Смелостта да си спомним

Какво е за тях „Славония“?

Есе на хърватския колумнист Слободан Шнайдер в превод на Моника Янева.

1.

Опасността за всички онези, които през XVIII век са плавали от Улм по течението на Дунав, се наричала Дипщайнските подводни скали (Düppsteiner Klippen – по онова време на два дни път от Енгелхартцел). Ако тогава е имало застраховки, то те биха били с огромни размери; но още по-вероятно е нито една застрахователна компания да не е искала да застрахова пътниците и тяхното имущество. Въпреки това се е плавало, тъй като е било необходимо да се плава .

В един писмен източник се казва: “Прибраха веслата, а капитанът помоли всеки от пътниците да изрече молитвата “Отче наш” на своя език.” Бесният водовъртеж зовял към подводния замък на речните божества, скалите коварно са се притаили на дъното. Пътниците едновременно се молели с “Отче наш ”. А нашият отец слушал в симултанен превод. А може би пък не?

Капитанът вярвал, че все един от езиците Бог ще чуе и ще разбере. Вавилонското стълпотворение няма да попречи, тъй като пътниците няма да говорят един на друг, а директно на Него. Въпреки че е размесил езиците, Бог със сигурност е полиглот. Освен това на сала – тъй като това били обикновено големи салове, които и при нормални условия трудно се управлявали – не се проявявало никакво високомерие като онова, с което хората чрез строежа на Вавилонската кула желаели да надникнат в небесните предели и така оскърбили Бог. Напротив, на сала царяла атмосфера на крайно отчаяние и всеки мислел за смъртта. Пътниците, да не говорим пък за екипажа, били запознати с рисковете. Посредниците в Улм ги успокоявали, но всички знаели, че много салове са се разбивали и че за много от хората, които са се опитали да преминат Дипщайнските подводни скали, нищо повече не се е чуло. Капитанът може би e открил, че между пътниците има еврейски търговец. Сигурно си е мислел, че псалмът, изговорен на еврейски, по някакъв начин увеличава шанса за успешно преминаване. Не е много вероятно, но не може да се изключи възможността, на сала да се е озовал и някой мохамеданин. Бароковите войни всъщност са изтласкали турците във вътрешността на Балканите, но културите и цивилизациите, които воюват, обикновено и търгуват. Изобщо не е вероятно в тази ситуация на среща със смъртта капитанът да е хвърлил в Дунав последователя на полумесеца; почти сигурно е, че го е помолил да постеле молитвеното си килимче и да препоръча на своя бог екипажа и всички пътници. Малкото мултикултурно общество се е запътило към бездната или към спасението. От този момент нататък съдбата на сала е напълно в Божиите ръце.

И така, пътниците се държат здраво за преградата, ако е имало такaва, и се опитват да преценят колко секунди още им остават до големия удар: до мига, когато салът ще попадне във водовъртежа и би могъл да се разбие в подводните скали. Всеки се моли на Бога, както знае. Славянските езици се смесват с немски, предимно южнонемски наречия, хасидът с дългата брада пее своя псалм, жените са прегърнали децата си, които също се молят, мохамеданинът пада ничком на своето килимче.

И салът преминава.

2.

Салът преминава, тъй като ако се беше разбил, аз не бих се родил. Чрез своето съществуване, аз, наследник и пазител на оцелялата тогава генетична комбинация, свидетелствам, че салът е преминал. Не е ясно коя молитва е помогнала. Или пък от пролетното топене на снеговете нивото на Дунав е било достатъчно високо; а може би е било достатъчно ниско, та водовъртежът се е усмирил. Не вярвам всъщност, че Бог от висините е имал някакъв особен интерес към моето раждане: та той е баща на толкова много хора.

А много салове не са преминали. Много хора са останали на дъното на реката, някои от тях са били отвлечени от дунавските сирени, някои – изядени от шипове и сомове. От дъното на реката сега гледат онези, които не са имали нужния късмет. Дипщайските подводни скали са удавили много надежди. В определен момент Бог не е откривал измежду предложените езици онзи, който би искал да разбере. Или водовъртежът е бил прекалено силен. Посредниците в Улм са се опитвали да окуражават пътниците, но рисковете са били общоизвестни. Капитанът също се е поемал риска на сала му да има някой грешник, на когото Бог не би пратил спасение.

Капитанът, който е бил и предприемач, т.е собственик на сала, е имал пред себе си шарена група бедняци, продали всичко, което са имали, за да се качат на сала; за да могат да рискуват. Носели са онова, което им е останало и което е било позволено. Били са главно семейства в репродуктивната възраст. Но често и младежи занаятчии, които са имали зад гърба си години наред обучение и сега търсели възможност да печелят от занаята си.

Пътували са и наемни войници, които също така търсели някого, на когото да предложат своя занаят, или се връщали често ранени в резултат на упражняване на такъв. Може да се предположи, че са пътували и жени, които не са натежавали кой знае колко на сала, тъй като и без това били смятани от всички за леки. Такава е била клиентелата на сала, но да не забравим и проповедника, решил да следва своята малка общност, отправила се на път.

Служителите на империята, която тогава още не е била двойна, са пътували по някакъв друг, по-малко рискован начин. Споменатата година – 1769, – в която следим драматичното, а както видяхме, и щастливо преминаване на сала по Дунав при Дипщайнските скали, е годината, когато Джеймс Уат патентова своята парна машина: началото на индустриалната революция, решила да започне в Англия, а не в Германия. Локомотивът обаче все още не е на хоризонта и по Европа се пътувало с конска сила. Служителите, висшата класа, аристократите, без значение на кой език се молят с „Отче наш”, не пътували със салове по Дунав. Лутеранските благородници не преминавали през земите на властната кралица. Хабсбургската и католическата аристокрация нямало нужда да пътува, освен когато воюва. И нито един богат пътник през осемнайсти век не е искал да рискува живота си при среща с Дипщайнските подводни скали.

Капитанът, значи, има пред себе си хора, които бягат от една сиромашия в друга. Маркс все още не е бил създал понятието: ”царството на необходимостта”. Още не е бил роден, та не е могъл нищо по-специално да създаде. Тези, които са бягали от една сиромашия в друга, са били главно от южногерманските покрайнини. На сала, отправил се към гибел или оцеляване, се говорело предимно немски, въпреки че вероятно е имало и чехи и поляци, украинци и руснаци. Не е съвсем невъзможно и присъствието на някой сръбски търговец, следователно православен, който по-късно влиза в романите на Милош Църнянски (например в „Преселения”). Накратко, това е било някаква немско-славянска езикова смесица, мултикултурни молитви, примесени с иврит, който е бил своеобразен басо континуо и в същото време извор на подозрения и завист. Далече са още реформите на Наполеон, които всъщност на юг от Рейн никога не са били напълно възприемани.

3.

На този език – смесица от хърватски, „изкривен“ от особеностите на славонското наречие, комбинирано с остатъци от немска граматика (например съществителни с главни букви), е написано писмото, което в началото на деветдесетте години на XX век изпратено от едно село до Пасау, е стигнало до моя баща. Подписал го е човек, който има моята фамилия, т.е. аз имам неговата в хърватския й фонетичен вариант. Казва се Йоханес и се представя за брат на бащата на моя баща; значи брат на дядо ми. Преди да видя това писмо, не знаех за неговото съществуване. В писмото се изразява съжаление от факта, „че заради войната ние трябваше да оставим Славония“. Притеснява се за „нас“, тъй като при нас отново е война. И дали имаме нужда от нещо.

Тази част от родата „трябвало да остави Славония“ през 1944 година, значи преди депортирането на немската „народностна група“, а поводът бил заповедта на не особено любимия вожд тази “група” да се върне в тогавашните граници на разпадащия се Райх. За онези с моята фамилия в тази „народностна група“ това било градчето Пасау.

През 1769 година техните прадеди точно от тези краища, където те през 1944 година се завръщат, отишли в Славония.

Единственото превозно средство, което са можели да си позволят, е било салът по течението на Улм с неизбежното преодоляване или не на Дипщайнските подводни скали. 1769 година в Германия била „гладна година“. Може да не са умирали масово от глад, както през същата година в Бенгалия: 10 000 000 души - най-голямата природна катастрофа на всички времена. Но за да не умреш, е трябвало да бягаш от Германия. Посоката на глада е била противоположна на тази от шейсетте години на миналия век, когато стотици хиляди „гастарбайтери“ се отправят към Германия точно от страните, които през XVIII век немските преселници колонизирали съгласно реформите на кралица Мария-Терезия. Но мен, далечния негов внук, не ме съветва точно сега да се присъединя към „гастарбайтерите“: Рецесия! През XVIII век това е било просто глад. И гладът се изразява според някаква своя „роза на ветровете“, само че за периоди от векове, а не за един ден - юг, буря, мистрал... мълнии тук и там.

Братът на моя дядо вече бил подписал писмото, когато, изведнъж в момент на необикновено вдъхновение, което сравнявам с онзи всеобхватен ужас пред Дипщайнските скали, се вгледал в миналото и решил да напише на отделен лист следната ценна бележка:

НАШИТЕ СА ДОШЛИ В НУЩАР С ГРАФОВЕТЕ, ДОКАТО Е БИЛА НА ВЛАСТ МАРИЯ ТЕРЕЗИЯ

Върху едва закрепените дъски, които не са могли да се управляват, точно с такива мисли те са се приближавали към онези рифове: Важни съобщения за потомството, или пък за „най-любимите хора“ преди смъртта: пътник, пишещ съобщение в „Боинг”, който се разбива.

4.

Гарантирам, че потомците са се родили и съобщението е достигнало до мен през времето, през буйната река, между подводните скали.

„НАШИТЕ СА ДОШЛИ В НУЩАР....“ На парченце хартия, написана с химически молив необходима подробност, пояснение в края на страницата, всичко с големи букви. Важен детайл, който свързва диахронията („властта на просветената не напълно разбрана императрица“) и синхронията, Нущар, градче в Славония, около което в последната война на Балканите през деветдесетте години на миналия век се водеха страшни сражения. Синхрония, едновременност, съвременност, тъй като братът на моя дядо in mente, в съзнанието си е останал в Нущар и НИКОГА не е дошъл в Пасау, където е развивал много успешно „селски туризъм”.

Нашите, които са твои. Братът на моя дядо, единствената все още жива връзка с предходните поколения, не е написал откъде са дошли. Предполагам, че някъде от Южна Германия, а знам, че на оня сал са се молили, както се молят католиците.

5.

Ясно е, че Бог е един, но полиглот. В оня момент е било важно да се установи контакт с него точно по време на плаването: нагоре по течението зад Дипщайнските скали оставал светът, който разнородната група на сала напуска едва ли не завинаги. Надолу по реката е непознатият свят, който са виждали само във въображението си, подхранвано от обещанията на кралските служители, които уговаряли бъдещите колонисти по всевъзможни начини. Лесно не се взима решение да оставиш всичко, дори и нищо да нямаш. Служителят на Мария-Терезия може да се появи в образа на ловец на плъхове от приказката на Братя Грим; между другото, разглеждаме времето, когато Хердер започнал да пътува „из народа“, когото вече бил открил. Не още през споменатата 1769, когато е отишъл в Нант, а после в Париж.

Но и това било достатъчно интересно, за да напише своя пътепис. Народът, между другото, das Volk, едва открит, е бягал от глада на Изток, по пътеките на саксонските миньори, които вече няколко столетия дълбаели планините на Балканите. Бежанците се насочвали на Изток: Drang nach Osten, тогава още без помощта на танкове, които, както знаем, са започнали да предприемат подобни набези много по-късно.

Кралският изкусител от приказката за новия живот през нощта със звуците на своята флейта примамвал по-младото население, в „репродуктивна възраст“, с обещания за приказната страна, в която не се работи, а всичко, което желаеш, идва само при теб – зад седем планини, зад седем морета (не съм съвсем сигурен, но мисля, че в Бавария има седем големи езера), отвъд тъмните гори – в някаква Трансилвания...

Славония все още не се споменавала, нито Нущар, още почти несъществуващо градче с един манастир. По-конкретна дестинация колонистите са получавали, едва когато салът се отдалечавал от брега. Когато те се отделяли от брега, т.е. нашите, т.е. моите.

И така, за капитана е било важно да се разгърне цялата мрежа от езици, в която да се улови Божията милост. Това, че клиентелата на сала била така разнообразна, се е смятало за предимство. Дори един китайски търговец на сала би се сметнало за добър знак. Нямало никаква пречка, че качилият се през 1769 година на сала хасид живее в 5529 или 5530 година, според еврейското летоброене. И така всеки брои и отчита по своему, всички молитви политат като ято в Небето, a подводните камъни са все по-близо, зеленият водъвъртеж - все по-бесен и мощен. Рибите дебнат, както и дунавските сирени, както и водният крал в своя стъклен дворец, в дълбините. Горе безспорно управлява кралицата; долу, на входовете на подземното царство – други царски служители.

6.

При влизане в кралството кралските служители изземвали лутеранската Библия. Германският колонист е можел да внесе своята котка, куче или крава и никой не го е питал за пари. Кралските служители го снабдявали с необходимите документи, провизии и с точно определена малка сума пари, която царската канцелария изчислявала като пътни разноски. Служителите са знаели, че бедният колонист няма да внесе такова количество чуждестранни пари, че да заплаши царските монети. Те знаели, че колонистите внасят в Царството самите себе си, своята гола работна и репродуктивна сила. Но онова, което би могло да бъде в главите им, е трябвало все пак да се провери, а след това, по възможност, проветри и прочисти. Не е било разрешено да се носи лутеранският превод на Библията, това начало на модерния немски идиом. Пътниците сами са я предавали, ако и да били лутерани, даже и ако заради това са били заселвани за наказание по земите на Мария-Терезия. Кой знае колко Библии има по дъното на Дунав.

Различията, които преди са помагали, когато салът трябвало да преодолее опасното препятствие с подводните скали, сега вече са подозрителни. Преди обединени от смъртната опасност, сега вече пътниците се молят индивидуално, обзети от съмнение и подозрение. Сега откриват, че посоките им са различни, въпреки че имената на селищата нищо не им говорят. Трансилвания е всичко, което е отвъд немските гори. Откриват, че пътуват с различно „защо“.

Еврейското търговче изчезва във Виена, както и леките госпожици. Групата изведнъж се смалява, въпреки че краят на пътуването е още далече.

Обясняват им, че трябва да пазят сала. Лешояди от всякакъв вид вече го надушват, почукват по дъските му, мерят го на Виенското пристанище на Дунав. Искат да го купят, ако това не стане, да го откраднат.

7.

Групата, която плава по Дунав и успешно е преодоляла онзи митичен риф, дунавската Сцила, която подобно на гръцката има канибалски вкус, обикновено се разпръсква, разпада още във Виена. Съвсем нормално било да продадат сала като дървен материал. Понякога нагоре по течението салът бил теглен от коне, които са най-нещастните, най-експлоатираните работни животни на всички времена. Но е било икономически неизгодно да се тегли такъв голям сал нагоре по течението, за да се спусне след това надолу с калфи, блудници и евреи.

По-голямата част от колонистите се сдружавали с капитана и с шепа авантюристи в нещо като joint venture. Те купували дъски, натъкмявали сала, издигнали върху него малка каюта за онези, които можели да си плащат, за да се скрият от жаркото слънце, поставяли отпред и отзад голямо кормило, прикрепвали гребла и го пускали надолу по течението, да кажем при Улм.

Продажбата във Виена била договорена сделка.

Колонистите вероятно не са знаели, че същото са правили и гръцките заселници, основавайки гръцките емпории в Сицилия, която по-късно благодарение на тяхната смелост е наречена Magna Graecia (Велика Гърция): и гръцките колонисти изгаряли своите кораби, когато пристигали на определено място, което още не е било пристанище, но изглеждало като пристанище.

Немските заселници вероятно не са знаели, че същото ще направят – ще запалят своя кораб и бунтовниците от „Баунти”, когато пристигат на остров Питкерн, а това е точно две десетилетия след „нашия“ сал, през 1789, в годината, която е наострила гилотините. За да се създаде нов свят, понякога е необходимо да се изгорят мостовете, които го свързват със стария. Необходимо и мъдро. За гилотините пък днес се съди различно, дори противоположно.

Малцина от тогавашните немски колонисти се завърнали отново в „родния край“. Още след година „родният край“ се казвал по друг начин. Колонистите създали ново поколение, което по друг начин ще нарича своя „роден край“. Старият “роден” край завинаги отпътувал и дошъл в новия “роден край” заедно с преселниците с изключение на онези, които подобно на библията в забранения превод останали на дъното на мощната река.

Малко са се завърнали в годините между 1769 и 1945. През 1945 година е трябвало да се върнат почти всички. Един кръг се е затворил.

8.

Измежду групата на сала се откроява един неспокоен човек, чиито дрипи повече го излагат на слънцето, отколкото го предпазват и който веднъж вече бил преминал митичната заплаха на дунавската Сцила. Несловоохотлив по природа, той с неохота се впускал в разговори. Можел да бъде ценен източник на информация; можел да попълни дупките в плетеницата от фантазии, която по-голямата част от пътниците вече си били създали за своята Трансилвания. Той вече бил там, върнал се в Германия по специалната молба на онези, с които пътувал преди три месеца. Това е твърде кратко време, като се има предвид, че плаването само до Виена при благоприятни условия продължавало почти две седмици. Мълчаливият колонист имал специална мисия. Върнал се в Германия, за да вземе и после обратно да пренесе в Славония или някъде другаде отвъд гората (Трансилвания) важно съобщение; нещо, което колонистите в бързината на преселението забравили, но без което не можели да живеят.

Какво е било това съобщение? Някакъв код? Описание на някаква процедура, рецепта, магия за дъжд? За дъжд било достатъчно селската вещица, наклеветена или не за такава, да се изпикае в кофа. На знахарите не им трябвали рецепти, а с хирургия, както знаем, се занимавали селските бръснари.

Тайнственият пътник особено неохотно давал каквато и да е информация за страните или страната, за градовете или града, които били записани в документите на колонистите като крайна дестинация. Той или нищо не е знаел за това, въпреки че вече бил минавал този път, или им спестявал информацията поради някаква друга причина. Може би е бил царски шпионин? Може би е мълчал по висша заповед, от страх, че ще издаде нещо, от което зависи съдбата на царството, дори на света? Може би е бил шпионин по нареждане на Високата Порта? Защитени ли са тези земи от турците? Напълно ли ги е разбил Евгений Савойски? Говори ли местното население немски? От коя вяра е? Имат ли църква? Какво ядат? Правят ли деца? Мохамеданите изнасилват ли де, що видят? Дори старици, дори кобили? И най-вече: Каква е земята? Наистина ли е толкова черна и толкова плодородна, каквато е в разказите на онези, които са ги омайвали със свирнята на своята флейта, основно предназначена за плъхове и младежи, и са ги примамили на този сал?

Почернелият от слънцето пътник се оттеглил във възвишения свят на ветераните, които така или иначе не могли да обяснят „какво ги чака ТАМ“. Когато нито хитростите, ниго усмивките на жените успели да измъкнат от него и най-малката информация, на третия ден колонистите престанали да му обръщат внимание. Никой вече не го поглеждал, никой за нищо не го питал.

Той използвал това. През нощта, когато всички спели и когато луната обвила в млечно бяла светлина целия Дунав, непознатият извадил от пазвата си своето съобщение. Капитанът, който тайно го наблюдавал, разкрил тайната му, но останал напълно безразличен към нея.

Внимателно, с благоговението, с което народът се отнася към своите фетиши, мрачният пътник издигнал към лицето на луната три картофа.

9.

Колонистите имали основателни причини да разпитват за това, което ги очаква.

Техните представи били съвсем различни. Въпреки че повечето от тях били млади, готови да рискуват в новото начало (а това е защото още въобще нищо не били започнали), все пак били достатъчно опитни, за да знаят, че на царските служители не трябва да се вярва безрезервно и безразсъдно. Те знаели, че на кралските служители се плащало според резултата, т.е. на глава. Някои от колонистите тръгнали без знанието и волята на своите феодални господари, следователно, те избягали, и така или иначе нямало къде да се върнат. Някои, както „нашите“, както „моите“, тръгнали „с графовете“, а това е било по-лесно - стотици години наред ходели с графовете на войни, целите на които не са знаели и самите „графове“, тъй като повече смисъл и цел е имало в обикновения лов на лисици, отколкото в по-голямата част от „бароковите“ войни.

Настоящото пътуване е имало, между другото, една, макар и неясна, цел, която се е наричала по-добър живот, въпреки че е ставало дума просто за оцеляване. Хората бягали от глада, a тръгнали през нощта не само защото се страхували от своите господари, а и защото, обгърнат от тъмнината, е по-лесно да изоставиш родния край, ралото и огнището. Подмамени от флейтата на ловеца на плъхове, младежи и души, подгонени от глад и немотия.

И все пак това решение трябва да е било много трудно. Едва ли са могли да знаят нещо за определените дестинации, дори и да са били грамотни. Необходими са били още сто и петдесет години, за да се измисли пътеводителят. Славония, например, тогава едва ли е била на картата. Достигали са оскъдни съобщения, че това е земя на вълци (но това не им казал мълчаливият непознат, който притискал до сърцето си своите три картофа).

10.

Младежите и земеделците от Южна Германия страдали не само от липсата на картофи. Не достигали и жените. На сала, който плавал вече не по волята на кормчията, а капитанът, вдигнал ръце, се молел заедно с другите пътници, имало малко жени.

Колонистите почти винаги са били авангард: отивали са като първопроходци, като разнородна група, която трябва „да изпита терена“. На самия терен, изчистен от турците (турците са и субекти, и обекти на това прочистване) също не е имало много жени. Тежко е без жени, както не може и без добитък. Не знам как са се справяли гръцките колонисти със същата липса, дали са се чифтосвали с местни жени или в случая можем да търсим материалистично обяснение за появата на кентавърския род?

И така, на този сал, на който пътуват „моите“ в търсене на „по-добър живот“, носейки в торбите си написано на лист хартия името на града, който току-що е основан и се намира в Славония, Склавония, Турска Славония, която макар и неофициално, се приписва на Хърватия и присъства само в картите на царските генерали и в нейната, на Мария-Терезия, еротична мечта, където същата тази Славония изплува наред с образа на скандално известния барон Тренк, а името на това поселище е Нущар – та на същия сал, завити до главата с одеала, седят и три блудници. Те мечтаят, в математиката на глада, за онези три картофа, но естествено едно е гулаш с картофи, потомството пък – нещо съвсем друго. И затова не се броят в уравнението на липсата, което преди всичко има едно неизвестно: жена и майка.

Еротичната мечта на царския будоар и действителността нямат никакви допирни точки, това са две съвсем различни потребности - първата можем да наречем игра, другата пък трябва да разглеждаме като екзистенциална. Втората потребност е въпрос на оцеляване на бъдещите колонии, а също така и на самите колонисти. Затова селяните, младежите калфи, вече почти майстори, пишат вкъщи (вкъщи?) в Германия: „Пратете жени!“

Защото неизвестното в споменатото уравнение непременно трябва да се намери. И то по същия начин, по който е решено уравнението на глада – с обричане на трите картофа на лунното божество. Луната е женско божество и още по-благосклонно ще гледа пъстрата, весела група девойки от южнонемските покрайнини, които със своите шарени поли са покрили цялата „палуба“.

Германия изпраща контингент 'моми за женене', а в Славония, където отиват, те ще се наричат 'невести', и още в следващото поколение, само и единствено 'невести'. Това е весело пътуване, на сала звучи акордеон и женски смях, който действа възбуждащо на екипажа и капитана.

Но Дипщайнските скали изисквaт уважение и тишина, песните спират, акордеонът се затваря; греблата се прибират, както и това, което е набъбнало под тежките мокри дрехи на кормчиите и капитана. И девойките се молят, както се молят на Мария в католишките молитви; пеят псалми, както се пее в катедралите. Блудници този път няма, тъй като онзи, който е организирал това пътуване, разбира се, се грижи за морала на своя товар: потенциално заразни примери не трябва да има. Той, собственикът на кораба, гарантира, че девойките ще бъдат предадени в състоянието, в което са били в началото на пътуването, следователно, чисти и неопетнени. Дипщайнските скали са сравнително малка опасност, ако се сравнят с опасностите, които при такова дълго пътуване през XVIII век заплашват честта на жената. Затова собственикът на сала за сметка на пристигналите вече в Славония колонисти плащал на трима здрави младежи, които са се заклели срещу определено възнаграждение да пазят честта на жените от всякакви досадници, дори и от самия екипаж; последното е било най-трудно, с оглед на санитарните и други условия на сала. Накратко, веселите девойки са имали трима бодигарди, които са пазели честта им, а те пък в замяна са ги пазели от магията на дунавските нимфи, подмамили на дъното на реката вече много фавни. Човек прави планове, Бог решава, особено пък онова момченце, което стреля със завързани очи: И тримата младежи, които не знаели, че пътуват надолу по Дунава за пръв и последен път, намерили на сала жените на своя живот. Тяхната задача всъщност била да гарантират защита от нападатели, но не и от любовта, за която в договорите им със собственика нищо предварително не било уговорено. Разглеждаме това като случай на победа на висшата сила. Охотно й се подчинили, но опазили сала от атаката на виенските лешояди, които искали да го продадат.

След всички перипетии и опасности салът с девойките приближава Вуковар, „съответното пристанище“. – Идват, идват!, викат децата, а това могат да бъдат само деца от местното население, които виждат сала по-рано и сега, крещейки, тичат паралелно с него. На пристанището свири духова музика, слугите, селяните, занаятчиите са облекли най-хубавите си дрехи. От едно възвишение наблюдава свещеникът. Мъдрата кралица е наредила със закон на всеки три села да има по един свещеник и един лекар.

Салът спира, тясно мостче е хвърлено на брега. Някой весело стреля, музиката гръмва, девойките слизат… Младежите гледат от брега, някои от тях имат и бинокъл, който сега струва скъпо, но не се дава назаем.

Тук моят пра-пра-пра дядо, който бил „дошъл с графовете“, видял в окуляра на бинокъла моята пра-пра-пра баба, с румени бузи, широкопола рокля, която би могла да я издигне като балон, как несигурно пази равновесие на тясното мостче между вчера и утре. И виж, издига се и моята пра-пра-пра баба се приземява като лилия в дунавския ръкав.

11.

Следователно, „нашите“ са сега цялостни. И ще останат „цялостни“ почти два века, т.е. девет поколения най-малко. Достатъчно е „произходът“ и „корените“ да се проследят до митичните начала.

„Цялостни“?

Ако са преживели трудностите и опасностите на пътуването през годината на глада – 1769 -, ако някак си са се озовали в пределите, определени от законите на властната жена във Виена („реформите на Мария-Терезия“), сега те са стояли в началото на „новия живот“. Мястото на това „ново начало“ едва са намерили, може би най-вече по звездите, като бащата от романа на Киш Bašta, pepeo. Ако небето се заоблачавало, спирали и правили лагер, като номади.

Но са били земеделци, калфи, следователно, занаятчии. През XIX век те са били първите елементи на индустриализма, които са останали в по-голямата си част лоялни към държавата и в Кралство Югославия. Безграничната глупост на новата власт ги отблъснала от пределите, в които те вече са били „автохтонно население“, тъй като друго почти не е имало. След турските поражения в „бароковите войни“ Славония била почти опразнена. Казвам безгранична глупост, тъй като точно те биха могли да бъдат особено важни за индустриализацията на земята, към която се стреми новата власт, спечелена в резултат на героичната партизанска борба.

Но да останем още малко в годината 1769.

На гробището в град Печ, който не е далече от Нущар и който по това време е един и същи свят, днес стои немски надпис:

На първите смърт,

На вторите бедност,

На третите хляб.

Така се римувал живота - ‘живот’: Tod, Not и Brot.

Тези, които са преживели опасността на Дипщайнските скали, в новата родина наистина не са били децимирани, но са останали наполовина. Това, което са си представяли като земя отвъд горите (Трансилвания), омаяни от флейтата, предназначена за младежи и плъхове, в действителност се оказало сурова майка, която трябвало да убие част от своето потомство, за да може другата да оцелее.

12.

За съжаление не споменах веднага годината, която стоеше в писмото, изпратено от брата на моя дядо от едно село в близост до Пасау, през деветдесетте години, когато „при нас отново беснееше война“. Направих това едва две години по-късно, по време на един литературен престой в Мюнхен. Разчитах, че Пасау не е далече, а какво изобщо е далече днес? През 1769 година до Виена в най-добрия случай се е плавало два дни.

Отговори ми гласът на моя роднина: Старият Йоханес умря. Неговият наследник вече не говори хърватски. Разбрах, че в този момент изобщо не бях в състояние да обясня на своя далечен роднина, че той е мой роднина. Извънредно труден въпрос за идентичността!

Какво е за тях Славония? Какво е Хърватия?

Нещо, което трябва да си представиш, както е трябвало да правят пътниците на сала. Но защо пък да трябва? Все пак цели тринайсет поколения носителите на нашия генетичен код са живели, защото са следвали зова на музиканта, измъквайки се в ранно утро от своите беди, към тази Славония, отвъд горите, отвъд седемте езера и седемте планини.

В последната война на балканите воюващите държави яростно се обсипваха с куршуми и бомби. Една от целите на бомбардировките е била старото гробище в Нущар. Гробовете на немските преселници от XVIII век са разровени в началото на деветдесетте години на XX век, сякаш отново изкопани. По време на война няма време да се грижиш за старите кости.

Някои от „нашите“, между другото, са намерили тук, „при нас“, своето щастие. В период от двеста години все нещо се намира, та дори и щастие.

Но един кръг се е затворил: потомците на смелите пътници от сала сега се раждат на същите онези места, от които някога дедите избягали. След една интерлюдия тези потомци са се върнали не само на тези места, но и при своя език, който сега потъва все по-дълбоко във времето, като на дъното на Дунав.

Към кой свят принадлежат днес онези двеста години? Има ли някаква разлика между онези потомци, които тогава са останали и тези, които са отплавали? Каква им е „Славония“? Хекуба, както се споменава в Хамлет? Или все пак нещо повече от „игра на мнима страст”?

Може би, ако изобщо съществуват, тези разлики най-добре отразява самият език, особено в своя разговорен вариант, онзи език, с който е написано писмото на брата на моя дядо. Но и той е забравен, този език вече никой не говори. Славония е само спомен. Може би смел, но безполезен. Въображаема земя, Yoknapatawpha County (Йокнапатофа) от романа на Фокнър? Не е ли тя едва сглобен сал, носен от дунавското течение на съзнанието и още повече на подсъзнанието? Yawapaha Village, както го видях в един индиански резерват при Гранд Каньон? Макар и изкривена представа, но все пак предлага на въображението да установи някакви други времеви връзки, колкото и да са били прекъсвани от “царството” на политическата или някоя друга “необходимост".

 

© Tena Šnajder
Слободан Шнайдер от Хърватия
Слободан Шнайдер, род. 1948 в Загреб/ Хърватия, живее недалеч от Загреб; завършва философия и англистика в Загребския университет; съосновател и дългогодишен главен редактор на списанието за театър „Пролог“; колумнист на ежедневника „Glas Slavonije“ (1993), а от 1994 е политически колумнист на ежедневника „Novi list“; по време на режима на Туджман емигрира в чужбина, живее и в Германия; 2001-2004 директор на младежкия театър в Загреб; свободно практикуващ писател (есета, кратки разкази и пиеси); публикува много книги, някои от последните – в рамките на събраните му съчинения: Faustova oklada, драми, (Загреб, 2007); Neka gospođica B., драми (Загреб, 2007); San o mostu, есета (Загреб 2007); Bosanske drame, драми (Загреб, 2006) и сборника с разкази 505 sa crtom (Загреб, 2007); награди: хърватска национална награда за театрални пиеси „Marin Držić“; януари 2010 Награда на кралския театър на Черна гора „Cetinje“ за най-добър непубликуван театрален текст от бивша Югославия; Пиесите на Шнайдер са едни от най-често играните и публикувани театрални текстове на хърватски автор в чужбина.

 

Превод Клаус Детлеф Олоф
Клаус Детлеф Олоф, род. 1939 г. в Любек/Германия; живее в Загреб и Грац; следва славистика в Хамбург и Сараево; от 1973 г. преподава в Университета в Клагенфурт; превежда на немски език творби на южнославянски автори като Джевад Карахасан, Миленко Йергович, Зоран Ферич, Игор Щикс; за многостранната си дейност е отличен през 1991 г. с Австрийската държавна награда за превод.