Смелостта да си спомним

ХАЛКИ - ПРАЗНОТАТА И ВЕЛОСИПЕДЪТ

Автобиографични бележки на гръцкия автор Петрос Маркарис в превод на Здравка Михайлова.

Всеки път, когато си спомням Халки1, усещам нещо да издъхва вътре в мен. Знам, че тази празнота е свързана с младежките ми години, прекарани на острова, но въпреки това недоумявам, че и до днес, след толкова години, продължава да бъде жив къс от паметта ми.

Почти всички острови имат две лица: едно лятно и едно зимно. Междинните сезони - пролетта и есента, са сезоните, които подготвят промяната в техния облик. Същото важи и за Принцовите острови. Все пак, налице е една съществена отлика: Принцовите острови не са острови за ваканция, а острови за летуване. Това създава по-различни отношения между жителите на островите и „чужденците”. На гръцките острови, които са предимно ваканционни острови, отношенията между местните хора и пришълците остават до голяма степен формални и преди всичко професионално-служебни. Напротив, на Принцовите острови съществуваха здрави връзки между островното население и летовниците, които бяха съживявани всяко лято. И двете категории подхващаха нишката оттам, където я бяха прекъснали предната есен и я продължаваха сякаш зимата и пролетта не бяха се вклинили междувременно. Това правеше лятното лице на Халки, по отношение на населението и социалния му облик, твърде различно. Семействата - младежите, децата, които идваха да летуват, не само съживяваха острова, а и приятелствата от миналото лято. Тази промяна проличаваше най-напред във велосипедите. Не само се променяше броят на велосипедите, чиито педали се въртяха из острова, но и разходката: зимата тук-там можеше да се види някой велосипед, докато през лятото дефилираха цели велосипедни композиции, с по две-три колелета в редица.

Когато след години се озовах във «велосипедистки градове» като Кремона, Модена или Цюрих, видях, че там всички се движеха на велосипеди. Обратно, на Принцовите острови велосипедът бе превозното средство изключително на младите. Родителите ни се придвижваха пеш, или с «файтон», както наричаха четириместните конски каруци. Колелетата на островите се подчиняваха на същите правила, на които и летните дрехи. Както към края на пролетта се отваряха долапите и раклите, за да бъдат извадени летните дрехи - да се проветрят и да бъдат изгладени, така почиствахме и велосипедите, смазвахме ги, лъскахме металните им части, а след това ги изкарвахме на разходка по улицата.

По островите велосипедите представляваха образeц за обществен престиж и утвърденост, каквито днес са автомобилите. На най-ниското стъпало се намираха онези, внесени от социалистическите страни, или от страните «зад желязната завеса», както ги наричаха тогава. Най-обичайният пример от тази категория бяха източногерманските колелета. Всички останали бяха западноевропейски, внесени от Англия или Франция. Велосипедите на младежите от средната класа бяха английските „BSA”, моят „Rudge” или френските „Peugeot”. Към висшата обществена прослойка се числяха френското „Automoto” и английското „Raleigh” – и двете със скорости. Западногерманските колелета бяха съвсем малко на брой. Макар да бе времето на «германското чудо», от което всички се възхищаваха и ненаситно възхваляваха, по необясними причини немските велосипеди бяха останали извън чудото в Турция.

Централната велосипедна алея на Халки започваше от лятната резиденция на Исмет Иньоню2. Първата спирка бе приблизително триста метра по-натататък – кафенето на Агисилаос. Втората бе извънградското заведение на Етем и не отстоеше твърде далеч от първата. Днес не е останала и следа от тези две потънали сред средиземноморски пинии сенчести кафенета, които бяха едновременно и любимите места за срещи на родителите ни, особено в съботните сутрини. При Агисилаос обикновено се отбиваха гърците, при Етем евреите. Като се подминеха тези две спирки, пред човек се разгръщаше голямата обиколка на острова. Там имаше още две спирки. И двете бяха известни с наименованието «мостчетата», но името бе заблуждаващо, защото и на двете нямаше нищо, което да напомня на мостче. Първото представляваше полуокръжност, напомняща на сцената на античен театър. Второто се намираше на четиристотин метра по-надолу и имаше праволинейни очертания. Всъщност представляваше защитен зид с парапет, построен вероятно, за да предпазва колите от урвата. Ние рядко стигахме до второто мостче. Замотавахаме се на първото. Причината бе много проста. Първото мостче бе свърталището на момичетата. Следователно, нямаше причина да продължаваме по-нататък. Разбира се, залезът бе много по-омагьосващ от второто мостче, но кой ли младеж го е особено грижа за залеза на слъцето или за лунната светлина? Тези неща умееха да ценят нашите родители, които под светлика на августовската луна излизаха на магарешка експедиция. На нас ни бе безразлично.

Не знам защо, но на Принцовите острови монополът върху залеза принадлежеше на два манастира. Единият от тях е светата обител „Макариос” на Халки. Манастирът „Св. Макариос” се намира на върха на единия от двата хълма на острова, напомнящи на камилски гърбици. (Оттам и името на Халки на турски беше Heybeliada: Гърбавият остров.) За да се стигне до манастира се минаваше покрай Военната школа за свързочници, завиваше се наляво и започваше изкачването по обрасла в дъбове пътека. Манастирът имаше миниатюрна църквица. На времето имаше и един полски пазач, който садеше марули и салати. Минаха годините, градинарят се спомина, друг не зае мястото му, а на манастира му останаха само няколко пинии и пейзажът. Манастирът гледа към Антигони3. Привечер тук можеше да се насладите на едни от най-красивите залези над Мраморно море. За Възкресение Христово ходехме или в „Св. Макариос” или в обителта „Св. Георги”, намираща се над Военно-морското училище, която не беше на подчинение на Вселенската Патриаршия, а беше Божигробски метох. Обратното, за неделната Пасхална литургия се качвахме до Патриаршеската богословска академия, за да чуем свещеници от различни националности да четат Евангелието на разни езици: гръцки, сръбски, руски, турски, френски и какъвто друг език, особено рядък, би могъл да ви хрумне.

Но все пак, на най-незабравимия слънчев залез човек можеше да се наслади не от манастира „Св. Макариос”, а от обителта „Св. Георги” на Принкипос4. Изкачването бе уморително, но когато стигнеш до върха, усилието ти бе възнаградено стократно. Вече малцина посещават „Св. Макариос”. Напротив, манастирът „Св. Георги” все още е пълен от пролет до есен. „Ай-Йоргис”, както го наричат цариградчани, е много стара обител, но онези, които „се качват” дотам (неизменният израз, използван от цариградчани е: «ще се качим до „Ай-Йоргис”) са не само посетители и поклонници. Мнозина се изкачват, за да седнат в заведението на открито недалеч от манастира, да пият кафе, чай, или арак5 и да се насладят на гледката.

На Халки има и трети манастир – „Св. Арсениос”. За цариградчани двата манастира са «Макариос» и «Арсениос». Прекосяваш второто мостче, завиваш надясно малко по-надолу и стигаш до манастира по една тясна уличка. „Арсениос” беше следобедният ни сборен пункт. Отивахме дотам с колелетата, опъвахме волейболната мрежа между две пинии пред манастира и играехме волейбол докато се мръкне. Добре, ще ми кажете, защо ви е притрябвало да ходите толкова надалеч, за да играете волейбол. Нямаше ли по-близки поляни на острова? Имаше, но от двете страни на „Св. Арсениос” се простираше морето, а по средата имаше горичка от пинии. Така, можехме да играем волейбол до пълен откат в сянката на пиниите, а след това да се гмурнем в морето. На влизане в „Св. Арсениос” десният склон се спуска надолу и стига до обрасло с пинии почти до самия му край крайбрежие. Левият гледа към задната част на Принкипос, а за да стигнеш до морето минаваш през манастира. На това място няма плаж, а огромна скала, която жителите на Халки наричат «Курешков камък», понеже бе чисто бяла от цвъкането на гларусите. От върха на скалата се гмуркахме направо в дълбокото.

Освен празнотата, другият ми ярък спомен от Халки бяха неговите пинии. Знам, и на Принкипос, и на Антигони (поне преди пожара) имаше гъсти пиниеви гори, но нито един от двата острова не можеше да се сравни с Халки. Когато корабът от редовната линия отплаваше от Антигони и се насочваше успоредно на брега към параходния пристан на Халки, не се виждаше почти нищо друго, освен пинии. Много съм пътувал през живота си и за щастие все още пътувам, но поне в Европа не съм срещал друг остров, който да е толкова залесен с дървета, колкото Халки. Когато след години започнах да опознавам Гърция извън Атина и посетих Цикладските острови, намерих разликата за впечатляваща. Между Цикладите и Халки, и Принцовите острови няма никаква прилика, но скалистият пейзаж с белите къще и безкраят на Егейско море, имат своя, неповторима красота, която ме компенсира в изобилие за загубата на Халки.

Разходките с велосипеда, волейболът и морските бани приключваха в седем следобяд и всички: мъже и жени, млади и стари, момичета и момчета слизаха към пристана. В действителност второто действие от велосипедната разходка се разиграваше на пристана, но без велосипеда. Както бяхме направили разходката от лятната къща на Исмет Иньоню до заведението на открито на Етем и обратно, така правехме безкрайни курсове от корабния мостик до пристанището и от пристанището до мостика.

Майките ни седяха с плетките си по кафененцата и всяка вечер водеха все същите съвършено еднакви, монотонни разговори, докато бащите ни играеха в същите кафенета - отделно от жените - табла и преферанс6 точно както и в кафенетата в Гърция. Не зная дали все още играят на преферанс в Турция, но в Гърция това традиционно картоиграческо занимание с дълга история бе изтребено от другите, по-подходящи за хазарт игри. На Халки на преферанс се разиграваха локуми, толкова на брой, колкото и картоиграчите; който загубеше, плащаше локумите и тестетото. Единственото, което си остава неизтребимо и в двете страни, бе таблата. И днес можеш да видиш из цариградските квартали собствениците на дюкяни да седят на пейки пред магазините си и да убиват времето си с табла. Същата картина бях виждал и в Атина, на ул. „Агии Асомати” откъм страната на булевард „Пиреос”, там където имаше някакви магазини с евтини играчки, докато в навечерието на Олимпийските игри тази част на „Агии Асомати” не бе преустроена и се превърна във – впрочем, много спретната – пешеходна зона. Но табладжиите изчезнаха.

Това всекидневие продължаваше през цялата седмица, без промени или изненади. Очаквахме с нетърпение съботния следобед, за да се озовем на Принкипос. Може да обичам Халки много и тогава да го смятах за най-красивия от всички Принцови острови, но няма защо да се лъжем, Принкипос се отличаваше с друга величавост. Халки бе среднобуржоазен, Принкипос – едробуржоазен. Халки дори не можеше да мечтае за онези театри от дървени летви с просторните градини наоколо. Ако на пристана му пет файтона очакваха клиенти, на корабния кей в Принкипос ги очакваха петдесет. Освен това, на Принкипос си имат хотел наречен «Сплендид». Напротив, «Халки Палас» не можеше да се сравнява с днешния хотел. Тогава бе развалина и децата играеха на криеница в тревясалата му градина с полуразрушените беседки с дърворезба. Днес е обновен и се е превърнал в един от най-красивите образци на архитектурата от дърво.

В градината на «Сплендид» ние младежите от Халки всяка събота пиехме «джинфиз». «Джинфиз» беше на мода тогава, особено сред младите. Всеки младеж, който искаше да си спечели уважение, особено сред момичетата, пиеше «джинфиз». Сега не си спомням точно дали това бе джин с лимон, джин с портокалов сок или водка с лимон, или с портокал, но няма значение. Онова, което имаше значение, бе да пием «джинфиз» в градината на „Сплендид” и да се облизваме на сухо, гледайки момичетата на Принкипос.

Понякога отивахме на Принкипос не с приятели, а семейно. Тогава не пиехме «джинфиз» в градината на «Сплендид», а анасонлийка с мезета в ресторанта на «Фацио» до пристана. Покойният ми баща обожаваше и мастиката, и «Фацио». Тук за пръв път опитах анасонлийка. Във «Фацио» с «една чашка стига», «две чашки стигат», както казваше баща ми. «Пасаж Христакис» и «Degustation» в Истанбул с бекярите поети и литератори дойдоха по-късно.

В единайсет вечерта се връщахме в Халки с последното параходче. Докато гледах от кораба светлините на Принкипос да се отдалечават, неизменно ме налягаха все същата меланхолия и същата празнота. Радваме се за онова, от което ни лишават, и се натъжаваме от онова, което имаме, казва някъде Шекспир. Може би, в последна сметка, това беше и моят проблем.

Във всеки случай както и да стояха нещата, с или без Шекспир, в началото и в края на празнотата, която чувствах, стояха като символи двама души от Халки. В началото бе Ахмет. Ахмет пренасяше през септември летния арсенал, тоест дрехите и кухненската посуда на летовниците в Цариград. Всички му викаха «пич Ахмет», тоест «Ахмет Копелдака». И понеже цариградските гърци по правило погърчваха почти всички турски изрази, това звучеше като «Пицаметис»7 . Никой не го смяташе за обида, след като и той самият бе възприел това прозвище. Когато майка ми почнеше пазарлъка с него, за да му смъкне малко цената, той я срязваше, казвайки: «Мадам, само Пицаметис може да пренесе покъщнината ви безаварийно.» Това не бе преувеличение. Всички летовници поверяваха на него пренасянето, тъй като бе изключително педантичен. Това бе добрата страна на Ахмет. Лошата му бе, че ловеше риба с динамит. Всички, включително и полицията, знаеха това, но не можеха да го хванат, понеже беше хитър като невестулка и познаваше Мраморно море като собствения си джоб. Беше неизменно засмян и винаги готов да те обслужи, често пъти безвъзмездно. Беля правеше на рибата, не на хората.

Завръщането на летовниците в Цариград започваше през първата седмица на септември. Островът опустяваше с всеки изминат ден и едновременно с това празнотата вътре в мен се разрастваше. След годишнината от установяването на Републиката, отбелязвана на 29 октомври8, Халки вече добиваше зимния си облик. Най-голямата празнота, която съм изпитвал в живота си, е празнотата на есенния Халки. Това състояние не започна от началното училище, а от гимназията. Докато бяхме в началното училище, децата от острова – гърчета, и турчета – играехме всички заедно. Разбира се, посещавахме различни училища, но из махалите и по поляните лудувахме наедно. А когато вилнеехме като изоглавени, майките ни - туркини и гъркини - ни пердашеха еднакво безмилостно. Лете към нашите тайфи се присламчваха - при нашите условия и правила - и децата на летовниците. Когато лятото свършеше, тези деца се връщаха в Цариград, а ние продължавахме игрите, без да ни липсват особено. Накратко, все още живеехме в лилипутския, но щастлив наш свят, и празнотата, за която става дума, не натъжаваше мен, а майка ми.

Самотота и празнотата нахлуха изведнъж в живота ми през есента, когато тръгнах в първи гимназиален клас на австрийския Лицей. Всеки ден, от понеделник до събота, взимах ежедневно кораба в седем, гмурвах се в осем и половина в навалицата и врявата на Каракьой, часовете свършваха в три и половина и с кораба в четири и четвърт се прибирах отново в самотата на острова. От кораба излизахме пет-шест души и се пръскахме щом прекосяхме пристана. Това всекидневно редуване на самотата на острова и пулса на Цариград, ме разбиваше. Защото ме разяждаше не единствено самотата, а и завистта към съучениците ми, които живееха в Цариград. Тази завист се нажежаваше до червено в събота. През междучасията съучениците ми уреждаха извънкласните си занимания за събота и неделя: на кое кино или парти щяха да отидат, в кои сладкарници щяха да се срещнат. (Тогава ги наричахме сладкарници. Кафетериите се появиха много по-късно.) Обратно – след няколко часа – мен ме очакваше корабът, който щеше да ме отведе в самотата на острова.

Тъй като си пишех домашните на кораба, вкъщи не ми оставаше да правя нищо. Така взимах някоя книга, сядах в някой ъгъл и четях. С времето книгите се превърнаха в аспирин за моята самота и пустота. Макар вече да не взимам аспирин, защото ми вреди на стомаха, все още недоумявам как не ми е втръснало от книгите.

Самотата и мълчанието бяха толкова абсолютни, че знаехме кой беше този, който минаваше в определен час по улицата. Например, когато чувахме стъпки навън в осем, майка ми казваше: «А, това сигурно е Съткъ бей» и притичваше до прозореца. Съткъ бей живееше в горната махала, следователно нямахме много контакти с него, но в желанието си да проприказва с някого другиго, освен с баща ми, баба ми и мен, майка ми притичваше до прозореца, за да размени няколко думи с него.

Може би фактът, който ще спомена сега, е по-убедителен от всеки друг за сговорните отношения между гърци и турци на острова. Както много гърци по онова време леля ми Фофó - жената на брата на баща ми, говореше жалък турски. Не наричаше въпросния господин «Съткъ бей», което на турски се изписва «Sıtkı». Тази трудна за произнасяне гласна «ı»9, която никой нетурчин не може да произнесе с лекота, затрудняваше и леля ми, и така тя му викаше «Сики бей». Само че «сики» на турски е родителен падеж на думата «пенис». Щом майка ми, която говореше безупречен турски, чуеше леля ми да казва: «Merhaba, Сики бей», изтичваше да се скрие от срам в кухнята. Но Съткъ бей въобще не се гневеше, а й отвръщаше през смях «Merhaba, madam».

През зимата месарниците, бакалиите и зарзаватчийниците бяха празни. До ресторанта на Григорис, на успоредната на крайбрежната улица, се намираше бакалницата на Али бей - «Братята». Али бей ни беше и учител по турски език в началното училище. На централната улица на Халки, там където се намира и „Св. Никола”, отляво преди църквата беше зарзаватчийницата на Лазар. До нея беше касапницата на Томас. Срещу нея, касапницата на Захариас, а до него Архимидис, който продаваше бутилирана в дамаджани вода. Малко по-нагоре се намираше фурната на Янис. Никой не знаеше фамилните имена на всички тях. Всички ги знаеха само по малките им имена. Лете, когато дюкяните бяха пълни с народ, общуването с дюкянджиите се ограничаваше до поздравяване с „добър ден”. Обратно, през зимата онези, които пресичаха централната улица, поспираха във всеки дюкян и подхващаха приказка. Нямаше никакво значение дали си клиент или не. Важното бе да размениш две думи, за да убиеш малко скуката си. Баща ми пазаруваше зеленчуците от зарзаватчийницата на Лазарос, но месото купуваше от касапницата на Садък, която също беше на главната улица, но малко по-нагоре от другите дюкяни. Никога не съм ял толкова вкусни ребърца, колкото онези на Садък. «Този Захариас си няма представа как се режат ребърцата. Струпва ги едно върху друго като дърва за огрев», възмущаваше се покойният ми баща. Садък раздипляше тънка промазана хартия и разстилаше върху нея ребърцата подобно на експонати. Когато промазаната хартия се запълнеше, разстилаше върху нея друга и продължаваше с втория ред.

Години по-късно се отбих в една касапница в Атина да купя ребърца. Касапинът грабна сатъра и започна да ги кълца. Тръпки ме побиха. «Ама какво правиш ти там?», викнах му. «Нали искахте ребърца?», попита ме той слисан. С всичко свиква човек. Дори с това да яде ребърца накълцани със сатър.

Какво прави в събота и неделя един младеж, осъден да живее на остров, отстоящ на час и половина с кораба от Цариград, без коли, автобуси или сладкарници? Яхва велосипеда си и го удря на разходки из пустия остров. Спусках се към плажовете, където пиниите докосваха морската повърхност и зяпах часове наред вълните. В такива дни започвах да обиквам вятъра и разбуненото море и тази ми любов трае и до днес. Укротеното море ме кара да се чувствам сякаш гледам ваната у дома си. Обратното, да пътувам по Егейско море в бурно време за мен е най-голямото удоволствие. В неделя вечер, около пет, понякога отивах на разходка около Патриаршеската богословска академия. Това бе часът, когато излизаха на разходка студентите в нея - «попчетата», както ги наричаха жителите на Халки, и от време на време подхващахме приказка, за да разсеем заедно скуката си.

Неделните следобеди се свързваха и с едно друго събитие: всяка неделя следобед киносалонът във Военно-морското училище бе отворен за жителите на острова. Млади и стари, мъже и жени се стичаха в три следобяд да гледат филма. Всички холивудски филми от петдесетте години ги бях гледал или в киното на Военно-морското училище или в лятното кино, което работеше всяко лято в градината на началното ни училище. Най-вече, когато прожектираха филми на голямата звезда от онова време – Джийн Кели – целият летен остров беше на крак. «Ще ходим ли на кино довечера? Дават „Генекели”10 беше паролата. Когато дъщеря ми, която завърши кинорежисура, ми говори за «Казабланка» или за филмите на Хауърд Хокс, неизменно се сещам за киносалона на Военно-морското училище.

Пролетният символ на Халки беше Янос. Жителите на Халки го наричаха «Трелоянос»11, но повече от щур той бе безобиден и щастлив човек. Ако «Пицаметис» подаваше сигнала, че лятото е свършило и наближава зима, Янос пускаше новината, че зимата отива към своя край и иде лято. Понеже Янос переше килимите на почти всички на Халки. Простираше ги по средата на улицата и ги заливаше с кофи вода. След това схоластично ги изпираше със сапун. Но не удряше килимите с бухалки или с тупалки, за да ги почисти, а се качваше бос върху тях и танцуваше. Както тъпчеха на времето гроздето в поставите, точно по същия начин. Никой от нас не знаеше що за танц бе този, който той танцуваше, подвиквайки непрекъснато «хоп-хопа» и «де, бре, дей». Смятахме го за негово собствено вдъхновение, докато една гъркиня гостенка, която го видя да танцува, не извика: «Абе хора, той танцува каламатианос12!» Така се научихме как се играе каламатианос.

Целият остров е запомнил сватбата на Янос с Антула. Как Янос застана пред отец Яковос заедно с неговата Антула, прекръсти се с високопарен жест и възкликна: «Слава тебе, Господи, че ме удостои. И аз непокътнат, и моята Антула девствена!» И докато църквата се изпълваше с невъздържан кикот и кресливи смехове, които паството не успя да сподави, прозвуча гръмовният глас на отец Яковос: «Не думай, непрокопсанико. Не си девственик ти. Грешен и глупав си.» А след това се обърна към паството. «Млък и вие. Тук се извършва брачно тайнство. Не сме при „Джамбазина”!»

«Джамбазинът» беше една трупа акробати, които всяко лято се разполагаха на поляната срещу турската гимназия, изнасяха представления с акробатични номера и завършваха всекидневната си програма с дебелашки фарс. Всяка вечер целият остров изпълваше поляната, понеже на публиката се харесваха акробатичните номера, а и комедийният фарс.

Янос и Антула народиха девет деца. Янос се хващаше с всякаква черна работа, преди всичко защото бе изключително як и силен мъж. Въпреки това, не бе лесно да изхраниш единайсет усти, дори през петдесетте години на миналия век, когато животът бе много по-прост, а хората се задоволяваха с много по-малко. Наспори девет деца, понеже мечтата му бе да се сдобие със син, а все му се раждаха момичета. Ще ви излъжа дали в последна сметка десетото му се е случило момче, не си спомням вече.

Нещо заради което все пак целокупният остров, и най-вече рибарите, признаваха достойнствата на Янос, бе дарбата му да предсказва времето. По онова време нямаше нито телевизори, нито спътници. Така рибарите слушаха Янос. «Да излезете утре за риба», казваше им той. «От вдругиден ще задуха северняк.» Когато виждаше дамите да се наслаждават на слънчевия припек, секваше благоразположението им: «След три дни ще задуха западен вятър и ще стане мразовито.» Един от всеки два пъти познаваше, а това бе огромен процент за метеорологическите прогнози на онова време.

Ако имаше някаква утеха сред самотата и празнотата на зимата, това бе, че Принкипос бе много по-празен и самотен от Халки. Ресторантите и таверните вляво от пристана, които лятно време преливаха от народ, бяха тъмни и със спуснати ролетки. Файтонджиите, превити одве по каприте си под дъжда, напразно очакваха пътниците, които не идваха. «Сплендид» бе затворен, а градината му, където пиехме „джинфиз” в летните съботни следобеди бе тревясала. Когато се връщах зиме от Принкипос на Халки не изпитвах печал, а някакво облекчение, граничещо с радост.

Може днес Халки вече доста да се е променил, но както казах и преди, всички цариградски гърци имат две възрасти. Първата започва от деня, в който са се родили, а втората от деня, в който са напуснали Града13. Разказаното тук е дестилиран спомен от тези две възрасти.

1 Един от Принцовите острови, наименованието му на турски е Хейбелиада. – Бел. прев.

2 Исмет Иньоню (1884-1973) е военен, държавник и втори президент на Турция.- Бел. прев.

3 Турското наименование на този острова е Бургазада. – Бел. прев.

4 Турското му наименование е Буюкада. - Бел. прев.

5 Анасонова напитка подобна на мастика и узо. - Бел.прев.

6 Игра на карти. - Бел.прев.

7 На гръцки няма звук „ч” и той се произнася като „ц”. - Бел. прев.

8 Националният празник на Турция. – Бел.прев.

9 Произношението е като това на българската гласна „ъ”. - Бел. прев.

10 Изписаното на английски име на актьора Gene Kelly на турски би се прочело като „Гене Кели”. – Бел. прев.

11 Лудият Янис (гр.) – Бел. прев.

12 Танц от района на Каламата, най-голямото пристанище в Югозападен Пелопонес. - Бел. прев.

13 На гръцки думата град „поли”, когато е изписана с главна буква – Поли, означава винаги и само Цариград - Царицата на градовете. – Бел.прев.

 

© Regine Mosimann / Diogenes Verlag
Петрос Маркарис от Гърция
Петрос Маркарис, род. 1937 в Истанбул/ Турция, живее в Атина/ Гърция; следва икономика във Виена/ Австрия; пише пиеси, един гръцки тв сериал, съавтор на режисьора Тео Ангелопулос и преводач на много германски драматурзи, между които Брехт и Гьоте; има издадени много книги, някои от последните - Παλιά, Πολύ Παλιά, (Отдавна, много отдавна), криминален роман (Атина, 2008), Κατ' εξακολούθηση, (Рецидив), автобиографични разкази (Атина, 2006), Βασικός Μέτοχο, (Главен извършител), криминален роман (Атина, 2006), Η Αθήνα πρωτεύουσα των Βαλκανίων, (Атина, столицата на Балканите), разкази (Атина, 2004) Ο Τσε αυτοκτόνησε, (Че се самоуби), криминален роман (Атина, 2003). Книгите му са преведени на 14 езика; на немски език излизат Бавачката. Един случай за Костас Харитос, криминален роман (Цюрих, 2009), Balkan Blues. Истории (Цюрих, 2005) и др. Председател на Националния център на книгата EKEBI (2008-2009); през 2005 год. е отличен с Германската награда за криминална история (трето място в категорията „International“ за романа Live!).

 

Превод Михаела Принцингер
Михаела Принцингер, род. 1963 г. във Виена/Австрия; 1981/86 следва византология, новогърцистика и туркология във Виена; 1990/95 научен сътрудник в Свободния университет Берлин; следдипломно обучение в Принстънския университет; от 1999 г. превежда литература от гръцки на немски език, ръководителка на проекти, водеща; от 2005 г. заклета преводачка на гръцки език; превежда Петрос Маркарис, Реа Галанаки, Йоанна Каристиани, Лула Анагностаки и др.; 1995 г. получава наградата “Йоахим Тибуртиус”; 2003 г. е удостоена с гръко-германската награда за превод; www.mprinzinger.de