Смелостта да си спомним

Преди да бяхме родени

  • Read in Macedonian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • Before We Were Born by Nikola Madzirov
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Подбор от стихотворения на македонския поет Никола Маджиров в превод на Роман Кисьов.

ПРЕДИ ДА СЕ РОДИМ

Улиците бяха асфалтирани
преди да се родим и всички
съзвездия вече бяха формирани.
Листата гниеха
до ръба на тротоара.
Среброто почерняваше върху
кожата на работниците.
Нечии кости растяха през
дължината на съня.

Европа се обединяваше
преди да се родим и косата
на една девойка спокойно
се стелеше върху повърхността
на морето.

СЛЕД НАС

Един ден някой ще сгъне нашите одеала
и ще ги прати на химическо чистене,
за да изтрие от тях последното зрънце сол,
ще отвори нашите писма и ще ги подрежда по дати,
вместо по прочетеност.

Един ден някой ще размести мебелите в стаята
като шахматни фигури в началото на нова игра,
ще отвори старата кутия за обувки,
в която пазим падналите копчета от пижамите,
недоизползваните батерии и глада.

Един ден ще се върне болката ни във гърба
от тежестта на хотелските ключове и
съмнението с което рецепционистът ни подава
дистанционното управление.

Чуждите съжаления ще тръгнат след нас
като луна след залутано дете.

КОГАТО НЯКОЙ ЗАМИНАВА ВСИЧКО КОЕТО Е СЪЗДАДЕНО СЕ ВРЪЩА

На Марян К.
В прегръдката зад ъгъла ще разбереш,
че някой някъде отива. Винаги е така.
Живея между две истини
като неон, който се колебае във
празен коридор. Моето сърце събира
все повече хора, защото тях вече ги няма.
Така е винаги. Четвърт от будността
изразходваме в трептене. Нещата
ги забравяме още преди да ги загубим –
тетрадката по краснопис, например.
Нищо не е ново. Седалката във
автобуса винаги е топла.
Последните думи се пренасят
като пробити кофи в обичаен летен пожар.
Утре пак ще се повтори същото –
преди лицето да изчезне от фотографията,
първо ще изгуби бръчките. Когато някой заминава
всичко което е създадено се връща.

СЕНКИТЕ НИ ОТМИНАВАТ

Един ден ще се срещнем
като корабче от хартия и
диня която се охлажда в реката.
Неспокойствието на света ще
бъде с нас. Със дланите
ще затъмним слънцето и със фенер
ще се доближаваме.

Един ден вятърът няма
да промени посоката.
Брезата ще изпрати листа
в нашите чехли пред прага.
Вълците ще тръгнат след
нашата невинност.
Пеперудите ще оставят
своя прашец върху нашите образи.

Една старица всяка сутрин
ще разказва за нас във чакалнята.
И това което казвам е
вече казано: чакаме вятъра
като две знамена на границата.

Един ден всички сенки
ще ни отминат.

ДНИ В КОИТО ТРЯБВА ДА СИ САМ

Истина е че градът
изникна като последица от лъжа
необходима на хората
саксиите и домашните животни

(така се снабдявам със
нужните оправдания)

Истина е че всички хора
излизат от сградите
(сякаш че е земетръс)
и с вази в ръцете
се отправят към ливадите.

Връщат се три пъти по-тъжни
със прашец във дланите
и няколко шумове
като дупки в паметта.

След това
отново обща тишина.

ДОМ

Живях на края на града
като улична лампа на която
никой не сменя крушката.
Паяжината държеше стените заедно
а потта – нашите споени длани.
В преображенията на несръчно зиданите камъни
криех плюшеното мече
спасявайки го от съня.

Денонощно съживявах прага
връщайки се като пчела която
винаги се връща към предишния цвят.
Беше мир когато напуснах дома:

отхапаната ябълка не беше потъмняла,
на писмото имаше марка със стара напусната къща.

Към тихите простори от раждането си се движа
и под мен полепват празнини
като сняг който не знае дали на земята
или на въздуха принадлежи.

ЗАВРЪЩАНЕ

Отварям плахо вратата,
с лъчите да начертая граница
върху килима.
Идва ми да извикам,
но ехото на необзаведената стая
е по-бързо.
Не е моя потта върху бравата
и лишеите на моя врат
не принадлежат на този свят.
Осъществих се в няколко
оцветени спомени,
моята душа е утробен палимпсест
на далечна майка.
Оттук и мисълта за завръщането
и тихото скърцане на пантите.

Със крачка бих разширил простора,
за да размножа зрънцата прах
и влакната които се строполяват
долу, от светлината
винаги бели.

ВСИЧКО

Всичко е милване.
Снегът свиваше крилата
над хълмовете, аз свивах дланите
над твоето тяло като рулетка
която се отмотава само по дължината
на другите неща.
Вселената съществуваше
за да се родим на различни места,
родина да ни бъде дъгата
свързваща две градини
които не знаят една за друга.
И така минаваше времето:
в нас отглеждахме страх,
възхищение се раждаше при другите.
Нашите сенки потъваха
в отровните кладенци,
изречените думи се изгубваха
и появяваха като стъкла на пясъчен плаж,
натрошени и остри.
Всичко е припомняне.
Сънят беше близо,
далечно беше онова което сънувахме.

СПОМЕНИ ЗА ВЕЧНА НЕСИГУРНОСТ

Лесно е да се живее в къщата на забравата, където пейзажите на нашите погледи към миналото всекидневно остават едни и същи, и пусти. Конструкцията на историческото време, което върви напред като бърз влак по непозната пътека, е такава, че всички картини и предели, които се появяват на прозореца на субективността, се движат назад, към онова, което сме напуснали и за което ще си спомняме само тогава когато потърсим почивка в простора на менталната самота. Габриел Маркес поставя приоритета на паметта на сърцето, което изтрива лошото и прославя доброто, защото благодарение на тази съзнателна измама успяваме да издържим товара на миналото.

Рискът на обръщанията на Орфей и на съпругата на Лот назад в пространството и времето, се осъществява през трайно изгубване на общото време с техните любими, и през дълбокото вкопаване в механизма на статичната вечност, по такъв начин, че съпругата на Лот след обръщането назад се превръща в статуя от камък. Днес много статуи на забравени революционери стоят изправени и изцапани в парковете и фабричните дворове, напомняйки за една идеология и обща памет за нещо, което всъщност беше представяно като пророчество: комунизмът и братството-единство. Според архитектурата на новото езиково съзнание, тези парчета формован камък бяха наречени “мемориали” или “паметници” и тяхната задача не беше да помнят, а да разширят границите на общата памет чрез прослава на страданието, отсъствието и идеалистичната жертвеност.

След падането на комунизма, за пръв път видях тези паметници на болката, изрисувани с графити, които пренасяха лични спомени за нечия изгубена първа любов или диалог за това дали пънкът и Ницше са мъртви. В революционно изпънатите ръце на тези паметници минувачите оставяха празни бутилки от кока-кола или празни картонени амбалажи от бърза храна, като знак за собственото присъствие и живост, като опит да се забрави болката от натрапени спомени.

Естетиката на спомена се гради чрез непрестанно преплитане на присъствието и отсъствието, докато не се изтрие напълно границата между тях в пространството на менталната реалност. Съпругата на един мой приятел, който загина на своите 30 години, отчаяно пази единствения запис на неговия глас на телефонния секретар, който със смирение повтаря: “Не сме у дома. Оставете съобщение.” Пет дни след неговата смърт тя стана майка и до ден-днешен, кажи-речи ежедневно, пуска на своя вече седемгодишен син гласа на неговия баща: “Не сме у дома...”. Глас на присъствие, който известява отсъствие. Глас на припомняне, който известява забрава.

В Македония все още се поднася храна на мъртвите, когато се посещават техните гробове, като манифестация на абсолютичния нагон на живите за задържане на чувството за превъзходство и сигурност. Това ритуално продължаване на личното време на мъртвите най-често се осъществява и чрез селективно припомняне на онези моменти от живота, за които онези, които вече ги няма, може би и никога не биха се сетили. Всъщност, така се ражда кражбата на спомена, нещо, което стана основен метод за запазването на диктаторите по тези ширини. От пашкула на самопровъзгласил се пророк, който се грижи за по-доброто утре, диктаторът се развива в разкошен защитник, който предлага само спомени за неща, които никога не са се случили. Рискът на реалността в люлката на диктаторския режим е далеч по-голям от риска на спомена. Хората вербализират и мемориално съживяват всички свои копнежи и неосъществени желания, полусънища... Най-малко от всичко, за което си спомнят, е докосването на живота и неговите пространствени и времеви граници.

Споменът става дом и заслон, а къщата се превръща в музей на консервирани емоционални експонати. Моят баща си спомня, за да живее. Той пее песните от годината на моето раждане; именува улиците според герои от старите учебници по история; кара таксиджията да спира пред обекти, които ги няма; моят баща все още запаметява националния ТВ-канал под номер 1 на дистанционното управление. Гастон Башлар казва, че за да се анализира нашето битие в йерархията на една онтология, е нужно да се десоциализират нашите големи спомени и да се достигне равнището на мечтите, които сме преживявали в просторите на нашите осамотения. Може би в завръщането към общите проектирани спомени, моят баща търси начина да бъде осамотен, да изплете оградата на своята социоложка и емоционална безопасност, защото понякога ми се струва, че неговите спомени са по-дълги и от смъртта.

Аз съм потомък на бежанци от Балканските войни в началото на миналия век, и посредством приказките на моите предци разбрах, че домът е спомен, който не се наследява. След всяка война има много напуснати къщи, но има още повече напуснати домове. Когато последният път посетих Босна, хората разделяха своето лично време според една обща константа: преди и след войната. Не съществуваше младост, детство, болест. Войната беше нещо, което не се забравя, а останалите неща бяха само нейни добри и лоши любовници. Дерида казва, че се прощават само онези неща, които не се забравят, или: да простиш не означава и да забравиш. Балканите чакат да минат десетилетия и поколения, за да се забравят всички треперения и страхове, които изтриха светостта на всекидневието през тези изминали години и животи. А може би е по-добре да се прости, а да не се забрави.

Дълго се инвестираше в историята, в доминантната форма на колективната памет, докато тя не се превърна в обща истина, която не търси нови спомени и съмнения, защото всеки абсолют се създава изключително заради неговото почитане, а не заради помнене. Създаде се впечатление, че на Балканите без спомени нямаме никакво бъдеще, но това бъдеще се превърна в исторически проблем още преди да стане настояще. Тук светците и диктаторите нямат памет, но те дълго време са заселени в нашите умове и сърца като спомени за вечна несигурност.

 

Nikola Madzirov © Gerald Zörner / gezett.de
Никола Маджиров от Македония
Никола Маджиров, род. 1973 в Струмица/ Македония, където живее и днес; поет, есеист, преводач на художествена литература, редактор. Маджиров е координатор на международната мрежа за поезия „Lyrikline“, отговаря за Македония; бил е редактор за лирика в литературното списание „Blesok“. Негови стихове са преведени на 30 езика. Някои от последните му публикации - Premesten kamen (Преместен камък) (Скопие, 2007), Vo gradot, nekade (В града, някъде), (Скопие, 2004); Nekade, nikade (Някъде, никъде) (Радовиш, 1999), Zakluceni vo gradot (Затворени в града) (Скопие, 1999); носител на наградата “Хуберт Бурда” за автори от Източна Европа 2007, както и на много национални отличия, като „Братя Миладинови, „Studentski zbor“, „Aco Karamanov“. Негови стихове са публикувани в списания и антологии в Северна и Южна Америка, Европа и Азия; носител на много международни награди и стипендии: „International Writing Program“ (IWP) към Университета на Айова/ САЩ; „Литературен тандем“ в Берлин; „КултурКонтакт“, стипендия във Виена; „Международен дом на авторите“ в Грац; „Литературен дом на Долна Австрия“ в Кремс и „Вила Валдберта“ в Мюнхен.

 

Превод Александър Зицман
Александър Зицман, род. 1974 г. в Щутгарт/Германия; следва скандинавистика и славистика във Виена; преподава във Виенския университет; от 1999 г. превежда художествена литература от български, македонски и скандинавски езици на немски език; автор на две монографии по езикознание, издател на няколко антологии, сътрудник на КултурКонтакт Австрия, bm:ukk и различни издателства; през 2004 г. получава почетна награда на Българското министерство на културата; през 2007 г., 2008 г. и 2009 г. е отличен с премията за превод на bm:ukk; получава стипендии.