Смелостта да си спомним

КУКАТА ЗА ОНЯ СВЯТ

  • Read in Albanian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from The Fishing Hook by Ardian-Christian Kyçyku
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Разказ на албанския писател Ардиан-Кристиан Кючуку в превод на Русана Бейлери.

Тези, които бяха така добри, или по-точно имаха време, за да участват в погребалната церемония, да платят престоя в моргата, попа, дърводелците, гробарите и катафалката, която закара тялото от подслона за бедни до гробището, бяха в известен смисъл негови събратя. Близнаци от различни майки, пол и вяра. Единствената разлика помежду им беше, че всички те си имаха имена или поне прякори, които бяха донесли от родните си места, или в краен случай някой особен подвиг оттам. Докато той беше познат само като „този, по когото не лаят кучетата” Той беше единственият човек, който докато се въртеше в двора пред спалното помещение, на прозореца, в столовата, по уличката, водеща към града, било то през деня или през нощта, не бе приветстван от лая на вечно бременните квартални кучки и гладни родилки. Може би защото знаеше езика на кучетата.

Попът, придружаван от двама певци, освободи душата му от прегрешенията, извършени волно или неволно, клатейки тамяна като за посев, след това направи един кръст във въздуха върху безжизнената глава на починалия емигрант и даде знак с кимване на гробарите да започнат свалянето на ковчега в земята.

Почвата беше станала неочаквано рохка, без да показва с нищо, че си оставаше еднакво гладна, независимо кой биваше погребан, а някои от присъстващите отбелязаха, че чуждата земя се отнася с известно състрадание към чужденците.

Когато забиваха пироните на ковчега едно момиче скочи и се хвърли към гробарите.

- Не-е-е, - изкрещя тя. Сега се сетих. Една сутрин, когато се връщаше от риболов ми сподели, че...

- Какво? – попита един възрастен емигрант.

- Желае да бъде кремиран. Да, да. И прахът му да се разхвърли над морето.

- Над кое море? – попита друг. Откъде знаеш, че е имал предвид това море?

- Е, нямаме пари, за да я занесем на друго море...

- В морето по принцип, - настоя момичето. Това беше последното му желание. Може би... Може би си го е записал някъде в бележника.

Попът се намуси. Не му беше разрешено да опее мъртвец, който си е мечтаел да бъде изгорен.

- Опейте го сами, - каза попът. Моята работа си я свърших добре.

Качиха ковчега обратно в катафалката и го подкараха към крематориума. Трябваше да побързат, защото в странните часове след смъртта трупът на мъртвеца става до пет пъти по-тежък и става невъзможно да го повдигнеш. Това се потвърди и на влизане в крематориума.

- Станал е като олово, - каза пазачът. Сякаш трябва да разтопяваме олово, а не човек.

- Ние сме миролюбиви хора, - усмихна се накриво един от присъстващите емигранти. С разтопяване на олово и правене на куршуми се занимават други.

Директорът на крематориума им поиска огромна сума за кремирането. Всички бяха наясно, че това е по вина на езика. Когато не знаеш добре езика на дадена страна си плащаш яко. В техния случай се добавяше и таксата за чужденец – така я наричат – т.е. такса отговорност, която носи крематориумът за евентуалните вреди от изгарянето на чуждо тяло – неизвестни отрови с неясно и непроучено въздействие и т.н.

Докато скърбяха в пустия двор на крематориума и следяха с очи кълбата дим на бившия им другар, запалиха тъжни по една цигара. Всеки от тях виждаше в тези кълба от дим събития и желания от своя живот. Изгарянето беше добро решение.

- Горкичкият, - каза момичето. Можеше да поживее още.

Най-възрастният емигрант сви устни.

- И за какво? – промълви той. За да излиза още по-черен дим?

- Спаси се, - каза една жена. А ти искаше да живее по-дълго. Да не би да го обичаше?

Момичето не отговори веднага. Изтри сълзите си и отговори:

- Не знам. Вероятно. В същност, не. Не беше любов като всички други. Той обичаше друга. Негова сънародничка.

- Това не означава, че ти не можеше да го обичаш?

- Сигурно. В същност беше невъзможно да го обичаш истински, пламенно. Разбирате ли? Веднага се виждаше, че се беше посветил на друга.

- А тя, горката, така и на знае, че е починал, - въздъхна друга от жените.

Момичето попита объркано:

- Коя горката?

- Ами тази, която той я е обичал.

- Аха, да... Трябва да кажем и на нея. Да не го чака напразно.

Най-възрастният погледна укорително.

- Нека разбере сама, - измърмори той. Не може да си играем с чувствата на една жена. Откъде да знаем, че тя, горката, няма и някой друг в живота си, освен очакването?!

- Да, да, - съгласи се една от жените. Нека разбере сама. Ще забележи, че не й идват писма, новини, обаждания... Ще разбере сама, като всички други.

- На мен не ми е умирал никой в чужбина, - каза момичето.

- Никога не е късно за това, - отряза я най-възрастният.

Димът на приятелят им изтъня.

Най-възрастният използва времето да преброи колко души бяха.

Решиха да теглят жребий кой ще изхвърли праха му над морето.

Жребият се падна на една жена, която беше емигрантка само от месец.

- Започваш с голям късмет тази работа, - обърна се към нея момичето.

- Коя работа? – учуди се късметлийката.

- Ада, - отвърна й най-възрастният.

Идваха от различни страни и говореха различни езици и се разбираха по някакъв начин на езика, който беше повод за сбирката. Приемаха гафовете си и недостатъците в изразяването без ни най-малко, дори добронамерено подсмихване.

- Да я пазите дълго, - засмя се един от работниците в крематориума, докато им подаваше урната. Господ да го благослови във въздуха и водата!

- Докато е жива майка ти, - сряза го гневно най-възрастният.

Отидоха пеша до залива на морето, където „този, по когото не лаят кучетата” се гмуркаше всяка сутрин след работа, за да лови риба или да освежи страховитите фантазии на носталгията.

След това най-възрастният се зае да разпръсне праха. Заслужаваше го най-много от всички, тъй като бе неофициалният основател на тази емигрантска общност, посрещайки без да продаде душата си горчивината на толкова много мечти, станали на прах и пепел.

Жените се бяха разчувствали. Оплакваха младостта на „този, по когото не лаят кучетата” и си мислеха как в пепелявото очарование на денонощията и присъниците на мечти за завръщане в родината някой ден или за невръщане никога, щяха всички по ред да минат през гърлото на тази урна.

Най-възрастният се стараеше вятърът да не навява обратно към брега праха на мъртвия, а да го разтвори във водата.

- Ужасно е да се хванеш на въдична кука, - пречупи мълчанието една жена. Да си риба... Представете си: без ръце, без никаква възможност за спъсение... куката се е захванала за гърлото, стомаха или дробовете ти....

- Не сме се събрали да хвърлим праха на риба, - изсумтя най-възрастният. По-добре си помисли какво е да си родител. И някъде далеч, накрая на света, едни непознати чужденци разпръскват праха на сина ти...

Най-възрастният пръв забеляза отсъствието на „този, по когото не лаят кучетата”. Той бе уведомил директора на приюта и гмуркачите. Заедно с тях се бе потопил под водата, бе обикалял напосоки между скалите, водораслите и гладните раци, докато го бе намерил. Осемнайсет метра дълбочина. Въпреки, че бяха наясно, че „този, по когото лаят кучетата” нямаше никакъв шанс да бъде съживен, бяха удивени не толкова от прекрасния цвят на тялото му и от почти живия сърцат поглед в очите му, а от вида на рибата. Рибата беше огромна, колкото лодка. „Този, по когото лаят кучетата” я беше закачил на куката и, за да не му избяга, я беше вързал около корема си. А рибата, може би също, за да не й избяга, се беше гмурнала дълбоко и по-дълбоко във водите, докато уловилият я предаде богу дух.

Най-възрастният познаваше отдавна този вид риба. Някъде на Балканите и по-нагоре, в Каспийско море я наричаха "коран". Беше месоядна риба. Когато я улавяха на кука рибарите, умираше от мъка. Цветовете на люспите й се променяха изцяло и човек можеше да си помисли, че е хванал съвсем друга риба. Но точно тази риба не бе искала да умре и си бе запазила оригиналните цветове.С гръб към „този, по когото не лаят кучетата” бе изчакала кръвта на емигранта да бликне от ушите, устата и носа му, докато конвулсиите спрат, докато най-възрастният и гмуркачите дойдат да го намерят и останат поразени. Точно тогава рибата бе се размърдала звучно и се бе впуснала още по-надолу, така че куката се откъсна от гърдите й заедно с част от вътрешностите с цвят на мушмула. Чак тогава закъснелите спасители се бяха обърнали към „този, по когото не лаят кучетата”, поразени за втори път. Той беше гол, с блестящ восъчен цвят, покрит с ореол на светец. Рибите и останалите водни обитатели мяха изяли само дрехите и кожената гривна. Изглеждаше като новороден. Роден сега, без детство, на възрастта на която бе починал, около трийсет години, роден от майка, която можеше да бъде самият живот или самата смърт.

Урната се изпразни бързо.

Прахът се смеси със солените води и стана на кал.

"От калта сме дошли – в калта си отиваме", беше опявал попът.

Чак когато се изпразни урната и в нея не остана нито прашинка неизгоряла кост, неизгоряла мечта, чак тогава започнаха да се питат какво беше замъглило погледа на „този, по когото не лаят кучетата”. Вероятно някакво предчувствие. Неслучайно част от живота му беше сутрешното и следобедно, веднага след работа, гмуркане в залива. Дори на карнавалите се обличаше като риба. Но не кусваше риба. Хващаше рибите, държеше ги в голям аквариум в стаята си по един-два часа, а след това ги пускаше. Радваше се като дете, когато виждаше, че рибите не бяха забравили да плуват. Нима не знаеше, че рибите и удавниците, дори да забравят да плуват, отново биват научени на това от вълните? Или пък искаше лично да предаде на Съдбата едно послание, така че тя, след като го е захванала на кукичката, да го подържи малко, а после да го пусне отново?!

Върнаха се от залива към три следобед. Не бяха гладни. Столовата беше празна и дори да се примолеха, никой нямаше да им даде храна извън работното време.

Най-възрастният си сви цигара и запуши.

Кучките излязоха от смрадливите си дупки, но лай нямаше. Може би, защото не знаеха кого не бива да лаят. Този, по когото никога не бяха лаели, знаеше поговорката „по-лесно ще накараш мъртвия да пръдне, отколкото емигранта да ти даде някой долар”. Той си беше разчистил сметките с този свят, още преди да беше закачил онази гигантска риба. Под аквариума в стаята му беше оставил в плик малко пари с надпис „за последни разходи”. Когато най-възрастният преброи парите и направи сметки, излезе, че не достигат само за разпръсването на праха. Но това те всички бяха направили безвъзмездно, в знак на уважение към него и към себе си. Отсега нататък трябваше да търпят отчаяното скимтене на кучките, подобно това на духове, разпръснати във въздуха, по пясъчните брегове и солените води.

Спряха да се къпят в този любим залив. И когато пътят ги водеше натам, особено на разсъмване, насред кучешкия лай и умората, която не ти позволява да мислиш дори за края на света, поклащаха глави, всеки на своя език и си казваха, че човек не бива никога да улавя твърде голяма риба. С изключение на случаите, когато кучешкият лай става нетърпим.

 

Ardian Kyçyku © Valentin Boboc
Ардиан-Кристиан Кючуку от Албания
Aдриан Кючуку, псевдоним: Адриан-Кристиан Кючуку, род. 1969 в Поградец/Албания, живее в Букурещ/Румъния; следва албански език и литература в Тиранския университет; докторат в Букурещкия университет (1998); декан на Университета „Джордже Кристя“ в Букурещ; съиздател на литературното списание „Haemus“; публикува много книги на албански език, някои от последните са Shkëlqesi, пиеса (2009), Ati (2009), Gjaku asnjanës - jetë suflerësh, пиеса (2009), както и литература на румънски език, като Loc pentru o singură păpuşă – poveste de filmat / film de povestit (Място за една единствена кукла – една история за филмиране / филм за разказване), (2008), Empatycon sau Cartea vieţii premature, (Емпатикон или книгата на преждевременния живот), роман (2007, 2009); Кючуку е член на Съюза на писателите в Румъния и Албания, както и на Централноевропейската академия на науките и изкуствата и на Обединението на писателите в Букурещ; член-основател на албанското културно дружество „Haemus“.

 

Превод Адриан Кльоси
Ардиан Кльоси, род. 1957 г. в Тирана/Албания; завършва албанология в Тирана; 1980/86 работи като редактор и преводач в издателство “Наим Фрашъри”; следва германистика и сравнително литературознание в Университета в Инсбрук с докторат през 1990 г.; след завръщането си в Албания се ангажира в студентското движение и свободния печат; 1993/98 живее и работи в Мюнхен, преподава в катедрата по албанология; заедно с Вилфрид Фридлер съставя Немско-албански речник, излязъл в издателство “Лангенщайд”, 1997 г.; след завръщането си в Албания (1998 г.) пише студии, статии, книги – “Пеласгийските нощи на Карл Райнхолд” (2005 г.), “Роберт Шварц или прозорците на моя град” (2007 г. на албански и немски език), “Катастрофата в Гърдец” (2009 г.) и др.; от 1983 г. превежда творби на немскоезични автори като Бюхнер, Кафка, Брехт, Бьол, Дюренмат и др.; отличен е с много награди за авторски произведения и преводи.