Смелостта да си спомним

Червено

Кратка новела на Мурат Уюркулак от Турция в превод на Азиз Шакир-Таш.

1

Докато е дете, човек живее в една огромна страна на щастието, припка неосъзнато наляво-надясно и весело цвили. После пораства, колкото по-голям става, толкова повече оглупява, с оглупяването забравя ония щастливи селения, един вид – умира.

Периодът между детството и зрелостта е като чистилище; скапани животи като адско мъчение в сянката на надгробен камък, изписван с тежки работни смени, дребни сметки, чести нещастности. Възрастните приличат на зомбита…

Но когато остарее, човек сякаш се ражда повторно, възкръсва; когато му остават няколко крачки до отвъдното, заживява нов живот. Когато възрастните забравят чистилището на зрелостта, те наричат това „оглупяване”; колко погрешно – забравяйки, те си спомнят. Старците, даже най-заядливите, най-безмилостните, са много тъжни, честни, хора на място…

Имах един дядо Хамза, по-точно дядо на майка ми. Когато се запознах с него, бях малко дете. Заради кавга между семействата по време на сватбената церемония не било писано среща и запознанство със страната на майката. Бях около петгодишен, когато враждата приключи и семействата се помириха на една препълнена с хора софра. Изтъпаниха ме насреща му и рекоха: „Виж, това е прадядо ти Хамза, целуни му ръка.” Спомням си, сякаш бе вчера, кафявите петна върху ръката му, съсухрената му напукана кожа, която ожули устните ми като шкурка. А си спомням също и това, че се зачудих какво ли точно означава „пра*”, когато се използва за дядо. Но нещото, което си спомням най-ясно, бяха огромните слънчеви очила, които заемаха почти половината от лицето на Хамза…

Докато му целувах ръка, той вдигна глава към баща ми и попита: „Как му е името на това?” Когато му отговориха „Мурат”, той разярено отдръпна ръка ядосан и извика: „Арменско име ли турихте на момчето? Да не се свършиха Мехмедовците и Ахмедовците? Безбожници, безкнижници, от мен да знаете, никоя ваша работа няма да ви спори...”

С напредването на възрастта тялото на Хамза вместо да се смалява, сякаш наедряваше, беше много едър мъж. Постоянно обикаляше наоколо с един дебел бастун. Изобщо не му харесваше шумът, който вдигаха децата, докато играеха на улицата; толкова пъти го бях наблюдавал от прозореца на къщата – с тъмни очила на очите да вдига бастуна си и да ги гони с псувни. Бях болнаво, кльощаво дете, не ми позволяваха да излизам на улицата. Когато на Хамза му омръзваше да преследва деца и се връщаше задъхан към къщи, той си мърмореше нещо от сорта: „Не остана никой, който да ражда свестни деца. От всички женски п... вече се пръкват само копелета”, а майка ми ме грабваше за ръката и бързо бързо ме извеждаше от обсега на неговите цветисти псувни...

По време на Първата световна война и последвалата я Отечествена война Хамза служи в армията цели девет години, без нито веднъж да се върне вкъщи. Според слуховете през войната той леко полудял и когато го освободили и се завърнал, той се затворил за година в най-тъмната стая на къщата, не разговарял с никого; когато прекратил доброволното си домашно изгнание, първото, което направил със сплъстена коса и брада, било да помоли жена си да му направи чорба от леща. Жена му сготвила с радост чорбата, мислейки, че Хамза вече е започнал да се оправя, но когато поставила пълна с чорба чиния на софрата, отнесла удар с лъжица по челото. По нашия край готвят чорбата с много доматен сос и лютив червен пипер и тя става червена на цвят. Това било и причината Хамза да запрати лъжицата по главата на жена си. „Ако оттук нататък – изкрещял той на прабаба ми – сложиш пред мен червено ядене, ще те пречукам!” Не след дълго щяло да се разбере каква е работата. Досущ като биковете и Хамза не можел да гледа червено, когато и да видел червено, губел контрол над себе си. Веднъж, докато цепел дърва, една отхвръкнала тресчица се забола в ръката му; щом видял тънката струйка кръв, този грамаден достолепен мъж мигом загубил съзнание. Накратко, в онази къща години наред нито веднъж не бяха яли открито диня, не слагаха в яденето домати и доматен сос, каквото червено имаше, беше или изхвърлено, или раздадено на близки и познати. И така до пристигането на очилата...

Един по-образован наш роднина, който беше чул, че Хамза не стъпва на улицата от страх да не срещне нещо червено и че с постоянното си нервно присъствие кара цялото домочадие да живее в адски мъки, поръча да донесат чак от Истанбул онези катраненочерни очила, поглъщащи ярките цветове. Разказът за деня, когато очилата пристигнаха от Истанбул, се предаваше в семейството от уста на уста като легенда. Щом си сложил очилата, Хамза излетял от вкъщи и се върнал след няколко часа с рядко добро настроение. Ако се вярва на това, което се разказва, Хамза отишъл право в джамията и попитал имама грях ли е или не да се моли с очила; когато научил, че макар да не е съвсем благопристойно, не е грях, се зарадвал като дете. Вече щял да може съвсем спокойно да отслужва петъчните молитви в Божия храм, без да му пречи червеното по килимите на пода, кораническите знамения по стените и джубето на имама. И вече щял да може безгрижно да си седи и да си приказва в кафенето с неколцината си приятели негова връст, без да го ядосва червеното на пуловете на таблата, знамето на стената и чая в чашката. Как да не хвръкне от радост?

Хамза изобщо не обичаше баща ми – учител левичар. Според него всички левичари бяха безбожници. Фактът, че беше преселник, в очите на Хамза бе допълнителен минус. При всеки удобен случай той мърмореше ли мърмореше: „Тия преселници кацнаха наготово. Ние воювахме, те дойдоха и кацнаха наготово. Освен това ни кръстът им, ни езикът им държи. Нали дадохте момичето на преселник – на никого от вас няма да дам прошката си. По-добре на кюрд да го бяхте дали, те, ако не друго, са мъжествени и достойни. Когато преселник влезе през вратата, честта излиза през комина…” Без друго да мърмори, разсейвайки дима от цигарата, която никога не гасеше, обикновено бе неговият единствен начин на изразяване. Седеше си тъй в най-отдалечения ъгъл на препълнената с домочадието дневна, с едно постоянно потрепване на устните, което никой не знаеше дали е от произнасяне на молитва или на псувня, и с полуприсвити очи следеше какво става наоколо. Всички знаеха, че в присъствието на Хамза не бива да обсъждат щекотливи въпроси. Особено внимателно се избягваха политически теми. Защото независимо кой политически уклон защитаваш, Хамза гарантирано ще те насоли здраво. Според Хамза и десните, и левите, и религиозните, и лаиците, всички бяха същите лайна. Достатъчно бе някой да има пред името си определението политик, за да заслужава псувня. Всички се надпреварват да продадат родината. Единственият въпрос е кой ще бъде купувачът. Русия, Америка, Арабия, Европа… стояха на опашка, за да купят Турция по-евтино…

Това бе моментът, когато чашата преливаше и костта на езика на Хамза ставаше на парчета. След това започваше порой от спомени за войната, на които не им се виждаше краят. И задължително трябваше да бъдат изслушани тези спомени, които Хамза разказваше с часове с неочаквана за възрастта си бодрост и словоохотливост. Никой не биваше да мърда от мястото си, дори до тоалетна не можеше да иде, защото онези, които имаха глупостта да станат от място, оставаха принудени да изслушат възможно най-изобретателните псувни…

Според Хамза те спасили тази родина, сражавайки се с всякакви видове вътрешни и външни врагове. Захванеше ли да разказва, всички живели и живеещи в държавата получаваха дял от гнева на Хамза: нито един преселник от Балканите и Кавказ не ставал за нищо, всички били без морал, без задръжки, ако имал как, той би изпратил всички там, откъдето са дошли. Кюрдите били мъжествени и честни, но и предатели. Докато имало възможност, трябвало всички да бъдат премахнати. Но вече било прекалено късно. Арменците били избили много мюсюлмани, ако не сме ги били изселили, нямало да оставят пукнат мюсюлманин. Анадолските гърци се били съюзили с Гърция, били окупирали родината и се били опитали отново да създадат Византия. Когато не успели да го направят, за отмъщение, изгорили до основи красивия Измир, докато бягали. Арабите били забили нож в гърба ни и били продали земята ни на английските гяури. Без друго арабите били груби, неуки и мръсни, изобщо не трябвало да се учудва човек на това тяхно предателство. Иранците били измамници, които си мислели, че са голяма работа, но знаели само да четат стихове и да пият вино. Ненапразно имало израз „персийски номера”. Били способни да смъкнат на човек гащите, както си стои. Циганите били крадци, лазите** били глупави, евреите били мошеници…

Ако турците бяха пощадени от този пороен дъжд от псувни, насочен срещу народите в границите на родината, Хамза можеше да бъде оставен да си плещи, както му дойде, като някакъв луд, и дори да се гледа на него с разбиране, примесено със съжаление. Но ето, че най-тежките думи той използваше по адрес на турците. Според Хамза главният враг на Турция бяха турците. Защото турците били мързеливци, турците били страхливци, турците били будали, турците били неграмотни, турците били най-големите мошеници. Всички героични епопеи и разкази за подвизи били лъжа. Винаги когато свидните им души попаднели в опасна ситуация, турците веднага побягвали. По време на Отечествената война броят на дезертьорите бил по-голям от броя на сражаващите се, но никой не знаел това, а и да знаел, не казвал. Ако той седнел да опише глупостите, извършени от турците по време на войната, книгите нямало да ги поберат. Но криели истината, карали народа да повярва, че дедите му били герои. На цялото домочадие, което слушаше Хамза с отворена уста, му идваше на ум един и същ въпрос, но никой не смееше да го зададе: „Дядо, ти сам ли воюва?”

2.

Първият признак за изкуфяването на Хамза бе свързан с мен и майка ми.

Един ден, както си седеше в дневната, той се обърна към майка ми със следния въпрос: „Кое е това дете, дето обикаля наоколо? Откъде го докарахте това копеле, Лейля?” Не ме бе познал; да беше само това – пак добре, но той се беше обърнал към майка ми с името на собствената си дъщеря, починала от шарка на шестмесечна възраст. Спомням си, че когато чу да я наричат „Лейля”, моята майка Айля изкриви лице настръхнало и това накара и мен да се уплаша. А че Хамза ме беше забравил, ми се бе понравило. Може би щях да се отърва от това, да бъда „Мурат арменеца” и да успея да го накарам да ме приеме със съвсем ново име, да направя тъй, че да ме заобича и погали.

Първите признаци бяха последвани от други. Един ден на вратата ни се яви изнервен имам и с него Хамза. „Насред молитвата, рече имамът, докато всички се бяха преклонили ничком, този скочи на крака, посочи една от калиграфиите със знамение от Корана и взе да крещи и да ругае, че била написана грешно и че трябва да я поправим. Ний в Божието лоно не щем такива нелицеприятности. Молбата ми към вас е да поемете опека над баща си. Даже според мен трябва спешно да го заведете на лекар.” И тогава ние за пръв път разбрахме, че Хамза знае да чете и пише. Четеше и пишеше на език, различен от този, който знаехме ние, но в крайна сметка нали знаеше; много се озадачихме, изпитахме уважение към него.

Но за мен най-важният признак за изкуфяването му беше, че една сутрин в дните на празника Рамазан байрам той ме извика при себе си и ми даде цяла кесия с бонбони. Значи беше забравил как се казвам. Със сигурност беше забравил, защото не стига, че ми даде бонбоните, ами ме и прегърна и притисна към врата си; татко беше преселник, а Хамза не беше, но миризмата на потта им си приличаше. Когато я вдъхваше, човек се озоваваше в един огромен, щастлив и сигурен свят...

Струва ми се, аз убих моя прадядо Хамза.

Стана без да искам, но аз го убих.

Ако в онзи ден, когато той се върна от кафенето, аз не гонех в самозабрава из къщи хартиения самолет, който бях пуснал да лети, ако не се бях сблъскал с Хамза, точно когато той отвори и пристъпи през вратата на дневната, ако вследствие на сблъсъка Хамза не бе паднал на пода, ако в момента на падането очилата му не бяха отхвръкнали от очите му и не се бяха счупили, ако ние, разчитайки на очилата му, не бяхме разхлабили цензурата върху червения цвят вкъщи, ако вследствие на това разхлабване под наредените пред вратата обувки не бяха разстлани случайни вестници, ако на голямата колкото подкова снимка на първа страница на един от тези вестници нямаше заловени мъртви терористи, ако от телата на заловените мъртви терористи не беше изтекла толкова много кръв, ако там, където падна Хамза, онази снимка не бе първото нещо, което видяха очите му, когато той ги бе отворил, стенейки, може би днес прадядо ми щеше да е още жив и целокупният ни народ щеше да се опитва той да бъде записан в Книгата за рекорди на Гинес в качеството му на най-възрастния човек в света...

Докато, застанал до него, разтреперан като лист, чаках да се изправи, хубавичко да ми се накара и да ми зашлеви една яка плесница, той не откъсваше очи от онази снимка. Леко се понадигна пред вратата, опря гръб о стената и седна по турски, протегна се и откъсна снимката от вестника, приближи я до очите си и в продължение на минути я изучава внимателно като бижутер. С напредване на времето вдишванията му ставаха по-остри, а в постоянно острите черти на лицето му се появи някаква странна мекота. В даден момент тази мекота се настани изцяло, завладя напълно лицето му, имаше миг, в който си помислих, че ще се засмее, но той не се засмя. Пъхна снимката в джоба на ризата си и бавно се изправи на крака. Насочи се право към най-тъмната стая на къщата, влезе в стаята, чух металния звук от завъртащия се в ключалката ключ и едно, само едно приглушено изхлипване…

Той прекара в стаята цели четири дена, без да обръща внимание на отправяните иззад вратата наши молби и опити да го разубедим, без да яде и пие, без да вдигне и най-малък шум.

През нощта на четвъртия ден, когато цялото семейство горещо подкрепяше предложението на големия ми вуйчо да разбием вратата и кълнеше: “Новите очила още не са пристигнали. Бог да накаже онази истанбулска оптика”, Хамза се появи на вратата на дневната. Беше изнемощял, за четири дена се бе стопил и бе загубил почти половината от достолепната си осанка. И целият бе подгизнал, миризмата на пикня, която се разнасяше от него, за миг превзе всичко наоколо. Докато вуйните ми с все сила се опитваха бързо да махнат здравата фигурка на баварски селянин с червен елек, невнимателно сложена на масичката за кафе, Хамза изобщо не намери за нужно да реагира. Стоеше на вратата и оглеждаше едно по едно лицата в дневната. Когато ме погледна, на мен ми се стори, че за миг лицето му сякаш трепна от умиление, а може и така да ми се беше сторило…

За първи път го виждах без очила, спомням си колко красиви ми се сториха големите му сини очи и колко силен – погледът му. Мисля, че дори и с детския си ум на мига почувствах как тези очи се вклиниха в мен, как се впечатаха в душата ми и нямаше да ме напуснат до края на живота ми, и че много скоро щях да загубя този поглед, който току що бях открил. Заплаках. Не можех да се сдържа, колкото повече плачех, толкова повече ми се доплакваше, хлипах все по-силно, в един момент хлипанията ми се превърнаха в писъци. Когато Хамза бавно запристъпя към креслото си и седна, майка ми изведе мен и сълзите ми от дневната...

Какво се бе случило през онази нощ в онази дневна щях да науча след години от малкия си вуйчо, с когото се напихме до козирката в една кръчма. Струва ми се, че вуйчо можеше да разкаже за онази нощ, само ако е пиян, а и аз можех да го изслушам, само ако съм пиян.

И сега съм неспособен да разкажа всичко…

Хамза се опитал да измъкне девойките и младите жени от ръцете на изнасилвачите, тези, които успял да измъкне, предал на мюсюлмански семейства; тези, които не успял, сам той изнасилил…

Хамза навързал мъжете един за друг като наниз от риби и след като ги застрелял с един единствен изстрел, за да икономиса куршумите, ги изхвърлил в реката…

Командирът наредил на Хамза да преброи един по един убитите в едно село, Хамза изпълнил нареждането, след това в едно друго село командирът заповядал да убият пет пъти повече хора от живеещите там роднини на онези, които били убили селяните. Докато разказвал това, бършейки сълзите си, Хамза казал: “Да бях преброил с един по-малко, да бях казал, че са с един по-малко, пет души щяха да останат живи…”

Хамза донесъл със собствените си ръце голямото пълно с газ шише, което дало началото на пламъците, превърнали в пепел цяла една махала в Измир...

На едно място на север от Дерсим, наречено Кочгири, Хамза прекосил едно дълбоко дере, пристъпвайки по него като Мойсей, защото дерето било пълно с трупове…

Докато умиращите от глад войници, негови бойни другари, се биели помежду си за парче хляб, Хамза се опитвал да улови копринения пустинен пясък, който се вдигал като мъгла към небето, и когато не успял, се ядосал, а като се ядосал, му притъмняло пред очите, грабнал пушката и застрелял четирима пленника и двама войника…

Хамза не обичаше червеното, защото негови братя са смъртта и неправдата. Хамза не обичаше и бялото, защото когато куршумът попадне в главата, пръските наоколо са бели. Не обичаше и жълтото, защото от гнойните рани тече жълто.

Хамза не обичаше никой цвят, който искри.

Цветовете и хората бяха лъжци…

Месец след онази нощ прадядо ми Хамза почина.

Буквите върху парчето хартия, на което беше написал завещанието си, бяха като вълните в морето – заоблени, меки.

Тук-там имаше точки като чайки и корморани.

Занесохме завещанието на имама, не можа да го разбере.

Занесохме го в Националната дирекция по образованието, никой не можа да го разшифрова.

Най-накрая един преподавател в университета успя да го прочете.

В завещанието бе записано следното:

“Тютюневата ми табакера е за моя спътник, моя брат по оръжие Фахри Арабина от Хатай…

Огнивото ми е за Джемал Кюрда от Диарбекир…

Двайсетте ми лири в банката са за арменското девойче Сехер от Чермик (истинското й име е Херануш)…

В калъфа си за очила имам една републиканска жълтица. Нея дайте на зет ми, преселника Хасан. Да я похарчи за образованието на Мурат. Нека не ми връзва кусур…”

Истанбул август 2009

 

© Alexandra Klunsmann
Мурат Уюркулак от Турция
Мурат Уюркулак, род. 1972 в Айдън/ Турция, следва най-напред право, а после история на изкуството в Измир, прекъсва следването и се премества в Истанбул, където работи като келнер, преводач, журналист и издател; писател и преводач на свободна практика; превежда на турски език творби на Едуард Сейд и Михаил Бакунин; първият му роман Tol (Колиба), публикуван 2002 в Истанбул, предизвиква голям интерес; оттогава Мурат Уюркулак е считан за значим литературен глас в съвременната турска литература; други публикации - Har (Гняв), роман (Истанбул, 2006) – този роман също е приет възторжено от критиката, преведен е на немски език; театралната версия на романа Tol излиза на немски език в Цюрих, 2008.

 

Превод Герхард Майер
Герхард Майер, род. 1957 г.; през 1986 г. завършва превод на френски и италиански език в Университета в Майнц; турски език учи самостоятелно; от 1986 г. живее във Франция недалеч от Лион; работи като преводач от френски и турски на немски език; превел е творби на Амин Маалуф, Анри Троя, Жул Верн, Жак Атали и Пако Рабан; от турски език е превел Хасан Али Топташ, Орхан Памук, Мурат Уюркулак, Ахмет Хамди Танпънар и Муратхан Мунган.