Смелостта да си спомним

Пианото на блок №31

Foto: Nikola Mihov
  • Read in Bulgarian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from The Piano in Block 31 by Lea Cohen
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Разказ на българската авторка Леа Коен.

В нашия блок това пиано дойде изневиделица. Мястото му там беше необичайно като бална рокля на селски панаир, американски филм в българско кино или рецепта с трюфели в списание „Жената днес”. Днес трийсет години по-късно нещата чувствително са променени, след като виждам мъже с  изрусени бради да носят бални рокли в „прайм тайма” по телевизията, от американски филми по кината няма отърване, а наши депутати публично разясняват на безпаричното население кулинарните особености на гъбата с цена на златото.
Блок №31 се намираше точно до блок  №13! Никой не можа да ми обясни на какво се дължеше това объркване в номерацията. Пред и след него симетрично подредените сгради на нашия жилищен комплекс следваха нормална аритметична последователност..№11, №12, №13 и изведнъж върху северната стена на полуобърната на изток сграда се появяваше голяма разкривена цифра, написана с черна блажна боя: Блок  №31?!
„Комплекс” беше дума, която нямаше нищо общо с представата ми за домашен уют. За мен беше равнозначна на казарма. Бях чувала да я използват и като определение за психична нередовност, която си представях като нервен тик. Не че особено ме интересуваше какво точно означаваше, но я свързвах с други новонавлезли в живота и в езика  ни думи. КОМбинат (металургически, месо), КОМанда (Тимуровска), КОМандир (партизански), КОМбайн и съответно КОМбайнер (също и КОМбайнерка, както видях в един съветски филм), КОМисар (полит, любим герой от съветската революционна тематика и от вицовете за Чапаев), КОМсомол (организацията, в която членувах, докато не забременях за първи път) и разбира се КОМпартия и КОМинтерна (историята им изучавах задължително в девети клас, когато все още получавах добри бележки.)
По време на неразумната ми младост си бях представяла, че ще живея на улица с поетично име като „Акация”, „Незабравка” или нещо подобно, а не в сграда, номерирана като в затвор. По-късно, когато наистина попаднах за кратко в него, една от съкилийничките ми разказваше, че и в Ню Йорк улиците имали само номера. Трето авеню, Пето авеню и т.н. Тя самата беше ходила там и твърдеше, че ъгълът на Пето авеню и някаква улица също с номер, мисля че беше 42, бил едно от най-оживените места на света. Може да е било и вярно, нямаше как да проверя.
Понякога се питах дали биографията ми щеше да бъде по-различна, ако едни хора с връзки не бяха успели да тикнат своя незаконен блок №31 на мястото на първоначално предвидената градинка? Шегувам се! Та ние нямахме биографии и когато трябваше, попълвахме „автобиография”! Автобиографиите започваха винаги със следния  задължителен текст : „Произхождам от ...”. Следваше „...бедно работническо семейство” (печеливш избор), „селско трудово” (също вършеше работа), а в моя случай – на „служещи” беше отчайващо!. Нямах големи шансове с разведените си родители, защото баща ми беше архитект, а майка ми – учителка по немски. Пълна „автобиографична” катастрофа! За щастие Коста имаше правилна „автобиография”, заради която получихме въпросното жилище . Съответната КОМисия я бе разгледала, беше я намерила „удовлетворителна” и беше разпоредила получаване на жилище на 4-и етаж в блок №31. Така се заселих там. Сбогом, акации, незабравки и други нездрави фантазии!

 Обитателите на блока бяха събрани, както се казва, от кол и въже. На последните три етажа апартаментите бяха големи и с тераси и там живееха хората „с връзки”. Познаваха се по това, че почти не разговаряха с останалите, минаваха гнусливо покрай нас, за да се качат в асансьора, и имаха запазени места на паркинга, на който оставяха чисто новичките си лади. На по-долните етажи живееха работници в големия металургичен КОМбинат, пришълци от провинцията, или просто хора, на които никой не бе помогнал да отидат някъде на по-приветливо място в центъра или в южните квартали, където улиците носеха имена на цветя, на прогресивни поети или на загинали партизани, а не просто номера, изписани с черна блажна боя върху груба мазилка като на нашия Блок №31 !!!

Съседите на нашия етаж се различаваха от всички останали в блока.
Да живеем врата до врата със семейство музиканти, бе за нас необичайно, даже конфузно. Чувствах се различна от тях и това ме притесняваше. Бяхме петима в нашия апартамент, свикнала бях с виковете на децата, с шумните уригвания на Коста, които караха големите да се смеят, а малката да плаче, с миризмата на запържен лук, без който Коста не можеше. От техния апартамент миризми не идваха, на стълбището достигаха гами на пиано, звуци на цигулка или тишина... У нас бе шумно като в кръчма, а у тях, когато не свиреха, тихо като в читалня. Само че нито те влизаха в кръчма, нито ние четяхме, така че нямаше къде другаде да се срещнем освен на стълбището или в асансьора.
Бракът ми с Коста силно разочарова майка ми, която беше изтънчена дама. Заедно с друга нейна разведена приятелка на няколко пъти ме бяха завели на хоров и на симфоничен концерт, за да дадат правилна насока на възпитанието ми. То, възпитанието ми, окончателно се провали в техните очи, след като ме видяха да замерям с хартиени топчета оратора на едно поетическо четене и след като дълбоко заспах на представление на операта „Дама Пика”.
Нямаше как да обясня на майка ми, че местата, където Коста ме водеше, поне в началото, ми бяха по-интересни от нейните концерти и четения, а заради „Дама Пика” намразих операта за цял живот, защото с нейните четири часа продължителност се оказа най-дългото културно-образователно изпитание, на което ме бяха подлагали. Тъй като Коста беше хокеист, вратар на неговия отбор, въпросните места бяха предимно хокейни мачове и тренировки, предхождани, съпровождани и следвани от посещения на барове и заведения, както и на неговата, предоставена от клуба му квартира, където основен интерес и за двама ни беше неговият креват. На него забременях още преди да завърша последния клас на гимназията, така че нямах особен избор: наложи се вместо студентската скамейка, където майка ми мечтаеше да ме види, да избера бебешката количка, която бутах в продължение на цели седем години, защото бременностите ми следваха една след друга с ритмичността на хокейните сезони.
Стана така, че след като Коста спря да играе хокей и аз спрях да забременявам.  Мъжът ми опита първоначално да запълни липсата от луксозния спорт с алкохол, който вече не можеше да заплаща с валута, щедро предоставяна му в миналото по време на мачове в чужбина. Но Коста намери решение на този проблем. Новопоявили се приятели, които подозирах в близки връзки с милицията, му носеха  в къщи цели кашони със скъпи напитки, които се превърнаха бързо в почти единственото му занимание. Напиваше се бързо и изпадаше в жалки състояния, които будеха отвращение дори у децата. Как се отплащаше за това алкохолно изобилие и за пачките банкноти, с които разполагаше, беше въпрос, по който предпочитах да не разсъждавам. След близо половин година, прекарана от Коста в алкохолно опиянение, реших да си намеря работа, въпреки че пари не липсваха вкъщи. Просто това беше единственият начин да стоя настрана от Коста поне по няколко часа на ден. Постъпих като телефонистка в пощата. Избрах тази работа заради смените, които ми даваха известна свобода, и защото ми хареса да си говоря с различни хора, нещо, което избягвах да правя с Коста заради  непрекъснатите му оплаквания или мръсните подмятания, които ми отправяше и които той самият считаше за проява на внимание или за изтънчен хумор.

Рядко виждахме съседите си, но техният живот ме интригуваше, а очевидно и не само мен.
-Тези хора не се ли чукат? – изрази се по свойствения си деликатен начин един ден Коста.
-Защо? – запитах, колкото да отговоря нещо .
-Ами никога не чувам да се тресат креватите, нито да скърцат пружините.
Вярно, че от спалнята им ни делеше една стена. Строена според стандартите на социалистическия панел, който имаше свойството да пропуска не само звуци, но и някои по-силни миризми, тя би трябвало да ни предоставя отвреме навреме желаната от Коста информация.
-Съседката е доста хубавичка – продължи да разсъждава Коста.
Погледнах го подозрително. Познавах мъжа си – смяташе за свое мъжко задължение, ако не да „изчука” всяка мадама, която му предоставеше възможност за това, поне да я пожелае, включително и гласно, може би за да провери повяхващите си рефлекси. Нямах никакви причини да ревнувам мъжа си от съседката: тя беше фино, издължено създание, след нея по стълбището или в асансьора оставаше едва доловим аромат на нежен, флорален парфюм, чудех се с какво се хранеше, след като техните панели никога не пропускаха миризма на готвено, каквато се носеше навред из блока. Не вярвах при никакви обстоятелства до погледне моя Коста, който въпреки бившата си хокейна слава имаше вече подпухнал вид и ходеше леко разкрачен, като че ли нещо опираше в панталоните му от вътрешната страна.

-Мамо, днес свирих на пиано! – похвали се един ден дъщеря ми Ива. – Нина ме покани у тях и ми показа как да местя ръце по белите и черните клавиши.
Така научих името й.
-И какво друго те научи леля Нина? – полюбопитства Коста.
-Да не й казвам „леля”, не било красиво.

Реших, че беше мой ред и след няколко дни, издебвайки момент, когато от апартамента на съседите не се чуваше ни пиано, ни цигулка, позвъних на вратата. Минаха няколко минути, преди да ми отвори мъжът на Нина. Беше почти обяд, а той се показа рошав, по пижама, със зачервени от сън очи. В жилището им беше тъмно, защото навсякъде още бяха спуснати пердетата. Той ме погледна изненадано, прозя се, пооправи пижамата си и зачака учуден. Носех чиния с щрудел, който бях приготвила сутринта (една от любимите рецепти на майка ми), и му я подадох. Той се поколеба за миг, пое щрудела и като оправяше с ръка разрошената си от съня коса, поясни:
- Снощи имахме запис, прибрах се в четири сутринта. Още не мога да се наспя. Нина явно вече е отишла на репетиция. Влезте, не стойте на вратата, ще направя кафе.
Не чаках да ме покани втори път, изпитвах любопитство да видя как живееха странните ми съседи. Влязохме в кухнята. Масата беше оранжева, а столовете от прозрачен плексиглас. Не бях виждала дотогава такова разноцветие в една най-обикновена кухня. Шкафовете им също бяха в бледо зелен, тревист цвят като на детски играчки. Помещението беше с размерите на моята собствена кухня, но се почувствах в тяхната като в градина от светлозелено, оранжево и чисто, в която можех да седна спокойно на някой от прозрачните столове, без да се страхувам, че мазно петно ще се лепне на дрехата ми.
-Много е красиво у вас – не се сдържах да похваля обстановката.
-А, Нина е голям естет. Може да обиколи света, но ще намери нещо, което никой друг не знае къде да търси. Казвам се Влади, а вие?
-Аз съм Жени – кой знае защо изтърсих.
Всъщност името ми беше Генка, но „Жени” ме наричаше единствено онази разведена приятелка на майка ми, което намирах за крайно префърцунено.
Влади направи кафе в кубинска кафеварка, из кухнята се понесе приятна миризма, двамата отпивахме от ароматната течност, той за мое удоволствие посегна към щрудела ми и дори каза в знак на одобрение „Мммм”. Пижамата му беше разкопчана на гърдите, можах да забележа колко гладко, без косми и без тлъстини беше тялото му. Докато се суетеше из кухнята, зърнах няколко немирни косъма, които се подаваха от разтвореното долнище и тази гледка странно ме развълнува.
-Е, Жени, как се чувствате в блока? Отдавна ли сте тук?
-О, не е никак лошо – отговорих с преувеличен ентусиазъм, за да прикрия смущението си от разтворената му пижама. – Стига децата да не драскат по сълбището и асансьорът да не се разваля един път седмично. Коста, мъжът ми – поясних аз – казва, че това е един от перспективните квартали на София.
-Перспективни за какво? – попита насмешливо Влади.
-Ами за живеене – обърках се аз.
-Защо, това живот ли е? – изсмя се съседът. – Не ми обръщайте внимание, още съм кисел от снощи. Щруделът ви е много вкусен. Ще се видим пак, май съм вече закъснял – добави той и стана, внезапно забързан.
Пижамата му се разтвори съвсем и аз неволно се загледах в деликатното му тяло, чиято гладка белота бе предизвикателство към обрасналата ми с нечувствителност сексуалност, отегчена от пиянските ласки на Коста и отвратена от навика му да се държи с мен в леглото като с проститутка. Влади забеляза погледа ми, оправи се набързо и почти ме избута на площадката навън.

-Знаеш ли – казах кой знае защо същата вечер на Коста – мисля, че съседите ни оттатък се чукат много качествено.
Коста се опули.
-Ти какво? Да не си пробвала? – разсмя се грубиянски той, а аз се изхилих, за да не давам повече обяснения.

Следващата седмица имаше  „ленински” съботник. Известие за него донесе както и при други случаи леля Пенка. Живееше отсреща в малко блокче и работеше като „лелка” в близката детска градина. Макар и полуграмотна, леля Пенка беше общо взето добра жена. Не забравяше рождените дни на децата и винаги им подаряваше по нещо. Предимно книжки. Може би обстоятелството, че сама почти не можеше да чете, я караше да купува книжки на другите. За последния рожден ден на Ива дори се беше опитала да напише собствено посвещение, но ограничените й познания в граматиката я бяха докарали до съчинението на следния странен надпис „Честид Рождебен Дем”. Почти като в Мечо Пух!
Тази добра жена с професия „лелка” се превръщаше обаче в харпия, когато трябваше да се организира нещо в квартала. Бяха я избрали за отговорничка и тя обикаляше от врата на врата с някакви списъци, за да събира членски внос за Червен кръст, за ОФ или да продава задължителни марки за построяване на нов паметник на социализма на Бузлуджа, за чилийските, сомалийските, кубинските и други другари, дори за университета  „Патрис Лумумба”, чието име леля Пенка бе изписала с детския си почерк по следния начин „Петрисло Мумба” и кой знае защо смяташе за брат на Фидел Кастро. Винаги се намираше някакъв повод за тези списъци,  разнасяни по етажите, които, според мен, имаха тайнствено въздействие върху живота ни. Струваше ми се, че незначителната сума и подписите ни върху тях ни гарантираха малко спокойствие и сигурност, каквито леля Пенка можеше да ни осигури в качеството си на квартален пазител на социализма и реда.

-Няма да подпиша! – чух твърдия глас на моя нов познат Влади, последван от възмутените викове на леля Пенка, която предстоящият ленински съботник отново бе превърнал в безпощадна квартална харпия.
Отворих внимателно вратата и излязох на площадката на стълбището.
Леля Пенка тикаше химикалка в ръцете на съседа, той я отблъскваше и повтаряше упорито.
-Не разбрахте ли, госпожо, вече ви обясних! Няма да подпиша и няма да участвам нито аз, нито съпругата ми в ленинския ви съботник по почистване на квартала. Ние сме музиканти и работим с тези ръце. Това са нашите инструменти. Не мога и не ми е позволено да държа лопата.
-Чу ли го как обижда? – обърна се леля Пенка към мен. –Нарече ме „госпожа”.
Видях се в небрано лозе, но не посмях да взема отношение в спора.
-Лопатите са за нас, а цигулките за вас, така ли?– развика се леля Пенка, обхваната от внезапно красноречие. – А не може ли да стане обратното?
-Не може – отговори спокойно Влади.
-А кой тогава ще чисти улицата, кой ще засажда дръвчета?
-Това не е мой проблем – отсече Влади.
-Е, сигурно ще се намери кой – опитах се да се намеся аз, за да прекратя безмислената  им караница.
Разбирах съседа ни - музикант, който не искаше да наранява ръцете си. Защо не го обяснеше на леля Пенка? Може би и тя щеше да го разбере! Внезапно ми мина през ум, че той не спореше с нея, а с цялата държава, която го принуждаваше да върши нещо, за което нямаше желание, а може би смяташе и за глупаво.
–Ето, ние ще излезем всички, и децата ще помагат. Който може, ще работи, лельо Пенке, недей да караш хората на сила – опитах се да прекъсна спора им аз.
-Подпишете се тук – не свали оръжието Пенка и отново подаде на Влади химикалката и списъка.
Той ги отблъсна, но срещна умолителния ми поглед, вдигна примирително рамене и сложи подписа си върху хартията като добави:
-Това не променя нищо!
-Всички в събота, точно в девет –нареди строго за довиждане Пенка и добави към Влади. –Вие също! Нищо няма да й стане на цигулката за една сутрин.
-Казах ви, няма да дойда! – отсече Влади и затвори вратата под носа й.
-Ще видим тази работа – закани се тя и се завтече надолу по стълбището.

Ленинският съботник мина, както обикновено с много шумотевица и малко резултат. Леля Пенка раздаде няколко изкривени лопати, отнякъде се появи и количка, мъжете стояха скупчени и главно пушеха цигари, ние от кумова срама позаметохме около входа. В девет сутринта Влади излезе с цигулката си на улицата, мина покрай нас, поздрави учтиво и замина нанякъде. Леля Пенка почервеня от гняв, но не каза нищо. Помотахме се до обяд, после мъжете пиха по бира и всички се разпиляха кой накъде види. Китната градина, заради която нашата съседка разнасяше списъци за подпис, не се състоя и този път, и остана за следващия съботник с името на вожда на революцията, между когото и почистването на квартала имаше, според искреното убеждение на леля Пенка, тайнствена зависимост. Така пространството между блоковете си остана гранична межда, посещавана само от бездомни кучета и осеяна с празни пластмасови и бирени бутилки. Това се случи в началото на октомври.

Два месеца по-късно на вратата се позвъни и човек във военна униформа ми се представи като пратеник на Военното окръжие.
-Никой ли няма у Драгостинови? – попита ме той. – Идвам трети път и никой не отваря.
Вдигнах недоумяващо рамене.
-Има повиквателна за запас за него, два пъти оставям съобщение да дойде да си я получи. Ще я вземете ли да му я предадете?
Машинално поех жълтеникавата разписка и се подписах в някаква тетрадка. Според повиквателната, Влади трябваше да се яви в 7 часа следващия вторник в двора на Окръжието, за да замине запас за срок от 45 дни.
Не бях мнителна, но съзрях невидима връзка между неподчинението на моя съсед – цигулар по време на съботника и тази заповед, която щеше да го прати в средата на декември някъде на военни маневри.
Когато още практикуваше своя хокей, Коста нито веднъж не отиде запас – спортисти, артисти, музиканти и други хора с по-деликатни професии обикновено бяха щадени от тази мярка, която се прилагаше по-скоро като наказание, в каквото се превръщаше по принцип всяко задължително спазване на закони и правила. Съществуващият закон за военна повинност не важеше за най-хитрите и привилегированите, както не важаха за тях глобите за превишена скорост и за употреба на алкохол зад волана или драконовските ограничения за закупуване на жилище, кола или екскурзия в чужбина. Връзките, които Коста си създаде в Окръжието, му бяха отдавна вече гарантирали спокойствие. Беше ми казал, че срещу бутилка вносно уиски беше успял да уреди да забутат военния му отчетен картон на неоткриваемо за служителите в  отдел „Запас” място.

-Викат комшията запас – съобщих лаконично на Коста още същия ден като му показах писмото от Окръжието.
Коста се изсмя грубо и, стори ми се, с известно злорадство.
- Музиканти рядко викат, трябва нещо да е сгазил лука– отбеляза той.
-Не можеш ли да му помогнеш да се откачи? Зима е, той ми се вижда доста изнежен. Ти имаш връзки при военните.
Коста настръхна.
-Я виж ти! Загрижила се! Какво те е еня теб? Да няма нещо, а?
Познавах грубостта на Коста, не исках да го предизвиквам.
-Не, нищо, просто ми мина през ум, нали са ни съседи.
-А оттук нещо минава ли ти?
Той се присегна, дръпна ме грубо към себе си и бръкна под полата ми.
-Нещо ми се виждаш подмокрена, да не си ходила някъде?
-Престани, не мога да понасям глупостите ти – озъбих се аз.
Коста вече ме опипваше, децата бяха на училище, така че нямах място за отстъпление. Примирих се и го изтърпях и този път, поне след това се укротяваше и ме оставяше на мира известно време.

Влади замина запас една седмица по-късно. Вечерта преди да излезе от блока рано в шест, за първи път тънкият панел, който ни разделяше, пропусна не само бурното скърцане на кревата в спалнята им, но и неговите гневни викове, както и нейния плач. Влади ругаеше високо, през стената, която ни разделяше, долитаха думи и изрази, които предпочитах да забравя веднага и изтръпвах, че някой друг от съседите можеше да ги слуша заедно с мен. Той наричаше едно след друго държавата „скапана”, управниците „идиоти”, съседите „доносници и ченгета” и обещаваше на разплаканата Нина, че никога, никога, никога (не помня колко пъти повтори думата) нямаше да се примири с това. За разлика от мен Коста се правеше, че не чува нищо, макар да беше слухтял преди това дали скърца креватът им. Отиде в хола, пусна телевизора с пълна сила и си наля, както обичайно, двойно уиски от новия кашон, който му бяха наскоро донесли в къщи с бяла лада със служебен номер.
Тъй като подозирах, че леля Пенка е виновна за този наказателен запас, покрусил съседите ми, на следния ден, щом я съзрях, минах на отсрещната страна на улицата и се зарадвах, че тя остана неприятно изненадана от демонстрацията ми.

Беше средата на декември, наближаваше Нова година, отвреме навреме се отбивах при съседката Нина, тя ме канеше на прозрачните столове в светлозелената си кухня, пиехме кафе върху оранжевата маса, но веселите цветове не можеха да скрият тъгата и тревогата й.
На два пъти замина на свиждане – бяха пратили мъжа й доста далеч – връщаше се тъжна и със зачервени от плач очи.

-Не бива да се съсипваш така – казах й един ден. – Времето минава, скоро мъжът ти ще се прибере, ще видиш, че всичко ще се забрави. Само да е здрав, останалото няма значение. Толкова ви завиждам, че така държите един на друг.
Бях напълно искрена, тя ме изгледа изненадана  и аз поясних:
-Знаеш ли колко жени биха били доволни да се отърват за известно време от мъжете си?
Нина ми хвърли въпросителен поглед, а аз си признах:
-Ами да! Защо не вземат Коста например? Хем ще си отдъхна малко от него, хем ще престане за известно време с пиенето. Нищо няма да му стане, пък и мъжете също предпочитат понякога мъжки компании.
-Влади ненавижда казармата, насилието, принудата. Затова му е тежко.
-Знам – отговорих аз.
Нина ме изгледа учудено.
-Чух ви последната вечер, преди Влади да замине. Панелите са тънки и всичко пропускат. Трябва много да внимавате, какво приказвате.
Тя замръзна на мястото си и попита:
-Нали няма да ни издадеш, моля ти се?
В погледа й имаше уплаха и отчаяние.
-Не заради мен, заради Влади, ако го затворят, няма да издържи.
Замълчах и се опитах да си припомня чутото. Да го затворят чак заради това, че беше нарекъл държавата „скапана”, а управниците – „идиоти” ми се виждаше доста преувеличено. Подобни приказки можеха да се чуят по онова време отвред, милицията ги вземаше предвид, само ако вече беше нарочила някого, иначе трябваше да вкарат половината население в затвора.
-Не знам какво сте намислили – казах наслука – но наистина трябва много да внимавате.
-О, моля те, Жени, не казвай на никого. Влади всичко е обмислил. Щом си чула вече, какво да крия? Ще се измъкнем оттук. Разбрала си, че заминава на турне с оркестъра след два месеца и ще остане при наши приятели. Аз се записах по същото време за екскурзия в Унгария. Така ще стигна до Белград, там ще ме чакат. Само не казвай на никого, че си чула.
Стоях като тресната, не знаех какво да кажа. Нищо не бях чула, нищо не бях разбрала. Заради Коста и неговия телевизор бях пропуснала най-важното. Само това липсваше!
Същата вечер попитах Коста дали си спомня какво бяхме чули през стената, но той или сметна, че го занимавам с женски брътвежи, или се направи, че не е разбрал. Аз също се опитвах да забравя чутото, но веднъж споделена, тайната на Нина стана обща и повече не можех да се отърва от нея.

-Ще ми трябва валута – каза ми след няколко дни Нина, докато отново пиехме кафе на оранжевата й маса.
Съседката ми се беше видимо променила през изминалите седмици. Под очите й имаше сини кръгове като от хроническо безсъние, беше отслабнала и полите й се свличаха надолу от талията, провисвайки върху слабичките й бедра.
-Поне няколко стотин долара, не можеш ли да ми намериш отнякъде?
-Опасно е, а и как ще ги изнесеш? Ако ги намерят у теб, може да те вкарат и в затвора.
-Не се безпокой, ще намеря начин, ти само ми помогни да ги закупя. Имам няколко бижута от майка ми, ще платя с тях валутата.
Нина отиде в другата стая, порови се в гардероба и донесе тъмносиня старинна кадифена торбичка. Изсипа съдържанието й върху оранжевата маса. Към мен се търкулна златен пръстен с едър брилянт, взех го и почнах да го разглеждам.
-Този е от баба ми, дядо ми й го е подарил за годежа. Виенска направа. А тази гривна е подарък на мама от свекърва й – изумруд с брилянти. Също и тези обеци. Как мислиш, колко може да се вземе за всичко?
-Нямам представа! Искаш ли да попитам Коста? Те са обикаляли с отбора на Запад, сигурно ще знае нещо по този въпрос.
Нина не ми отговори, сложи бързо бижутата в торбичката и ми я тикна в ръцете.
-Ето, питай когото искаш. Трябват ми триста долара.
Да си призная, цялата работа не ми хареса още тогава. Взех торбичката със страх, сякаш Нина беше сложила вътре собствената си глава. Още не знаех, че главата вътре беше моята собствена.

Вечерта изчаках децата да си легнат, сипах на Коста двойна порция уиски и дори се отърках в него с риск да ме завлече в спалнята. Той само ме попипа по задните части и надигна отново чашата, докато гледаше втренчено в телевизора записи от последното издание на „Златния Орфей”.
-Данчето е доста цицореста – изказа се компетентно той. – Казват, че се чукала с Фидел Кастро.
-Остави тия глупости, виж колко хубаво пее жената.
-Не виждаш ли, че е лапнала микрофона, като че ли е... И ти да го лапнеш така, и ти ще пропееш...
Повръщаше ми се от него.
Извадих кадифената торбичка и казах:
-Искам да ти покажа нещо.
Изсипах съдържанието на масичката.
Коста ококори очи:
-Откъде имаш това?
-Нина ми ги даде, от майка й били. Иска да ги продаде. За долари.
-Че те не са бедни, за какво са й притрябвали долари? Знаеш ли колко струва това?
-Не знам – отговорих откровено.
-Най-малко пет – шест хиляди, горе долу колкото половин апартамент. Тя декларирала ли ги е? Ако не ги е обявила, по закона за укриване на ценности и злато може да й лепнат и присъда.
-Е, хайде сега, глупости. Трябват й пари на жената, иска за тях 300 долара.
-Триста долара?
Коста изтрезня.
-Нещо трябва да са закъсали тия хора. Я, кажи ти, жено врачанска, каквото знаеш, че да си нямаме неприятности.
-Коста, моля ти се, остави ме – завиках аз, опитвайки се да се изскубна от прегръдката на железните му ръце.
-Казвай, че сега ще се обадя на моите и бижутата ти отиват направо в милицията.
-Добре, ще ти кажа, но няма да правиш глупости, обещай ми.
Коста ме пусна, отиде до гардероба, рови дълго в него, извади някакви зелени банкноти и ми ги подаде.
-Ето ти твоите 300 долара, да видиш, че съм разбран човек, прибирам тук тези боклуци, но искам да знам истината.
Взех парите, отдъхнах си и казах:
-Решили са да пътуват хората, трябват им малко пари.
-Да пътуват, казваш. Къде ще пътуват? Хм, добре.
Прибра бижутата в торбичката и я скри някъде в гардероба.
Бях толкова доволна, че всичко се размина сравнително лесно, че малко по-късно замижах и изтърпях грухтенето му върху мен за пореден път. Мислех за радостта, която Нина щеше да изпита. Но си представях също и Влади, споменът за чието бяло, деликатно тяло не ме напускаше.

Влади се върна в края на януари и за мое учудване не изглеждаше измъчен и изтерзан, а възмъжал и леко загрубял, което не само му отиваше, но имаше ефект върху мен и по-специално върху онова място с общото определение „под лъжичката”, с което от благоприличие се определяха особено чувствителни зони в долната част на тялото. Изглеждаше спокоен като някой, който е намерил отговор на въпросите и на когото оставаше само да го приведе в изпълнение. Нина и аз знаехме какъв беше отговорът и това ни правеше неспокойни. Бях й дала тристата долара на Коста още на другия ден, тя ги прибра без коментар, нито се зарадва, нито се развълнува, разбрах, че те представляваха част от товара, който носеше и от който тайно може би искаше да се отърве.
В началото на март оркестърът на Влади замина на въпросното турне и през тънкият панел отново долових звуците на бурните им любовни ласки и приглушеното хлипане на съседката.
-Тия най-много шум вдигат в леглото, когато ще се разделят – отбеляза философски Коста и отново отиде да засили телевизора.
Аз слушах скърцането на кревата, ту бавно ритмично, ту силно забързано съобразно любовния ритъм на двамата, и сърцето ми примираше, като че ли Влади се разделяше и с мен. Чувствах повече отвсякога онова „треперене под лъжичката” и дори сълзи напираха в очите ми. Нямаше да ги видя повече, нито нея, нито него. След три дни и тя трябваше да замине с тристата долара на Коста в джоба или където щеше да ги скрие, за да се намерят някъде по света. Болеше ме сърцето от тази мисъл, щяха да ми липсват, особено той.

Децата почваха училище в седем и половина, вдигах ги час по-рано. Бях точно тръгнала да ги будя на другия ден след заминаването на Влади, когото чух шум и тропот на стълбището и продължително звънене на вратата на съседите. Погледнах през ключалката – на площадката стояха двама униформени и един цивилен. Вратата се отвори, Нина излезе навън, имаше изплашен и объркан вид.
-Ще трябва да направим обиск. Ето заповед. Имаме сигнал, че незаконно търгувате с валута и че имате намерение да напуснете нелегално страната.
Цивилният избута смаяната Нина вътре в апартамента и тримата влязоха слад нея.
-Какво си зяпнала там? Нямаш ли друга работа? – грубо ме издърпа Коста, който също се беше приближил.
-Но те идват да я арестуват.
-Е и какво от това? Ще сърба, каквото е надробила.
-Но, Коста, откъде...?
Той ме изгледа мрачно, обърна ми гръб и влезе в банята.
„Боже, проклет да е! – помислих с ужас. – Той я е натопил.”
Дори не се замислих, само си представих лицето на Влади, погледа му изпълнен с укор и думите, които вероятно щеше да ми каже. Едва ли щеше да е най-хубавото, което бях чувала от мъж! Отворих вратата и натиснах продължително техния звънец. Отвори ми цивилният, изгледа ме сърдито, но преди да каже каквото и да било, нахлух в стаята и казах на Нина:
-Върни ми  тристата долара, дето ти оставих да ми ги пазиш от Коста.
Тя ме гледаше неразбиращо, цивилният изсумтя с недоверие, но аз продължих.
-Парите са си мои, какво да крия сега. Имам си ги, не исках мъжът ми да ги знае. Ето, онзи ден ми прибра бижутата, дето ги бях купила изгодно. Щял да ги предава в милицията. Глупости, милицията с това ли ще се занимава.
-Какви бижута? – полюбопитства цивилният. – В сигнала не пише за бижута, само за незаконно притежаване на валута става дума.
-Е да, това са на Коста глупостите. И валутата, и бижутата са си мои.
-Я да видим тия бижута – полюбопитства цивилният.
Не чаках да ме подканят, почти ги завлякох у нас, още се чуваше шуртене на вода в банята, отворих гардероба, дълго търсих кадифената торбичка, но не я намерих. Цивилният изчака известно време, после отсече:
-Ще дойдете с нас в управлението.
Коста излезе от банята, увит в хавлия, разглеждаше намръщен чуждите мъже вкъщи, опита се да каже нещо, но аз набързо грабнах чантата си и излязох на стълбището. Нина седеше пред асансьора побеляла като мъртвец, опита се да ме издърпа, но аз я отблъснах и слязох с тримата.

Дадоха ми година и половина за незаконни сделки с валута и ценности, тъй като признах, че се занимавам отдавна с това. Прекарах в затвора 8 месеца и откровено казано, не беше толкова страшно, колкото си бях представяла. Жените бяха доста приказливи, дори играехме карти вечер, а понякога и през деня, пушехме нелоши цигари и най-важното, почти не виждах Коста. Мъчно ми беше само за децата, не исках да ги води на свиждане, бях се зарекла, че няма да ме видят в затворническа престилка и с кърпа на главата като тифозно болна.

„От затвор се излиза, от гроб не се излиза” – казваше онази моя съкилийничка, която беше ходила в Ню Йорк и като последица беше попаднала на същото място като мен. Само че в нейния  случай доларите не бяха триста, а три хиляди, и не ги беше изнесла, а се беше опитала да ги внесе. Нейна леля й ги била подарила, без да подозира, къде може да я закара този подарък. Когато ми съобщиха, че може вече да си тръгвам, и двете плакахме на раздяла, другите също подсмърчаха около нас. Тези жени вътре ми бяха станали по-близки, отколкото хората навън.

Първото нещо, което забелязах, когато се прибрах у дома, беше сменената табелка на вратата на Драгостинови. Още личаха следи от двата винта на табелата с артистично написаните им имена.
-Кой живее в съседния апартамент? – попитах по-голямата ми дъщеря.
-Един от милицията се нанесе преди месец – отговори тя.
-А Нина?
-О, няма я, тя замина още тогава, след като...
Въздъхнах с облекчение. Беше успяла и без тристата долара де се добере до своя Влади и това ме зарадва.

След седмица на вратата се позвъни. Беше слаб мъж на средна възраст, който водеше за  ръка момиченце на възрастта на най-малката ми дъщеря.
-Идваме за пианото – обяви тихо той.
-Какво за пианото? – полюбопитствах аз.
Той извади вестник „Вечерни новини”, в който един път седмично се поместваха обяви, и посочи с пръст.
-Ето обявата, продава се пиано. За нея е – добави той извинително и посочи малката, бледичко дете с големи очи и сенки под тях.
-Човекът го няма, оставете телефон, ще му кажа да ви се обади.
Мъжът дълго търси по джобовете си, намери химикалка и написа някакъв номер на гърба на стар трамваен билет. Смачках го още докато слизаха с асансьора.
Изведнъж осъзнах, че макар да бях преживяла немалко през изминалата година, през която влизането и излизането от затвора ми бяха много по-мъчителни отколкото престоя в него, мисълта, че пианото на Нина щеше да напусне блока, ми се стори непоносима като че ли щяха да ми отнемат лична ценност. Дори за момент си въобразих, че е нямало да се върна при Коста, ако на съседната стена на жилището ни не беше опряно пианото. Това естествено не беше вярно, при Коста се върнах заради децата, особено заради малката Ива. Никога дотогава обаче не бях изпитвала привързаност към предмет, както това се случи с Коста към новата му лада или с майка ми към цветния й телевизор, закупен с връзки. Но пианото на Нина с красивата си черна, лакирана повърхност, която отразяваше като огледало предмети и хора,  с блестящите пасажи, които търкаляше из блока чак до улицата, с умението си да бъде ту тъжно, ту весело, ту скокливо иронично, се бе превърнало за мен в нещо живо, което имаше сърце, душа, дихание. Не исках да го загубя, както загубих съседите си, затова реших да го купя. На каквато и да е цена.
Цял ден слухтях на вратата и щом чух да се превърта ключ у съседите отворих и с пресилена любезност се спуснах към мъжа с милиционерска униформа, който се беше нанесъл до нас.
-Здравейте, аз съм Жени, ще дойда още днес да взема пианото, Нина ни го беше обещала за малката ми дъщеря, разбира се, аз ще ви платя нещо, колкото искате, но детето беше започнало да взима уроци и трябва обезателно да има инструмент.
-Няма Нина, няма дявол, жилището ми е предоставено заедно с мебелите. То пианото нито е мебел, нито е нищо, никаква полза, най-много две саксии да сложи човек отгоре, ама заема много място. 200 лева – отсече той, а аз хукнах да ги събирам.
Исках да свърша операцията, колкото се може по-бързо, така че до обяд намерих двама цигани с въжета, които преместиха пианото от съседния апартамент в нашия. Разместих мебелите, намерих му място и то се закова в ъгъла, като че ли винаги е било там. Отворих внимателно капака и минах с пръсти по клавишите. Чуха се кристални звуци като от сребърни звънчета, които ми напомниха краткото време, когато от апартамента на моите съседи долитаха гами, бравурни пасажи и романтични кантилени на цигулка, които Влади изпълняваше с толкова чувство. Отворих горния капак, бях виждала Нина да го прави, когато искаше пианото да звучи по-силно. Забелязах торбичка с нафталин, окачена на една от напречните гредички. Извадих я внимателно и отдолу се показа друга торбичка, кадифена и тъмносиня на цвят. Разтреперана я взех, вътре подрънкваше нещо, изсипах съдържанието върху капака на пианото – бяха бижутата на Нина. Коста й ги беше върнал от разкаяние? Не можех да повярвам!
Още се губех в догадки, дори не забелязах, че Коста се беше върнал, когато ме изненада в гръб.
-Защо си домъкнала това пиано? Какво е това тук? Дай го веднага – опита се да издърпа той торбичката от ръката ми, но аз я скрих зад гърба си.
-Коста, ти си имал съвест. Върнал си й бижутата. Защо не си ми казал?
Бях почти разчувствана. Винаги се бях надявавала, че грубостта на Коста беше само параван, завеса за неговия неуспех в спорта, а може би и в живота, и че зад тях се криеше един добър човек, който можеше да стане любящ съпруг и баща.
-Глупачка! Истинска глупачка. Прибрах торбичката, докато приказваше глупости с ония на стълбището, скрих я в тоалетното казанче.
-Но после си я върнал на Нина.
-Е, отидох да я посетя, преди да замине. Молеше ми се да не я издавам. Както виждаш, не я издадох, а можех да го направя като нищо. Защото много хубаво ми се помоли.
Коста намигна заговорнически и мръсно към мен и реши да ми поясни :
-Наистина се чукаше много хубаво.
Не му повярвах, казваше го, за да ми отмъсти за затвора, а може би подозираше, че го бях направила не заради Нина, а заради Влади. Дори не можеше да му мине през ум, че се бях пожертвала заради него, защото не исках мъжът ми да живее с петно на доносник и мръсник.  
-Толкова хубаво се чукаше, че й върна и бижутата.
-Ей, голяма си балама. За какво й бяха? Не можеше да ги вземе, щяха да я хванат като нищо и тогава щеше да ти прави компания в панделата. Просто след това ги скрих в пианото и дори казах на оня балък, милиционера, че ще го купя от него, не очаквах, че толкова бързо ще настанят някого в апартамента им. Добре си направила, че си го взела. Колко му даде?
-200 лева – отговорих машинално и като насън.
-Не е лошо, ще го продадем най-малко за 1000.
-Не! – казах твърдо аз. – Пианото е мое, няма да го продаваме, а бижутата ще предам в милицията. Освен това, радвам се, че си я изчукал, защото поне сме квит. Нейният също беше голям любовник.
Зачаках с нетърпение да ме удари, просто го желаех, така поне всичко щеше да свърши веднага и завинаги. А и грубостта му щеше да бъде доказателство, че ми е повярвал за Влади. Коста почервеня, очите му се наляха с някаква сълзлива течност, щяха да изскочат от напрежение. Виждах, че искаше да изригне злобата си върху мен, представих си за миг, че ще ме залее със зелена, зловонна течност, с каквато сигурно беше пълен търбухът му. Но той се овладя, зелената жлъч се върна обратно, преди да я избълва навън.
-Милицията съм аз, мръсна пачавро, ако не си разбрала още – грубо каза той, издърпа от ръцете ми торбичката и я сложи в джоба си. – Задръж си пианото!
Тръшна вратата след себе си и затрополи по стълбището.
Да! „Любящ съпруг и баща” Коста щеше да бъде само в своя некролог.

Пианото на Нина и до ден днешен стои на избраното преди години от мен място. Най-малката ми дъщеря се научи доста прилично да свири на него, но го заряза, когато влезе в пуберитета. Не го продадох нито тогава, нито по-късно, когато Коста ме напусна окончателно и наистина имах нужда от пари. Оказах се права. Дъщерята на Ива, шестгодишно хлапе с живи очи и сръчни пръсти често отваря капака, който бърша от прах всеки ден, и вече налучква някакви мелодии на пианото. Мечтая за времето, когато ще свири бързи гами и бравурни пасажи, както някога правеше съседката ми Нина.   Тя, според слухове в блока,  беше успяла да настигне съпруга си в Германия и никога повече не се завърна нито в квартала, нито в града, нито в страната си.
Блок №31 официално не съществува вече. За да премахнат сбърканата номерация, преди време му сложиха име като на улица. За мое съжаление името не е нито на цвете, нито на умрял от туберколоза млад поет, а на царски генерал, който комунистите били разстреляли неправилно. Това сигурно дразни някои от моите съседи, защото периодично рисуват графити върху него ту във форма на пречупен кръст, ту на червена петолъчка. От тях името на  улицата – генерал не се чете и всички продължават да наричат блока №31.

     

    © David Marchon
    Леа Коен от България
    Леа Коен, род. 1942 в София / България, живее в Швейцария; следва пиано и музикознание в София и Утрехт; докторат 1975; от 1975 до 1979 е директор на Софийската филхармония; депутат от демократичната опозиция в българския парламент (1990); посланик на България в Брюксел (1991-1996) и Берн (1997- 2001); от 2002 ръководи Агенция “Арденте” за културен обмен с България; Леа Коен е автор на книги в областта на музикознанието („Паул Хиндемит“, монография, издателство „Народна култура“, 1967; „Любомир Пипков”, монография, издателство „Народна култура, 1969; “Мосю Крош и мосю Дебюси”, издателство “Музика”, 1988), тя написва осем романа и една пиеса, последните са Консорциум Alternus (Империята Калдерон), роман (Рива 2005 и Сиела 2008); Кандидат-президента, роман (Сиела 2007), Близка връзка, роман (Сиела 2008), Преследвачът на звуци, роман (Сиела 2009), Горчиви череши, пиеса, премиера - септември 1999 на Празниците на изкуствата "Аполония" в Созопол; Флориада , роман, (Гал-Ико 1999 и Сиела 2010); Кратката вечност на Алма М., роман (Кралица Маб 1997 и Гал-Ико 1998); Докато смъртта ни раздели, роман (Кралица Маб 1996 и Гал-Ико 1999). Нейният роман Консорциум Алтернус бе преведен на немски език, излезе под заглавие Империята Калдерон в издателство Zsolnay, Виена (2010).

     

    Превод Томас Фрам
    Томас Фрам, род. 1961 г. в Дуисбург; живее и работи като публицист и преводач от български език в София; в момента превежда втората част от трилогията на Владимир Зарев “Битието”, чиято първа част бе отпечатана през 2009 г. в издателство “Дойтике” във Виена. През 2009 г. Томас Фрам получи работна стипендия на Германския преводачески фонд, а през 2010 г. бе отличен с наградата “Брюке Берлин” на Гьоте-институт за превода на “Битието” на Владимир Зарев.