Смелостта да си спомним

ИЗЕТ

  • Read in Bulgarian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from Izet by Valeri Petrov
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Есе на българския поет Валери Петров, както и негов подбор от стихотворения на босненския му колега Изет Сарайлич.

Искам да предпазя читателите от възможни грешки. Портретът, който те виждат, не е на пишещия тези редове, а на този, за когото те се отнасят. Реших, че ще бъде повече в духа на сборника, ако участвам в него не със своя творба, а с портрет на един свой събрат по поезия от близка страна. Страната е Босна, а името на поета – Изет Сарайлич.

До преди тридесетина години това име не ми казваше нищо. Не знаех нищо и за Босна. И нищо чудно в това – безрадостен факт, причина или следствие на много неща - е, че балканските народи се познават твърде слабо помежду си. Съседи сме от хилядолетия, а малко знаем за своите култури, минало и настояще. С право се сърдим на културния Запад за това, че априорно, без да ни познава, по предубеждение, игнорира литературите ни, но сами, обърнали очи към неговите културни центрове, не удостояваме с поглед съседа! Особено напоследък. Аз самият, например, при старта си в литературата съм се влияел от поезията на географски далечните Франция, Италия, Германия и Русия, а дори за най-големите поети на близките страни - тогавашна Югославия, Румъния, Турция и Гърция - не бях и чувал,.. Това, което добих от близостта си с Изет на мен лично помогна да осъзная по-отчетливо този голям парадокс.

До скоро не можех да си обясня защо и как се сприятелихме с него. За пръв и последен път се видяхме преди много-много години на една писателска конференция в Будапеща. От нея в паметта ми е останало само това, че когато организаторите ни раздадоха малките картончета за закачване на ревера, на които трябваше да напишем имената си, един от делегатите се появи, написал на своето картонче „Хайнрих Хайне – Югославия”.

Това беше той, Изет. Тази проява на свободен, чужд на условностите, дух ме привлече към него, а и той се оказа отворен за нови познанства. Не помня какво сме правили през няколкото дни на срещата и не ми се вярва, да сме си чели взаимно стиховете или разказвали биографиите (аз дори едва години по-късно узнах, че той е мюсюлманин от Сараево), но се разделихме приятели и след това продължихме – макар на големи интервали – да си пишем.

След това, когато дойдоха събитията, които промениха издъно лицето на Балканския полуостров, връзките ни се прекъснаха. Питах се: какво ли прави моят балкански Хайне в своята разкъсана Босна, бивша част от разкъсаната Югославия, какво пише, каква ли позиция е заел в братоубийствената война? Но понеже не вярвах на пощите, така си и останах с въпросите. Едва неотдавна, когато прочетох последните му стихове от обсаденото Сараево, които той ми прати, разбрах, че съм сгрешил с мълчанието си. Той бе чакал от приятелите си в чужбина - както сам пише в едно невероятно тъжно стихотворение (вж. стр. ?) -„да натиснат звънчето на вратата му”, а от приятелите – включително този от България – ни кост, ни вест! За да изкупя поне донейде вината си, реших преди две години да зарадвам поета, като преведа и публикувам у нас няколко негови стихотворения. И едва като се захванах с превеждането, разбрах с кого си имам работа.

Просто не мога да изкажа колко много ме развълнува поезията на моя приятел, особено тази от годините на войната. Като проследи човек развоя му, вижда, че от гледна точка на формата той се движи в посока от класическото, макар не строго издържано, стихосложение към почти откровената проза. На мен, привърженика на традиционната стихотворна техника, това не би трябвало да допадне, а се получи точно обратното. В какво се криеше причината? Мисля, че всеки четец на долните текстове без труд ще си отговори на този въпрос: тя беше в невероятната правдивост и искреност на всяка дума. Поетът сам, изглежда, го е съзнавал, защото привидно парадоксално на едно място казва, че „най-слаби са стихотворенията, когато искат да бъдат поетични”, а на друго място – че „когато истината влезе в стиха, намесата на поета е ненужна”. Малко на шега аз пък си казвах: колко по-лесно могло да бъде писането: просто разказваш за себе си, за семейството, за приятелите, за нещата, както са се случили, и стихотворението готово!...

По-лесно ли? По-лесно, когато човек има душа като Изетовата, когато този начин на писане не е литературен похват, а единственият за теб начин да говориш с ближния. Всъщност в това се криеше очарованието на поезията, която превеждах. Всички мисли и чувства, които бликаха от нея, бяха съвсем близки до прозата, но безкрайно далеч от позата. И от изкуствената красивост. Добри, меки, топли, те потвърждаваха това, което дочувах за живота и позицията на поета в страдалческите дни на неговия Град, за туй как сред кървите и разрушенията той, макар загубил най-близките си роднини и приятели, все пак бил успял да опази своята човечност; как със стихове и обществени действия в трудните и сложни моменти си бил спечелил окончателно обичта на своя и без това обичащ го народ и станал най-любимият му съвременен поет. Навярно събратята по изкуство от другата страна на фронта – мислех си – са имали своя истина, различна от неговата, но за това, кой прав - кой крив, аз не можех да съдя отдалеч. Чувствах само, че дъхът на Изетовата поезия в почти всички случаи се издигаше над омразите. Казвам „почти”, защото тук-там в стиховете, които превеждах, си пробиваше път и гневното заклеймяване на отсрещната страна, но знам ли, може би нещата са били такива, че... Както казах, поезията, за която говоря, беше висока, а това означава, че не би могла да лъже.

И после имаше още нещо – мисля, че братството на поетите трябва да стои над хилядите други съображения, а мен към преводите допълнително ме тласна чувството за близост с превеждания автор. Беше се оказало, че много неща ни свързваха. Еднакви бяха и обществените идеи, обгорили младостта ни, и обичаните писатели, художници, кинематографисти, и отношенията ни към новостите в световната художествена култура днес. И сякаш това не стигаше, от прочита на почти винаги автобиографичните му стихове ми стана ясно, че съвсем близки са били и жизнените ни – евфемистично казано – перипетии. И че еднакви бяха отношенията на двама ни към тях, както и горчивите ни и все пак нелишени от надежда, мисли и чувства, свързани с опорочаването на младежките ни мечти и рухването на бленувания от поколението ни свят... Как хубаво и точно го е казал той: „Нашите мечти за комунизъм си струваха всичките ни по-късни разочарования!”

По-горе изразих учудването си от това, че тъй бързо, без истински да се познаваме, се бяхме сприятелили с него. Постепенно разбирах, че навярно някак си интуитивно, по някакви неосъзнати микропризнаци сме усетили, че нещата, които ни свързват, са много повече, отколкото сме могли да си открием един на друг за няколкото дни на далечната конференция. Като при айсбергите те са били скритите ни части, които... Но, не, сравнението ми няма да е добро, защото айсбергите са нещо студено, а нашата среща – беше невероятно топла.

Тя няма да се повтори. Желанието ми да доставя радост на босненския си приятел не можа да се осъществи – когато бях стигнал до средата на работата си, дойде вестта, че той е напуснал грешния ни свят. Тази горчива вест разшири първоначалния ми замисъл - да преведа само няколко стихотворения - до размерите на едно „Избрано”, от чиито предговор заимствам и голяма част от тези редове. Бях закъснял, но ме утешаваше донякъде мисълта, че поетите продължават да живеят отвъд смъртните си дати и че преводите ми щяха да помогнат за втория живот на чудесния поет и човек Изет Сарайлич.

Със същата мисъл публикувам и част от тях тук. Те ще трябва да се преведат на немски и аз нарочно подбрах стихотворения от втория период на поета, този на свободния стих, които при пресътворяването им на двата чужди езика по-малко са се отдалечили и – възможно – по-малко ще се отдалечат от съответните оригинали. Надявам се, че така читателите ще усетят хубостта им и ще ги вземат – както ние българите казваме - присърце, тоест, близо до сърцата си.

 
Ето ги:

НЕГОВАТА УЛИЦА

Той също сънуваше тревата измачкана, разкопчаната блузка.
Беше млад.
Ако не смятаме живота му подир смъртта,
би имал сега осемнайсет години.

Вие не знаете лика му, гласа му,
за вас той е име на улица само,

пък аз си го спомням, когато сглоби
от старо моторче и дъски самолета,
който така и не литна;

когато на татко си казваше, че в тази борба
някой трябва да падне;

когато между два ареста питаше майка си:
- Майко, обичаш ли ме? –

и после, пред нейните замъглени очи,
дълго гледаше улицата,
тази,
която сега е назована на него.

Ъ Ц Е

Пет дълги години
е държала приклада
ръката на войника.

Престарялото куче
през сълзи е застреляла
ръката на ловеца.

Цял живот
е нанасяла удари
ръката на боксьора.

Цял живот
е надигала чашата
ръката на пияницат
А тази тука
е моята ръка, която
те милва от двайсет години.
Моята щастлива ръка!

НИЩО НЕ БИ МЕ ВЪЗРОДИЛО ТАКА

Нищо не би ме възродило така,
както ако можех отново,
двайсетгодишен,
да се возя до Желина Поповача с бъдещата другарка Сарайлич
в онази същата каруца
и под същия пролетен дъжд, който ни квасеше тогава.
Ако с оглед на ужасното морално падение на страната,
вече не вярвам, че на социализма е писано сияйно бъдеще,
то на това пътуване от 1950 година още имам право да се надявам!

ТЕОРИЯ ЗА ДИСТАНЦИЯТА

Че е нужна дистанция на поета, говорят
“изчакващите”, тези на които се иска
да залагат на сигурно, да не рискуват.

Пък аз съм от другите, които смятат,
че за понеделника да говорим е нужно
във понеделник, защото във вторник
може би ще е късно.

Трудно е в зимника да пишеш стихове,
додето над тебе прелитат снаряди,
толкова трудно е, че по-трудно е само
да не ги пишеш!

ВОЙНИТЕ В ЖИВОТА НИ

Марко Башич е отхвърлил зад гърба си
две балкански и две световни войни.
Тази му е пета.

На мен и на моето поколение е втора.

А за Владимир
с неговите осемнайсет месеца
в този момент би могло да се каже,
че е изкарал половината си живот
на война.

СЛЕД РАНЯВАНЕТО

На Мика Маслич

Нощес на сън
дойде при мен Слободан Маркович,
да ми иска извинение за раните ми.

Това е единственото сръбско извинение
за цялото време,

а и то беше само на сън
и от мъртъв поет.

НА ВЛАДО ДИЯК

Добре е, Владо, че си в пръстта на Барите!
В Подлуговци и в Сараево
всички бюфети са затворени.

В Босна
да намериш чашка ракия
е несравнимо по-мъчно,
отколкото да намериш
смъртта си.

НА ПРИЯТЕЛИТЕ ОТ БИВША ЮГОСЛАВИЯ

Какво стана с нас, за една нощ,
приятели?
На знам
какво правите.
Какво пишете.
С кого пиете.
Кои книги четете.
Не знам даже
дали изобщо сме още приятели?

Abschied nehmen vom Derwisch Imamovich
ПРОЩАВАНЕ С ДЕРВИШ ИМАМОВИЧ

Умря Дервиш Имамович,
добрият човек
не от Сечуан,
а от Зеница.

Още един живот, който беше повече от роман,
угасна.

Други от комунизма
си изработиха палати,
Дервиш си изработи
затвори.

За него
най-точно би могло да се каже,
че по професия
беше лагерник.

Усташките,
немските,
норвежките,
съветските лагери
са неговата биография.

Свърши в лагер край Сараево.

Да бяха такива като Дервиш Имамович
начело на Че Ка,
интернационалният и хуманистически дух на Октомври
щеше да е жив и днес.

Да бяха такива като него
на мястото на Жданов,
Зошченко щеше да умре
като най-уважаваният старец в Ленинград.

Да бяха такива като него...
Пол Елюар щеше да прекарва летата си
у нас, в Мала Дуба.

Да бяха такива като него...
Ристо Трифкович
никога нямаше да попадне на Голи Оток.
.
Да бяха такива като него...
Константин Библ никога не би се хвърлил
от тринайстия етаж.

Да бяха такива като него...
Симон Синьоре и Ив Монтан никога
не биха скъсали партийните си книжки.

Да бяха такива като него...
на Кундера, поета на Прага,
не би никога хрумнало
да напусне своите “Вацлавски намести”
и да замени кафе “Славия”
с някое бистро в Монпарнас.

Да бяха такива като него...
“Аврора” не би стояла опозорена
пред Нахимовската академия.

Той не кокетстваше с комунизма
като Пикасо или като Иво Андрич,
той своя комунизъм го живееше.

Дори това,
че умря в лагер,
за него беше напълно нормално.

БИОГРАФИЧНА БЕЛЕЖКА
Изет Сарайлич е роден през 1930 година в Босненскияя град Добой в семейството на железничар. Детството си прекарва в градчето Требинье, Южна Херцеговина, и в Дубровиник.От 1945 година до края на живота си живее в Сараево, където работи като журналист и писател.. Първите си стихове публикува през 1948 година и бързо става един от най- популярните и обичани поети на тогавашна Югославия. Пор ади своето свободомислие, хуманизъм и критичност към обществените недъзи на времето, през 1853 той бива изключен от Съюза на югославските писатели, а по-късно и от Комунистическата партия на Босна. През 1970 г. – е избран за председаател на Дружеството на Босненско-Херцеговинските писатели. Живее в Сараево по време на обсадата на града, а през 1998 година е избран за член на Академията на науките и изкуствата в Босна и Херцеговина. Почива през пролетта на 2002 година, като оставя богато, превеждано на много езици, високо човечно и оригинално лирическо наследство.

 

Valery Petrov © Ivo Hadjimischev
Валери Петров от България
Валери Петров, род. 1920 в София/ България, живее в София; завършва медицина в Софийския университет; съосновател на сатиричния седмичник „Стършел“; след срива на социалистическия режим в България се ангажира политически и е избран за народен представител в групата на левите в Седмото велико народно събрание; поет, драматург, сценарист и преводач; многобройни публикации, някои от последните: „Избрано“ в 5 тома, (издателство „Захарий Стоянов“, София 2006), „Лирика“ I u II том; драматургия: Когато розите танцуват, Тeатър, любов моя; сценарии: На малкия остров, Рицар без броня; в периода 2000/2010 няма преведени негови творби на немски език; някои от най-значимите му отличия са държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ и орденът „Стара планина“, член на Българската академия на науките.

 

Превод Томас Фрам
Томас Фрам, род. 1961 г. в Дуисбург; живее и работи като публицист и преводач от български език в София; в момента превежда втората част от трилогията на Владимир Зарев “Битието”, чиято първа част бе отпечатана през 2009 г. в издателство “Дойтике” във Виена. През 2009 г. Томас Фрам получи работна стипендия на Германския преводачески фонд, а през 2010 г. бе отличен с наградата “Брюке Берлин” на Гьоте-институт за превода на “Битието” на Владимир Зарев.