Смелостта да си спомним

КИПРИАНИ

Eine Kurzgeschichte des zypriotischen Autoren Panos Ioannides in einer Übersetzung aus dem Griechischen von Sigrid Willer.

Един ден Мария де Молино, жена на венецианския проведитор1 Филипо да Молино, с ужас видя по телцето на детето си избили белезите на проказата. Заключи се, разсъблече се и огледа тялото си.

Щом се увери, че не е прихванала болестта, тя се свлече на земята до люлката и се разрида, безучастна към воплите на детето. След това се облече и нареди на прислужницата:

„Извикай Фра-Джакомо”.

Монахът й даде знак да го остави сам с детето. Отпрати и слугинята и затвори вратата.

„Вчера беше добре...”, каза Киприани.

Мария де Молино й обърна гръб и застана под сводестата арка на прозореца. Върху склона се вълнуваха маслиновите дървета, а хълмът се спускаше, гмурвайки се в морето.

„Господарке, Фра-Джакомо е тук...”

Усети свиването под лъжичката, цветовете избедняха и крепостта се изтръгна от хребета на Пентадактилос2. „Детето...”, дочу тя гласа на монаха. Върхът на Буфавенто подскочи сякаш петдесетте му оръдия се бяха събудили изведнъж. „Не, съжалявам... Да говоря ли аз с проведитора?” Не получи отговор. В сумрака видя монахът да поклаща глава и да си тръгва, без да й целува ръка както обикновено.

Вдигна детето, което мъркаше сладко, целуна го по гърдичките, които монахът не бе облякъл отново, затисна с длан устничките, които й се усмихваха и се залости в капелата...

Виковете на проведитора и на прислужницата, които я молеха да отвори, в някакъв момент се сляха с командите на стражата, която се сменяше във вътрешния двор. Три топовни гърмежа във форта на Кирения оповестиха акостирането на галерата; четирийсетте нови одеяния на Кралицата и новият гарнизонен командир на Санто Ларко3 бяха пристигнали...

Само до вчера тя копнееше със завист за четийсетте венециански тъкани платове.... Само до вчера очакваше с нетърпение тези топовни гърмежи... Тези четирийсет одеяния означаваха четирийсет покани в Двора, в Кастеланията, в горите на Амороза. Означаваха четирийсет срещи с Ливио де Норес, новия гарнизонен командир на Санто Ларко, чийто крак в този момент стъпваше на кипърска земя, за да й върне отново часовете от Венеция, когато като юноши се сгушваха в гондолата, а дъските под кожата й се изпълваха с паунови пера....

А сега... Онези три топовни гърмежа оповестяваха отпътуването на Проведитора за Кирения, изоставянето й в крепостта, увереността, че никога повече нямаше да срещне отново младостта си в очите на Ливио...

Самата тя щеше да го убие. Щеше да изчака мъжът й да замине, слугинята да се улиса и щеше да излезе. Щеше да се хвърли заедно с детето в урвата на Буфавенто, от скалата, където преди години още новопристигнали на острова, проведиторът я бе дарил с първата им рожба. И така краят щеше да се слее с началото, първата болка на жената със сетната горчилка на майката.

Пеленачето вече не плачеше. Както всяка сутрин, Киприани му поднесе гърдата си, за да го приспи. Дали ги бе забелязала? Сигурно, то беше голичко. По всяка вероятност ги бе видяла и нямаше да го докосне. Но не, ако го оставеше гладно, бебето щеше да ги подлуди с плача си. Значи го е накърмила! Посмяла е! Или не е заподозряла нищо. Да, само тя, тя и Фра-Джакомо знаеха! Така беше по-добре... Филипо де Молино отпътува. Киприани накърми детето и си тръгна със заразата в зърната й. Стражата се смени. А Ливио де Норес сигурно сега гледа към кулата на крепостта, надявайки се...

Тя излезе на пръсти и се промъкна в спалнята на детето. Не посмя да го погледне. Нежността и разкъсващата болка се преливаха с една упорита враждебност. Уви го в първото одеало, което се изпречи пред погледа й; онова, което някога й бе подарила една сляпа просекиня. Вдигна го и го облегна върху гърдите си. В съня си то се уригна и струйка мляко потече по шията й. Тя настръхна; хвърли го на леглото и почисти кожата си с вода и вино. Но изведнъж, давайки си сметка какво бе направила, коленичи до него, целуна го по устицата, взе го в обятията си и излезе в коридора, а оттам във вътрешния двор.

Вратата подире й изскърца, но тя не се обърна. Чуха се гласове и лаенето на кучето. Но Мария де Молино подмина забързано стражата и навлезе в гъсталака.

Върху устните си усещаше, все още влажна, слюнката от детските устни, която не бе посмяла да преглътне или да избърше...

Слънцето прежуряше змийския остров1, когато стигна до скалата. Стъпалата, водещи някога към лятната резиденция на Кралицата, сега бяха потънали в буреняк. Какво бе пропъдило хората оттук? Какво ги бе накарало да я изоставят на разрухата и ветровете?

Може би същата болест, която разяждаше детето й. Може би същите грехове, който оставяха своя отпечатък върху кожата на хората, може би прегрешенията и жестокостта на проведитора в един момент се обръщаха към самите тях и техните каменни творения. Може би! Но тя не бе дошла тук, за да намери отговор на всички тези въпроси... Бе дошла, за да остави две тела да изсвистят за миг във въздуха и да се предадат на отвесната тишина на скалите...

За щастие детето все още не се бе събудило. Защитено под одеалото на старицата, с клепки само като две цепки, то се бе предало на съня...

...вълни браздени от „Санта Анджелика” и свиренето на вятъра в мачтите и платната... Един делфин, който ги преследва и ръката му около шията й... Настръхване в струните на трубадура, който гали спомените й, облегнат върху дървеното изваяние на светица върху корабния нос... Пристанището с крепостта бе пълно с топове и пряпорци... Трите топовни гърмежа и салютните огньове от околните крепости... Хората, които ги бяха наобиколили, просекини и деца, които се гмуркаха, за да вадят перперите, които чужденците хвърляха в морето... Отекването на тръби от наблюдателните кули, проскърцващата каляска с конете – черен и бял, препускайки към знатния дом, който той бе построил заради нея... Двеста крепостни работиха, за да го съградят... Стражата имаше свободата да подбере най-добрите материали, а за мебели най-изтънченото, което се намираше в господарските домове и в църквите на отрудените местни хора... Землянките, накацали една до друга, по-ниски от мъжки бой, а за да преминеш през вратите им трябваше да се приведеш одве... Ечемик и кукуруз, и жетвари... Мадона миа, какви хора! Потънали в прахоляк! Най-зле сложените селянки, които бе виждала... Нейния замък, посрещането на стражата и на робите... Киприани с всеотдайния поглед... Парадът на венецианските сановници, първата нощ в замъка на Кирения и нощта, която сякаш нямаше край, докато обикаляха по крепостните стени с искрящите сребърни отблясъци отразени във вълните... Никозия, кралският палат, а подир това... Първата нощ в Буфавенто... Буфавенто с полумесеца, който пълзи по оръдейните дула и кралицата; и кристалните полиелеи, и виковете на рицарите, които я преследваха, и на изгладнелите каторжници осъдени да гният доживот в тъмница... Ах, тази скала! И ръцете, които я разсъблякоха замаяни под лунния светлик! И онази болка, която впръска вътре в нея мъзгата на живота...

Повдигна одеалото. Изтърсачето й се усмихваше. Събуди се и помръдна да посрещне устните й върху напращелите готови да се пръснат бузки...

Притисна го към себе си и направи още една крачка. Тогова чу тропот и лая на кучето. Това бе той! Дали се бе усъмнил или калугерът бе говорил с него и бе дотичал, за да я върне обратно, да я изпрати във Венеция с галерата, която бе докарала Ливио де Норес и четирийсетте одеяния във Венеция, където някакъв абат бе открил билка лекуваща проказата...

Най-напред от гората излезе сянката. Беше слугинята Киприани. След това – кучето.

„Върви си, махай се...”

„Знам, господарке. Фра-Джакомо ми каза...”

„На господаря си каза ли го?”

„Не, господарке. На никого не съм казвала. Кълна ти се. Ела с мен, господарке! Недей да скачаш. Не бива. Бог е великодушен. Все нещо ще стори Нейната Благодат за моето дете...”

„Тръгвай, върви, свободна си...”

„Да вървим в крепостта, господарке. Знам един селянни, който може да го изцели...”

„Тук, в тази килия, английският крал бе заключил в тъмница един от Комнините. В твоята стая. Под прозореца ти спеше. А в моята Хенри бе затворил брат си Ивелин! Внук на втория е новият гарнизонен... Видя ли господаря си вчера, когато слезе долу?

„Не, господарке, не съм го виждала”.

„Какво научи?”

„Добре е”.

„Пита ли?... Знае ли къде живеем?”

„Не зная, господарке”.

„Лъжеш, кучко, ще ми платиш за това... Някой ден ще те заключа заедно с него и ще ви оставя... Проведиторът казваше, че Ескиви Монпелиар, жената на Ивелин, която преследвали, се преоблякла като калугер и потърсила убежище тук горе. Спасила се укривайки се в тази тук килия... Никой не познава крепостта по-добре... И я обича... Откак след кралската заповед опустя, често ме довеждаше... Кажи ми...”

„Казват, че бил добре... Живеел в Гарнизона... Оставил две робини да се грижат за него...

„Ами децата?”

„Изпратил ги с галерата във Венеция!”

„Тук ни прие Кралицата! Беше облечена в багреница, цялата обшита с перли. За една нощ смени три рокли. Обичаше Буфавенто, искаше да бъде достойна за неговата красота... Ами селянинът?”

„Още не се е появил. Но съм му изпратила хабер”.

„Наистина ли разбира от билки?”

„Видях го с очите си. С онова селско момиче от Карми. Дето слугува при сеньор Заграви, в Ай Ларко, и било прихванало болестта... Момичето видяло белезите му и се опитало да избяга. Хванали я и я завели при него. Резнал с бръснач гърдата й и я целувал и я отърквал върху възпаленията си, докато се заразила от напастта1. След това я изпъдили. Намерил я старикът и намазал тялото й с билките си. И се изцелила...”

„Кога ще дойде?”

„Днес-утре”.

„Защо го кърмиш?”

„Няма да се заразя, господарке. Нямам драскотини”.

„Откъде си? Селото ти вижда ли се оттук?”

„Не зная. Родителите ми бяха убити, когато бях съвсем малка...”

„Как са били убити?”

„Не зная, господарке”.

„Нищо не знаеш. Че какво ли знаеш ти? Глупава си като... Цялото ми тяло се е покрило, знаеш ли това? По ръката, тук, по корема... Съвсем скоро ще плъпне и по теб. По кучето избиха! Видя ли го? Знаеш ли това? Но какво ли те е грижа теб? Ти не прихващаш. Чакай първо да загният месата ти и после ще се загрижиш. Тогава ще идеш да го потърсиш. Сега хич не ти пука, най-напред гледаш дали имаш някоя драскотина, а ако нямаш, ни се правиш на светица...”

„Старецът се спомина блажен още преди години, господарке. Години има оттогава. Никой не знае неговия цяр...”

На сутринта я събудиха топовни гърмежи и суматоха. Пожарът ръфаше Кирения, а пристанището бе погълнато от дима. В открито море потъваха кораби и галери с гребци-роби. Вече месеци наред цялата загриженост се съсредоточаваше там долу в града на проведитора, в пристанището, където пристигаха и откъдето бяха отнасяни неговите послания и писма до лекари и астролози. Намирането на изцеление се бавеше, затова не идваше, знаеше колко състрадателен бе винаги към нея, колко добър... На никого не се усмихваше... Дори на венецианците... Само на нея... Един ден щеше да се появи с чужденеца, с някакъв старик с лице и ръце с кожа като кактус, който се бе излекувал сам...

Превали пладне, свечери се и битката стихна; но слугинята не се върна. Довлече се до прозореца на Ивелин и се зае да наблюдава пътеката. Остана там с часове. Нощта се спускаше над морето. Виждаше се само огънят, който променяше формата си и бе толкова бляскав, с толкова гладка и толкова чиста кожа, недосегаема за каквато и да била зараза, кожа, изцеляваща всякакво страдание...

Късно през нощта се завърна кучето. Бе изчезнало от дни наред. Дойде и застана до нея. Остави прозореца отворен, а тялото й тежко се строполи в постелята. Бе схваната, а студът се вмъкваше през белезите от болестта, прониквайки чак до костите. Сълзите, които напираха, бяха парещи като разтопен метал...

Протегна ръка, взе кучето и го метна между себе си и детето, което болестта вече бе деформирала в кълбо разкашкана плът. Търкаше го ту о детето, ту о себе си, за да се стоплят.

Тогава изведнъж забеляза, че от кожата под козинатата му тук-там вече не избиваше гнойна течност. Запали светилника. Раните на животното бяха завехнали или бяха на път да заздравеят. А над тях като ципа се бе опнала новата кожа. Прегърна кучето по-нежно, отколкото някога бе прегръщала детето или мъжа си, отчаяно, и взе да го отърква върху раните им, будувайки цяла нощ.

Когато Киприани се завърна остаряла, напразно потърси господарката си. Килията на Ивелин бе празна, а постелята изстинала.

Залости на сигурно място месото, което бе откраднала от раницата на един заклан венецианец и изтича до скалата... Нямаше я там. Пролази на колене до ръба и погледна надолу. Никъде знак, никъде дреха или следа от болестта.

Привърза към нозете си месото и потегли към града. Турците вече бяха започнали да докарват семействата си и една прислужница винаги бе добре дошла, слугиня, за която никой не знаеше, че е слугувала при една прокажена, нито че по гърдите й вече бяха започнали да розовеят първите пъпки... Докато го научеха имаше време... Млякото в гърдите й беше огън... Беше гнойно... Беше...

Всички, които биха могли да я предадат и да я пропъдят надалеч от хората и децата, вече не бяха сред живите... Нито господарката й, нито Фра-Джакомо, когото намери набит на кол на площада, нито синьор Джорджио, чието голо безжизнено тяло се полюшваше на едно евкалиптово дърво извън крепостните стени без мъжките му атрибути, които бяха отнели някога девствеността й. Нито Филипо де Молино, който се бе спасил заедно с няколко сановници от крепостта и успя да отплува с корабите. Напусна острова стар и сражавайки се, а единствено тя, глупавата слугиня, терзаеше ума си да измисли какво да излъже господарката си: че уж е паднал убит с нейното име на уста, че бил заловен като пленник и го отвели в сарая или че бил обещал цялото си имане на някакъв мъдър мюезин и всеки момент щял да го доведе...

Преди още слънцето да е залязло тя се бе цанила дойка в конака на Мюселим Хакки Ибн Афан.

Преди то да е залязло на отсрещния склон, стройното голо и белязано тяло на Мария де Молино, с детето зъзнещо в обятията й, бе цялото потопено във водата; къпеше се в извора, който бе изцелил кучето.

До нея, лаейки по мухите, все още мокро, се препичаше на слънце вярното животно...  

 

© Takis Demetriades
Панос Йоанидес от Кипър
Панос Йоанидес, род. 1935 във Фамагуста/ Кипър, живее в Никозия; завършва масови комуникации и социология в САЩ и Канада; директор на радио и телевизионни програми в държавното радио на Кипър, бил е председател на творческата комисия на кипърската театрална организация (THOK); издател на англоезичното списание In Focus; пише и публикува разкази, стихове, романи и пиеси; някои от публикуваните му творби - Τρία Θεατρικά Έργα (Μπάνιο, Εγγαστρίμυθοι, Γρηγόρης), (Три пиеси: Баня, Вентрилози, Григорис), театрални пиеси (Кинирас, 1977), Η αβάσταχτη φιλοπατρία του P.F.K, (Нетърпимото родолюбие на П.Ф.К.), роман (Никозия, второ издание 1990), Face of an Island, 24 short stories from Cyprus, разкази (Армида, 1997), Εν Παρενθέσει, лирика (Армида, 1997), Gregory and other stories, разкази (Армида, 2009); неговите пиеси Грегори, Петър I, Куфарът и вентрилогът са играни и в Германия; дългогодишен председател на ПЕН-центъра в Кипър; носител на четири първи национални награди за романите Census и Нетърпимото родолюбие на П.Ф.К, както и за сборника къси разкази Cyprus Epics и The Unseen Aspect, неговата пиеса Григорис печели Първата международна награда за телевизионна пиеса; 2007 е отличен с Award for Excellence in Letters на Република Кипър.

 

Превод Зигрид Вилер
Зигрид Вилер, род. 1947 г. в Хамбург/Германия; от 30 години живее в Гърция; след 25 години работа като преводач от и на немски, гръцки и английски език следва в Европейския преводачески център EKEMEL в Атина литература и хуманитарни науки, след което се концентрира върху превода на гръцка литература на немски език – разкази, пиеси, един роман, филмов сценарий, презентации на книги (Емануил Роидис, М. Карагацис) и много съвременни автори.