Смелостта да си спомним

Жълтата тетрадка

  • Read in Romanian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from The Yellow Notebook by Filip Florian
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Разказ на румънския автор Филип Флориан в превод на Ванина Божикова.

Паметта ми бавно ръждясва и това е добре. Все още е добре. Не ме е грижа за чуждите спомени, не завися от тях, а при всички лекарства, които поглъщам ежедневно, ми е спестен поне лецитинът. От студения дъжд, който нито спира, нито се засилва, коленете ме болят приглушено, сякаш искат да ми покажат каква е съдбата на всички ръждясали неща. И пиша, какво да правя, пиша, без да използвам мехлема, без да пия четвъртото хапче и без да преставам да мисля за американската бомбардировка. Мисля си за бедствието, което се стовари над Букурещ и толкоз, още повече че чашата и чайникът са до мен. Любимият ми чай. От мащерка. Без захар.

Както и да е, най-ясно от всичко си спомням жуженето. Едно ужасно, влудяващо жужене, сякаш хиляди пчели се бяха вмъкнали в ушите ми. Не се страхувах, че ще ме ужилят, бях притиснал с длани слепоочията си, но напразно, пчелите летяха на воля из главата ми, рояха се, подскачаха и се удряха безспир в тъпанчетата ми. Мислех си, че са започнали да правят пити и понеже от толкова шум очаквах да излезе и нещо добро, се надявах, че няколко капки мед ще се стекат по страните ми. Не се стекоха. Едва в късната съботна вечер се уверих, че роевете са работили усърдно, след като мама ме изми в един емайлиран леген и почисти ушите ми с топчета памук, усукани около кибритени клечки. Като никога събра парченцата восък и ги сложи в кръглата метална кутия, където някога държеше ментовите бонбони. На капака на кутията пишеше „Daphné”, а мама обеща, че някой ден ще разтопи восъка и ще направи свещи от него.

Не мога да забравя и мрака, блед и прашен, прорязван от шест ивици светлина, колкото дупки за проветрение бяха пробити в капака. Лежах вътре, свит на една страна, бях отказал да ме сложат по гръб, за да не приличам на чичо Паул, положен в ковчега през онази зима. Куфарът потрепваше при всеки грохот, приличаше на разсъхната бъчва, търкаляща се по камъни, а аз виждах бялото гробище, гроба, изкопан като по учебник, купчината пръст, издигната върху снега, расата на свещениците и черните одежди на всички опечалени, цветята и лакирания ковчег, ледените висулки по ръката на един къдрокос каменен ангел. Не можех да помръдна и след известно време се запитах дали все още дишам. Тъй като не бях наясно дали поемам въздух, предположих, че смъртта никак не боли и идва хей така, като пухкава мъгла, в която потъваш неусетно. Ощипах се силно по лакътя, много силно, заболя ме ужасно и в мига, в който подът се разтресе по-силно от всякога, се убедих, че все още съм жив. Мама беше до мен, не в куфара разбира се, нямаше как побере в него, беше легнала под леглото до мен, увита в юргана. Ако навитият на руло юрган приличаше на голяма зелена палачинка, мама в средата сигурно беше като сладко от вишни. Бих дал всичко, за да мога да протегна ръка и да ощипя и нея, но беше невъзможно, затова започнах да я викам с цяло гърло, докато не осъзнах, че дори аз не се чувам. Сега, когато си спомням как крещях и се мятах в дървения куфар, си мисля, че е възможно е да съм крещял и да съм се мятал по същия начин в корема на мама два месеца преди да се родя, по време на земетресението през 40-та.

Времето около нас беше изгубило мяра, минутите се бяха издули като часове, секундите го бяха ударили през просото и кукувичката от стенния часовник, обикновено точна, беше побягнала накъдето й видят очите в търсене на някоя хралупа или сигурно убежище. След това къщата постепенно престана да се тресе, пчелите в главата ми се укротиха, минутите отново станаха минути, секундите възстановиха ритъма си, кукувичката се завърна и изкука изтерзано три пъти, а гласовете ни се струпаха един връз друг. Както обикновено, дрезгавият глас отекна последен и заглуши останалите, защото прадядо, бивш артилерист, беше леко глух и не допускаше, че хората могат да бъдат по-различни от него. С общи усилия Лили, леля Мариета и прадядо издърпаха куфара изпод леглото, извадиха и навития на руло юрган, оставиха мен и мама да си поемем дъх, да се прегърнем и да останем вкопчени така, да се посъвземем от замайването и да осъзнаем, че всичко е приключило. Когато най-накрая ги погледнах, се изумих от цвета на лицата им, нещо средно между рибешко синкаво и брашнено бяло. Сетне се огледах наоколо като през мръсен прозорец и видях бъркотията в стаята. Плътни и лениви, частичките прах приличаха на миниатюрни капки, проблясваха на светлината, но не покриваха купчината счупени съдове, изпадналите от библиотеката книги, преобърнатата нощна лампа, напуканата ваза, разпилените по пода нарциси или голямата картина, изобразяваща венециански кей, която също беше паднала на пода с разкована в единия ъгъл рамка. Макар че едно от задълженията й бе да поддържа къщата чиста, Лили не бързаше да донесе метлата и лопатката. Беше застинала с ръка на устата, сякаш, за да спре вика, който напираше от гърдите й.

Едва когато излязох в двора, видях пушека над града. Огромен мрачен пушек, сякаш катран се бе излял по бледата синева на небето. В чернилката в далечината всъщност се виеха стотици дебели пушеци, като змии, които бълваха огън през опашката си, вместо през пастта и пълзяха по небесния свод, поели на юг към слънцето и опитващи се да го погълнат. Дори гигантският облак, по-настръхнал и мрачен от всички облаци, да не се приближаваше към нас, не бих се отделил от мама за нищо на света. Обгърнал коленете й, прилепил буза до лявото й бедро, чувствах как от пръстите, които прокарваше през косата ми, от шепота и от гънките на полата й се издига едно благотворно сияние, което ме пази от пушека и безбройните змии, оплетени в него. Кучето Петраке, с кафеникави петна и клепнали уши, явно също се беше досетило, че там е безопасно, защото не спираше да се гали в краката на мама, да скимти и да ближе обувките й. Наоколо обаче се беше ширнала една земя на страха. Стела, ездитната кобила на дядо, беше разбила една от вратите на конюшнята и препускаше като обезумяла, прескачайки всичко, което се изпречеше на пътя й, пейките в градината, каците, извадени да съхнат пред избата, оградките на лехата с ягоди или редицата прясно подстригани храсти покрай покритата с чакъл алея. Бог знае как една от кравите се беше измъкнала от обора и се опитваше да тича редом с потната кобила, докато останалите, заедно с теленцата, мучаха яростно и се удряха в дъсчената порта, заплашващи да я направят на трески. Редом с тях, качулатите кокошки кудкудякаха и пърхаха, вкопчваха се с нокти в мрежата и кълвяха въздуха, сякаш ги беше хванала пипката. Високо в небето, над върховете на тополите, безкрайни ята от врани отлитаха на изток, скорците бяха престанали да се реят из въздуха, а зад къщата, в гората Черника птиците вдигаха врява, каквато не бях чувал преди. В началото си помислих, че пронизителното свистене, което се чуваше откъм Букурещ, идваше от съскането на черните змии, но леля Мариета, сестрата на баба, ми обясни, че са армейските сирени, които оповестяваха края на въздушното нападение. В интерес на истината не видях нито един самолет в небето, нито пък огън от експлозия. После постепенно врявата утихна и до нас достигна звънът от камбаните на манастира до езерото. Сигурно биеха безпомощно от самото начало, откакто небето се е изпълнило с бомби. Запитах се кой ли дърпаше въжетата в камбанарията, Макарий, старецът, от когото мама заемаше книги, или някой друг монах, по-млад, по-силен и по-уплашен.

Една странна аритметика, нещо като игра на числа, която никога не успях да разгадая, се беше прокраднала в този ден. Случи се във вторник-неспорник с три лоши часа и както показваше календарът на стената – беше четвърто число на месец април. След това нещата леко се объркваха и се повтаряха, защото там, във фермата, петима души бяхме изживели ужаса, а прадядо, с военните си познания и отрупаните с ордени гърди, беше преброил също толкова вълни на атака. Едва малко по-късно обаче, в ранния следобед, математическата логика съвсем се оплете, когато на поляната се появи тъмносиният Форд, който приближаваше с висока скорост с непрестанно бибиткане. Покрита с пепел и прах от пътя, колата удари спирачки пред стълбите на чардака и доста време, може би девет или шестнайсет секунди, остана с включен двигател. Дядо беше опрял чело на волана, докато баба, с неузнаваемо лице, ни махаше от задната седалка. Вместо пудра и фон дьо тен, по страните, клепачите и брадичката й беше полепнал сивкав пласт, прорязан от тънки ивици там, където се бяха стичали очната линия и сълзите. После и двамата слязоха, така че вече бяхме не петима, а седмина, някои плачеха, всички се разцелувахме, докато Петраке се мотаеше в краката ни и си мислехме, че можехме да сме осмина, ако татко не беше на фронта. Баба пи вода, изумително много вода, а дядо поиска от силната кайсиева ракия, двойно препечена, от която гаврътна няколко чашки на екс. Говореха оживено един през друг, в поток от жестове и становища, постоянно си противоречаха, тя описваше страховити сцени, ужаси, трагедии и катастрофи, казваше, че вече знае как изглежда адът, защото адът се е стоварил върху Букурещ, той не спираше да се чуди какъв късмет е извадило нашето семейство, след като сме се отървали здрави и прави, къщите в града са останали неразрушени, бижутерският магазин – непокътнат, и с фермата, мястото, където бяхме във възможно най-голяма безопасност. Обясняваше, че американците не са тъпаци да си хвърлят бомбите по горите, а немците вече нямат време да строят бункери и складове наоколо. Признавам, че аз, на четири годинки, не се интересувах от съдбата на къщите, на магазина до Университета или на германските укрепления, а слушах със зяпнала уста думите на баба, която със собствените си очи видяла как на „Каля Гривицей” един кон бил разкъсан и захвърлен на балкон на третия етаж, която знаеше историята на двама братя близнаци, тежко ранени, открити сред отломките, която се кълнеше, че статуите и кръстовете от гробището „Света Петка” отхвърчали чак до руините на ремонтните цехове на железниците, която не само беше чула за хиляди мъртъвци, но и беше видяла стотици сребристи самолети и десетки тела в пламъци, мъже и жени, които изгорели живи на покрива на хотел „Сплендид”. При епизода за гробището дядо отново отпи от кайсиевата ракия, този път по-кротко, и стигна до заключението, че и тук сме извадили късмет. Обърна се към Мариета, която все още беше в траур и й припомни, че той я е убедил да погребем чичо Паул в „Белу”, въпреки че тя искала в „Света Петка”. Чул-недочул, по-скоро недочул, прадядо се изкашля, изправи се ненадейно и взе да описва бомбардировача B 24. Както научил от някакъв полковник от интендантството при една игра на кегли, самолетът имал четири двигателя Pratt&Whitney с мощност двеста конски сили, девет оръдия и екипаж от десет души. Тежал около двайсет и седем тона и пренасял на борда си три тона експлозиви.

Свечеряваше се. Петраке беше слязъл от чардака и душеше туфите неразцъфнали божури. Препика корените на един от тях и започна да лае. И лаеше. Лаеше безспир. Докато мама отиде да види какво става и намери една лъскава бомба, забила муцуна в земята.

*

Излегнат напреки в леглото, все още сънен, Андрей си мислеше, че мухите имат гумени глави. Гледаше ги как се удрят безспир в прозорците, без да губят съзнание, без никакво страдани, следеше с поглед полета на един синкав мъжки екземпляр, достоен да заеме почетно място в нечий хербарий, когато усети как тежък зловонен мирис секва дъха му. Измъкна се изпод карираното одеало, отвори прозореца и протегна нос към ветреца, който повяваше откъм планината. От високия балкон улицата се виждаше като на длан, така че не ме му беше трудно да забележи, че никой от приятелите му не се мотае наоколо. Тегнеше омаен следобед, сякаш целият град беше взел приспивателно. Дърветата бяха клюмнали, една сврака подскачаше по ръба на оградата, патиците от двора бяха изчезнали незнайно къде, а Грую, кучето на съседите от партера, се беше изтегнало до джанката, на което беше завързано. Единствено някъде долу в ниското се виждаше едно петно – някаква жена изкачваше баира бавно и упорито, като пазеше равновесие между две огромни торби. Наблюдава я известно време, но тъй като прохладата проникваше през тънката му пижама, се върна обратно към леглото.

Босите му стъпала прецапаха шумно по пода, но не привлякоха вниманието на прадядо му. Потънал в креслото, с очилата на носа, той изглеждаше погълнат от тетрадката, която беше намерил тази сутрин. Стара жълта тетрадка, на която се натъкнал случайно. Показа му я, когато се върна от училище към два часа тъкмо когато облаци закриваха слънцето, и оттогава четеше без прекъсване, като разгръщаше бавно страниците и разчиташе с мъка дребните замазани букви, покрит тук-там с петна. Като страдащ от някакъв тик, се връщаше постоянно към познати пасажи в първата част, които търсеше търпеливо. Както и да е, от разсеяното изражение на стареца можеше да се предположи, че пръцкането е излязло от камината или от някое чекмедже на бюрото, а не от подутия му корем, дошъл на този свят преди осемдесет и четири години. А газовете, далеч от която и да е химическа лаборатория, запазваха всичките си свойства в тишината на ранния октомври. Разпространяваха се навсякъде и макар невидими, проникваха в пукнатините на мебелите и стените, по ъглите, в гънките на завивките. Замаян от миризмата, Андрей се отказа от опитите да диша през чаршафа и потърси убежище в кухнята. Когато стигна до вратата, две воднисти очи, обградени от бръчки, го измериха над очилата. Жаден съм, измърмори момчето.

В мивката имаше няколко мръсни чинии, останали от обед. Не си направи труда да ги измие, а си отряза две филии хляб, които намаза със сладко. И тук мухите се удряха в прозорците, сладкото беше от дюли, червеникава светлина се спускаше по гористите склонове на запад и така постепенно сякаш се сбъдваха надеждите на родителите му, които го бяха поверили на прадядо му за един срок, за да му се отвори апетит. Скоро, но не твърде скоро, избута с лакът встрани нещата, които бяха на масата: чайника, солницата, тенджерата с яхния, черпака и картичката, която пощальонът беше донесъл преди една седмица, изпратена от Перу от някаква непозната, която дори не беше разбрала, че прабаба му Ветурия от шест години спи вечния си сън в гробището в покрайнините на града. В свободното пространство подреди всичко, което извади от чантата и измежду толкова дреболии и учебници реши да разгледа класьора, пълен не с марки, а със снимки на актьори. Преглъщайки един киселичък залък, се усмихна на Сталоун, който остана начумерен, с боксовите ръкавици до брадичката, готов да нанесе убийствен ъперкът. После скри колекцията със снимки, като уви класьора във вестник, облиза пръстите си от сладкото и се зае с урока по история. Идеята на онези селяни, които насред полето в Бобълна подредили каруците си в кръг, за да се опълчат на цяла армия, го изуми. Все едно той в Букурещ, вместо да избяга от самото начало, да се барикадира сред контейнерите за боклук между блоковете и да чака да връхлетят съседите, на чиито коли беше изпуснал гумите. Вместо да се тревожи за участта на някакви въстаници, предпочете да разбере какво беше разгневило Грую. Погледна към двора и видя, че леля Нуца, с теориите за свинската мас и филенца, беше пуснала прасето от кочината.

В този момент звънна телефонът и Андрей се учуди като не чу стареца да се хвали, че е здрав като пън, да сипе лъжи колко добре се разбира Андрей с новите учители и колко му върви учението, да се оплаква заради забавянето на пенсията или да изрежда незначителни събития от квартала. Като никога прадядо му говореше с нисък глас и правеше доста паузи, затова момчето, което не долавяше и половината от думите, се приближи на пръсти, като внимаваше да не събори нещо, прилепи дясното си ухо до вратата, опря длани на рамките и взе да подслушва. А историята, която и майка му слушаше от другата страна на линията, започнала в десет и нещо сутринта, когато старецът потопил четката в топла вода, намазал страните си с крем и започнал да се бръсне. Часът беше необичаен, защото обикновено се грижеше за мустаците и острата си бяла брада призори, след като приключеше с миенето. В този момент, така както се случват всички събития, които неизбежно трябва да се случат, в задължителна поредица от съвпадения, установил, че ножчето на самобръсначката съвсем се е затъпило. С покрито с пяна лице отворил шкафчето в банята и започнал да търси из него, сред копчета, свещи, ибришими, игли, парчета сапун, запазени за черни дни, кутийки и пликове с лекарства, ножици, четки, бинтове, шишенца със спирт и одеколон. Когато се опитал да хване един гребен, го бутнал по погрешка с пръст и успял да види как едно ножче за бръснене с червена хартиена опаковка се провряло през една пукнатина в дървото и паднало някъде отзад. Не можел да бръкне там, затова свалил шкафчето от пироните, които го държали закрепено на стената и го оставил на един стол. Изпразнил съдържанието му, свалил единствената етажерка и донесъл клещи, чук и длето, за да може да разкове тънкото дъно. За негово учудване обаче шперплатовата плоскост се отделила при първото докосване, а на три сантиметра под нея имало друга плоскост. В тясното пространство, което ги разделяло, сред валмата прах, умрели паяци и ножчето за бръснене в червената му хартиена опаковка, намерил една тетрадка. Тетрадка с подгънати ъгълчета на кориците, с издути от влага страници, със следи от плесен. Жълта тетрадка, прошепна прадядо му по телефона не защото тази подробност беше някаква тайна, а заради пресипналия си от вълнение глас. И замълча, а на момчето му се стори, че долавя в мълчанието му нещо като въздишка, свистене или полъх на вятър. След това майка му в апартамента в Букурещ и той в широкото антре, в което притъмняваше, научиха кой е собственикът на тетрадката, обичан от всички впрочем, защото беше неин баща, негов дядо и син на стареца. Така както бяха описани зад вратата, записките на Марчел не приличаха на дневник, а по-скоро на мъчителни спомени, поредица от истории, наситени с горчивина, нежност и ирония. Нощната лампа в стаята не беше включена и вместо светлина през ключалката проникваше застоял въздух, който тегнеше в мрака. Момчето чу репликите за катастрофата и неуспешната операция, научи подробности за някои странни събития – една американска бомбардировка и някакъв арест, след което светна лампата и започна да вдига шум. Колкото и да чака, така и не го повикаха на телефона.

В часа, когато обикновено приготвяха препечени филийки и ги мажеха с масло, прадядо му заяви, че не е гладен. Нямаше желание и за футбол, затова го помоли да отнесе радиото в кухнята и да не го усилва. Докато дъвчеше някакви тестени бисквити, Андрей усети как по ръцете му полазват мравки, когато в края на една италианска песен водещият съобщи, че очакват включване от стадиона на булевард „Щефан чел Маре”, където „Динамо” Букурещ щеше да играе със „Спортинг” Лисабон за Купата на УЕФА. На фона на рева от трибуните и дрънкането на коментатора престана да дъвче за известно време, сякаш вкусът на бисквитите щеше да му попречи да чуе имената на играчите. После потъна във вихъра на мача, със свити юмруци, които удряха по масата, с безполезния подскок, когато Демолари пропусна да отбележи, с трепета си на динамовист при атаките на португалците, с разочарованието от шутовете на Мога и Доринел Мунтяну, с непрестанно гризане на ноктите, с вълнението, предизвикано от финтовете на Фиго, с движения, имитиращи тези на вратаря Стеля, с омаломощението в края на първото полувреме. В почивката, докато течеше приглушено новинарската емисия, а той бъркаше с лъжичка в чаша със сироп, откъм стаята се чу странно прокашляне. Изключи радиото, а кашлицата звучеше пресипнало и не спираше. После се усили и бързо прерасна в поредица от хълцания и хрипове. Момчето застина с лъжичката във въздуха, докато не настъпи тишина. Продължителна, свистяща тишина. По-късно, когато прадядо му излезе в коридора, Андрей си помисли, че ще припадне. Старецът не беше умрял, а след продълженията, благодарение на головете на Герщенмайер, „Динамо” победи „Спортинг” и ги прати на кино.

 

Filip Florian © Mircea Struteanu
Филип Флориан от Румъния
Филип Флориан, род. 1968 в Букурещ/ Румъния; следва геология и геофизика в Букурещкия университет (1987 – 1990); редактор в културното списание "Кувънтул" (Дума), след което кореспондент на радиостанциите “Свободна Европа” и “Дойче веле”; участва в много литературни фестивали и панаири на книгата във Франкфурт/Майн, Торино, Лайпциг, Истанбул, Варшава и Будапеща; свободно практикуващ писател; многобройни публикации, някои от последните - Zilele regelui, (Дните на краля), роман (Букурещ, 2008); Băiuţeii, (Момчетата от Бъюц), роман (Букурещ, 2006 и 2007), Degete mici, (Малки пръсти), роман (Букурещ, 2005 и 2007); на немски език е преведен: Малки пръсти, (Degete mici), роман (Франкфурт/Майн, 2008); първият му роман Малки пръсти е отличен с много награди като наградата за дебют на културното списание “România Literară” (Ромъния литераръ), 2005.

 

Превод Георг Ешт
Георг Ешт, род. 1953 г. в Кодлеа /Трансилвания (Румъния); след като завършва германистика и англистика в Университета в Клуж, преподава в немска езикова гимназия; през 1984 г. се изселва във Федерална република Германия; седем години работи като коректор в печатница, след което е назначен за редактор във Фондация “Източногермански културен съвет” в Бон, където работи за нейното издание по проблеми на културната политика. Освен публицистичната си дейност той е превел много книги на румънски автори (Кармен Франческа, Филип Флориан, Норман Манеа, Александру Папилиан, Андрей Плешу, Михаил Себастиан и Александру Вона), както и литература от френски на немски език; работил е и като издател.