източна и Югоизточна Европа в Регенсбург. Към акцентите в неговата изследователска дейност се числят интеракцията на държава и общество в Югоизточна Европа, изследване на нациите и национализма, историята на бившето югославско пространство и албанските земи, история на мюсюлманите на Балканите. Публикации: Конрад Клевинг, Оливер Йенс Шмит (изд.), Geschichte Südosteuropas. Vom frühen Mittelalter bis zur Gegenwart, (История на Югоизточна Европа. От ранното Средновековие до съвременността), Регенсбург, 2011 г., както и Едгар Хьош, Карл Неринг, Холм Зундхаусен (изд.), Lexikon zur Geschichte Südosteuropas, (Лексикон на историята на Югоизточна Европа), редактор Конрад Клевинг, Виена, 2004 г..