Смелостта да си спомним

Одързостяването на паметта

Размисли на гръцкия писател Никос Темелис в превод на Здравка Михайлова.

Дали, впрочем, великата идея за една Европа като демократично обединение, което запазва многообразието на културните си идентичности в рамките на жизнеустойчиво на ниво всекидневие мирно съседство, представлява химера или наистина е осъществима, поне за следващите поколения мечта?

Ще се опитам да подходя към някои от тези въпроси:

Какво, впрочем, би могло да обединява народите от Югоизточна Европа в съвременната действителност на европейска интеграция и глобализация?

По-специално: какво минало, какво настояще, какво бъдеще?

От какви ценности, принципи и възгледи, от какви еволюционни процеси може да бъде породено едно ново съзнание, което ще обединява, а няма да разединява, прегръщайки културата на демокрацията? Култура, която ще зачита различията и ще укрепва мултикултуралността, не като необходимо зло, а като източник на градивност, солидарност и напредък.

С какво може да допринесе литературата?

Нека се върнем към нашето минало. Това, което действително е съществувало, но същевременно и онова, преподавано ни от официалното държавно образование.

Миналото, което формира историческо съзнание в обществата, е моделирано от академични личности – историографи, обслужващи не само търсенето на историческата истина, а и всевъзможни национални, политически, религиозни и образователни целесъобразности. По такъв начин онова, което преди всичко знаем относно случилото се между нашите народи на Югоизточните Балкани със създаването на националните държави от средата на деветнайсети век са враждебността, войните, насилието, претендирането за все още намиращи се в чужди граници национални територии и оспорването на граници, религиозните разпри вътре в самата православна църква, народностното дискриминиране, преследването на малцинствата, етническите прочиствания. Колкото до мирните времена, отличителни черти са крайната мнителност и бдителност с оглед следващото премерване на силите. За представящите този исторически наратив от само себе си се разбира, че за гореспоменатите явления винаги са виновни «другите», било то съседите, било то често пъти различните «Велики европейски сили», оказвали влияние върху историческите събития и в Югоизточна Европа. Що се отнася до техните евентуални отговорности явленията, макар и тъжни, по презумпция или пост фактум биват оправдани и узаконявани с цел обслужването на две върховни ценности: изковаването на националното съзнание и на националния суверенитет.

Това минало продължава да бъде актуално и днес за повечето от нашите народи, актуално и съвсем живо като травмиращ спомен от нашите баби и дядовци. Мнозина все още не могат да го преодолеят, особено когато и днес преживяват неговите последствия. Едно такова минало, което се пренася от вчерашния ден към днешния посредством традицията, образованието, националната идеология препятства сближаването между народите, действа като спирачка на всякакво усилие за открояването като жизнеспособен на какъвто и да било обединяващ елемент.

Нека хвърлим един поглед и към нашето настояще.

Отграничаването на времето между миналото и настоящето е труден процес, с изводите на който може да не сме съгласни. Коя епоха бива регистрирана в колективното съзнание като минало и откога започва епохата на настоящето в Европа? Колко отделни колективни съзнания съществуват, и то много по-мощни от онова, което би могло да бъде окачествено като колективно съзнание на Европа? Кога настъпва решаващият вододел между вчерашния и днешния ден? С края на Втората световна война или с неотдавнашното развитие на събитията, като рухването на реалния социализъм, ескалирането на глобализацията и нахлуването на новите технологии?

В западноевропейските общества двете големи военни стълкновения, Холокостът, продължителното и дълбоко съзряване на рационалната мисъл и на демократичните ценности сложиха след Втората световна война край на конфронтационните възгледи, на експанзионизма, на реваншизма, на потъпкването на човешките права. При все това, струва ми се няма да е трудно да се съгласим, че проблеми, ситуации, схващания, психологически натоварености от миналото се възпроизвеждат и днес в отношенията между народите от Югоизточна Европа и че по един или друг начин те са оставили своя отпечатък върху тях. А разнородните им корени са многобройни. Например, от неотдавнашното минало това са създаването на националните държави на Балканите на територията на бившите Османска и Австро-унгарска империя, неизменно присъстващите проблеми в отношенията между Гърция и Турция, разделението на Югоизточна Европа между страните – преминали към Западния блок – Гърция, Турция, Кипър - и останалите, застанали на страната на реалния социализъм, турската окупация на Северен Кипър, неотдавнашното разпадане на бивша Югославия, малцинствените въпроси, дълбокото усещане за другост между християни и мюсюлмани.

Същевременно в настоящето се забелязват и диференцирани темпове на еволюиране между националните общества, диференцирани постижения при преодоляване на всевъзможните изостаналости и дефицити в сравнение с онези, регистрирани в Западна Европа след Втората световна война. По начало в хода на формиране на демократични режими и впоследствие на една по-широка демократична култура, но и в социалната организация, икономическото развитие, в разпространяването на просперитета сред широки народни слоеве, в до неотдавнашното им изключване от участие в изграждането на Европейския Съюз. Различията в темповете на развитие оказват решаващо въздействие върху дневния ред на националните приоритети. Задълбочаването на демокрацията, открояването на ценностите на мирното съвместно съществуване, зачитането на другостта, взаимно изгодното сътрудничество, взаимопроникването на света на идеите не се нареждат на първите места сред тях.

Границите често пъти изпълняват противоречива роля.

През същия период, както в никой друг район на Европа всевъзможните граници - политически, национални, икономически, религиозни, комуникационни и психологически - се възправят безмилостно пред външния свят и окопават местните общества. Те поставят бариери за разбирателството помежду им, за формирането на едно общо съзнание, че дори и да не принадлежат към една по-широка общност, към зараждащо се единство, поне са в състояниеέστω да се стремят заедно към път със сходни цели. Представителите на възгледа за разбирателство и конструктивен подход за вътрешните отношения между обществата на Югоизточна Европа съществуват, намират се в политическите и обществени елити, в академичните среди и сред интелектуалците, но все пак си остават малцинство. В по-голямата си част обществата следват своя път самотно, дори там, където имат общи велики цели, както например, тяхната европейска ориентация.

Дали свиването на значението на границите би могло да представлява надежда? Сигурно да, ако погледнем в далечното бъдеще. Но какво виждаме досега? За големи мнозинства в рамките на националните граници там, където виждат да отмират всевъзможните граници, било в рамките на Европейския съюз, било то в резултат на глобализацията, било в някои случаи и чрез насилие, това развитие на нещата поражда несигурност и страх относно тяхната колективна или индивидуална самоличност. Главоломните размествания на пластовете в международен план, преходността на епохата, в която живеем, мобилността на обществата, миграционните вълни, нерезултатните политики, усещането на гражданите, че са безсилни да повлияят върху събитията, отсъствието на убедителна противотяжест срещу всевъзможни неуверености засилват това впечатление. Така все повече хора имат усещането, че са застрашени да изгубят ядрото на своята самоличност и културната си идентичност. Като реакция срещу това се надигат напрегнато, напук на културната идентичност като последен бастион на отбраната срещу заплахите, срещу страха от еволюирането на нещата, обединяващо и уеднаквяващо света. И то една културна идентичност, изработена от нейните традиционни етноцентрични материали. Другостта, проблемите със съседите до голяма степен биват възприемани със същата мнителност, ако не и враждебност, както са били посрещани и вчера.

Изводът е, че миналото и настоящето подкопават начинанието на великата идея за една Европа като демократично единство, съхраняваща многообразието на културните идентичности в рамките на жизнеспособното на всекидневно ниво съседство.

Как се посреща това положение?

Ще се спра на три негови аспекта.

Какво можем да сторим с миналото си? Миналото не се променя. Но историографията всеки път прави своя избор и степенува нещата по важност. Избира какво да открои, върху какво да хвърли светлина, как ще изтълкува причини, стимули, решения, последствия. Как да подходи съвкупно към конюнктурата и нейното минало. Например, от нейното зараждане в средата на деветнайсети век до днес новата гръцка историография има като свой гръбначен стълб сблъсъкът на гърците с Османската империя и в последствие с Турция. Други значими събития или ситуации биват премълчавани или в най-добрия случай се споменават като второстепенни сведения. Например, че в една мултикултурна Османска империя са били в състояние да се развият и достигнат разцвет национални общности, особено тези на гърците в Смирна, в Цариград, по крайбрежията на Черно и Егейско море, в градските центрове по течението на Дунава, в Солун, но и в малоазиатския хинтерланд. А наред с тях и общностите на евреите и арменците. Че в тези центрове са се формирали предпоставките за създаването на гръцката буржоазна класа през деветнайсети век, еволюирането на гръцкото общество, което е от решаващо значение за националната държава, за нейната идентичност и националното й съзнание. Че тези градове са възприели от Западна Европа идеите на Просвещението и хуманизма, откроили са техните изразители, макар и в крайна сметка те да не са съумели да станат преобладаващи. Че в определени случаи са се развили силни връзки в интелектуалната и образователната сфера между представителите на различни националности, както например межуд гърци и румънци в противовес на разногласията, избухнали в лоното на православната християнска църква между Цариградската Патриаршия, Българската Екзархия и Сръбската православна църква.

Наред с конфронтационния подход към историята съществува и този на мирното съжителство и сътрудничеството, на прогреса и благоденствието. Убеден съм, че съответни примери на премълчана история съществуват в цяла Югоизоточна Европа. Би трябвало един ден историците да ги изкарат наяве. И същевременно да възпитат потребността от трезв подход към тълкуването на събитията, от критична позиция спрямо приписването на отговорности за мрачните страници на историята. Не е възможно винаги да са виновни «другите».

Да преосмислим миналото си би представлявало значима стъпка към изграждането на една култура, която би спомогнала за преодоляване на травмиращите спомени от миналото и би разчистила пътища за сговорчивост, разбирателство и изковаването на отношения със съседите на основата на до днес пренебрегвани принципи и ценности.

Какво да правим с настоящето си? Настоящето ни може да бъде променено. Градят го нашите народи и техните политически ръководства. За четири страни от Югоизточна Европа то се формира в рамките на Европейския съюз, а за останалите със стабилната им ориентация към тяхното присъединяване. Но за всички проблематиката би трябвало да бъде една и съща. Не е достатъчно присъединяването към нея да бъде продиктувано единствено от целите за укрепване на държавата-членка и възможностите тя да оказва влияние върху по-широки процеси, за заздравяване на демократичния режим на управление, за черпене на европейски ресурси или на друг вид достъп и ползи, на сигурността, на икономическия напредък. Присъединяването трябва да бъде мотивирано и от волята на включващите се да принадлежат към една общност от ценности и принципи, съставляващи основата върху която почива цялият проект на обединена Европа. Залогът се отнася не само до ценноста на мира в отношенията между съседи, и на всички произхождащи от това принципи на културата на демокрацията, каквито са свободата, справедливостта, зачитането на човешките права и на другостта, духа на добросъседство, отговорността спрямо останалите партньори, особено по отношение на решения, взимани от органите съгласно съществуващите процедури, действената солидарност, съобразяването с принципите на международното право.

Тези ценности и принципи би трябвало да представляват общия топос върху който се изграждат или крепят националните мирогледи, националните идентичности и ценности, културната идентичност и своеобразие на всяко местно общество.

Горното съждение не бива да бъде схващано единствено като предпоставка за присъединяването към Съюза на страните, които не членуват в него. Независимо от тяхната европейска ориентация, то е необходимо, тъй като по такъв начин и предвид тяхното невралгично геополитическо разположение, сред техните национални цели може да се нареди подкрепянето на европейската и световна общност на нациите. Защото едновременно с това след шейсет години на неговото тестване в Западна Европа то е доказало резултатността си за прогреса на обществата, въпреки слабостите регистрирани при прилагането му.

Сигурно начинанието съчетаващо напредването на европейската интеграция като общност от ценности и принципи, зачитане на другостта, по-специално на културното многообразие, което отличава нашите идентичности, не е лесно. Впрочем, развитието на Съюза, не е предварително зададено. Някои политически и обществени сили ще продължат да поставят акцента върху обединяващите процеси и перспективи, други върху съхраняване на другостта на обществата и културите, които те представляват. Необходим е различен подход от онзи, според който едната тенденция се противопоставя на другата, подход, който ще потърси градивното съжителство и преливане на двете. Изводите от това търсене трябва да бъдат продукт на обществена ферментация, а не продукт на една концепция, която ще бъде наложена отгоре от някакви властови органи. Демократичното им легитимиране представлява условие за тяхната жизнеспособност.

За какво може да допринесе литературата?

За щастие литературата на творците от Югоизточна Европа е обърната в правилна посока. Когато се залавя с историческия роман, тя откроява мирното съжителство, дори солидарността между героите, принадлежащи към различни народности или религиозни вероизповедания и живеещи в по-стари мултикултурни общества на Османската империя. Когато се отнася до отминали или съвременни състояния на невъзможност за разбирателство, противоборство и насилие, тя пряко или косвено ги осъжда.

Що се отнася до моето лично творчество, във всички мои романи отново и отново се появява въпроса за индивидуалната и колективна идентичност, както и опитът да вплета изложеното от мен дотук във фабулата на романния разказ, в характерите на героите, в един нов поглед към историята, както например в последния ми роман «Истините на другите».

Романът започва от простото приемане, че изхождайки от собствения си светоглед и от това, в което са убедени за самите себе си, хората градят собствената си истина. Различността на всяка истина създава напрежения и до днес. Въпросът, който възниква, е как гледаме ние на истините на другите и едновременно как гледат другите, «различните» на нашите истини. С моя разказ се опитвам да премина от едното ниво на противоборство към другото и да докажа, че евентуално другостта би могла да породи сблъсъци. Сюжетът на романа прекосява национални идентичности, религиозна вяра, историческо съзнание, политически убеждения, културна идентичност, стига и до сексуалната идентичност на героите.

Съдържа причинни зависимости и асоциативност на стимули. Събеседва с принципи и ценности. Накрая отговаря как гледат на конфликтите главните действащи лица на романа и техният микросвят. Спектърът включва редуващи се човешки поведения, като например братството, разбирателството, толерантността, дистанцирането, подмолната омраза, насилието. Дори само възможността за обикновено общуване и сговорчивост често пъти биват подхвърляни на съмнение.

Откроявам една историческа рамка, пренебрегната или премълчавана по целесъобразност, и я представям редом с официалната версия за миналото, както тя е изработена от академичните историографи. Стремя се от купищата наличен исторически материал да подбера необходимия, обслужващ сюжета, и да го свържа с измислената част от романа, така че да сътворя едно цяло. Правя опит с различен поглед към миналото да го доведа до настоящето, а на настоящето да придам нова историческата тежест, евентуално различна от онова, което битува в колективното ни съзнание. Правя опит успоредно с основната цел за формиране на един роман с обичайните средства да възкреся един отминал свят, който продължава да бъде актуален, но наред с насладата, която цели всеки разказ, независимо дали става дума за исторически роман или за роман на нравите (Bildungsroman), или за градски семеен роман, да провокирам читателя да преосмисли някои неща.

Три важни констатации.

По принцип съвременната литературна продукция няма влечение към идеологии и ценностни ориентации, смята ги за отживели, дори е възможно да се отнася към тях със сдържана ирония. Не е известно дали същото важи и за читателите. Във всеки случай на публичните литературни прояви и дискусии и самите те не дават вид да се интересуват от тях.

В голямото им мнозинство читателите са привлечени преди всичко от литературата на американския континент и собствените им национални литератури, и в по-малка степен от литературите на европейските им съседи. Още по-малко се интересуват читателите на страните от Югоизточна Европа от литературите на техните съседи.

Както показват различни анкети, интересът към литературата трайно спада в посока на така наречените случайни читатели. Също така той спада сред по-младите възрастови групи, ориентиращи свободното си време към развлечения и културна храна в различна посока.

По-широка тема представлява какви са ролята, проблемите и перспективите на европейската литература в съвременна Европа и доколко тя може да бъде откроена като обединяващ елемент на нейната култура.

Що се отнася по-специално до конкретния въпрос, който ни занимава тук, и съставлява част от предишния: проблемът за националните литератури на страните от Югоизточна Европа, струва ми се, той не се отнася до тяхното съдържание, а до това в каква степен те са в състояние да повлияят върху дадено общество. Колко широка е тяхната аудитория в сравнение с мнозинството, което не ги следи. Доколко с лекота могат да прекосят езиковите си граници, за да се разпространят и в съседните общества. Да общуват с другите, с чужденците, с еднаквите и различните. Как могат да създадат канали за общуване, разбиране към проблема, който ни тормози. Как да култивират едно общо усещане, едно споделено съзнание сред нашите народи, което ще ни сближи, ще ни обединява върху общата основа на културата на демокрацията.

Повече инициативи, повече преводи, повече междукултурни форуми, по-голяма международна мобилност на на творците, оползотворяване на интернет мрежата и новите технологии, съществено подкрепяне на културните политики от властите на националните държави, но и от Европейския съюз биха били един отговор на първо време.

Но, колкото и конструктивно и резултатно да се окаже подобно развитие, което така или иначе е необходимо, проблемът не се разрешава с това. Той касае преди всичко масовите нагласи, културите на мнозинството в нашите общества. Онези, които се поддържат или формират от политическите и обществени ръководства, от всевъзможните моделиращи общественото мнение, от главните действащи лица на средствата за масова комуникация, от активното гражданско общество. Тяхната роля е значима, бих казал решаваща, за един съществен поврат от сегашното към по-различно, вдъхващо повече надежди, състояние на нещата. Затова е необходимо – нещо, което намекнах и по-горе – формирането и непрестанното разширяване на общественото пространство на търсене, консултиране и разбирателство, което няма да се ограничава до прокламирането на принципа на толерантността, на уважението към съседите, към «другите», или на потребността от укрепване на един мирен добросъседски район, а ще се противопоставя на по-широкия въпрос, тоест, как се формира междуевропейско демократично единство и как в неговите рамки започва да бъде зачитана другостта. Как от съчетаването на двете търсени неща могат да се откроят нови форми на колективна и индивидуална идентичност.

И едно последно наблюдение. Осъществяването на голямата идея, която проучвам, стана реалност в Западна Европа, не само като поука след трагичните последствия от европейската история през първата половина на двайсети век, а защото съумя да култивира в едно следвоенно настояще нормалното функциониране на демократичните институции, както и непрекъснато увеличаващо се икономическо развитие и обществено благоденствие. Немско-френските отношения представляват блестящ пример за това. Може би и това е предварително условие за укрепването на една демократична култура, за създаването на Европа като демократично единство, запазващо многообразието на културните идентичности в рамката на жизнеустойчиво мирно съседство във всекидневния живот.

Изводът е, че същността на проблема може да бъде сведена до въпроса «Как се променят манталитети, житейски позиции и поведения, как се променят светогледи.» А отговорът е разностранното многоообразно всекидневно образоване в едно отворено общество. С волята да се противопоставим на ситуации и манталитети, които ни държат пленници на вчерашния ден в една съвременна действителност, която препуска в различни посоки, залагайки на нови предизвикателства. С последователност и настойчивост в едно колективно усилие, което все още изисква време, за да даде плодове. 

 

© Nikos Themelis
Никос Темелис от Гърция
Никос Темелис, род. 1947 в Атина/ Гърция, където живее и днес; завършва право в Солунския университет, докторат в областта на европейското право в Кьолн/Германия (1975); работи като адвокат за гръцкото министерство на икономиката и като съветник на ЕС в Брюксел, както и на бившия гръцки министър-председател Костас Симитис (1996-2004), свободно практикуващ писател (романи); многобройни публикации, някои от последните Οι αλήθειες των άλλων, (Истината за другите), роман (Атина, 2008), Μια ζωή δυο ζωές, (Един живот, два живота), роман (Атина, 2007), Για μια συντροφιά ανάμεσά μας, (За да бъдем приятели), роман (Атина, 2005), Η αναλαμπή, (Проблясък), роман (Атина, 2003), Η ανατροπή, (Преобръщане), роман (Атина, 2000), Η αναζήτηση, (Търсене), роман (Атина, 1998). Негови романи са преведени на немски, английски, италиански, румънски, турски и сръбски език; на немски език е преведен Отвъд Епир (Мюнхен, 2001); за романа си Търсене Никос Темелис бе отличен през 2000 год. с Националната литературна награда и наградата на гръцкото литературно списание Diavazo.

 

Превод Биргит Хилдебранд
Биргит Хилдебранд, род. 1944 г. в Регенсбург/Германия; следва славистика и германистика в Мюнхен и Тюбинген; 1975/1983 преподава в отдела по германистика на Солунския университет “Аристотел”; от 1989 преводачка на свободна практика от новогръцки на немски език (Алки Зеи, Мимика Кранаки, Павлос Матесис, Аманда Михалопулу, Соти Триантафилу, Никос Панайотопулос, Димитрис Димитриадис, Ангела Димитракаки); участва в уъркшопове и семинари с лекции за дидактиката на литературния превод (за Европейския център за литературен превод EKEMEL в Атина и Парос). през 2001 г. получава Германо-гръцката награда за превод за книгата на Павлос Матесис “Дъщеря на кучката”.