Смелостта да си спомним

На коя страна?

  • Read in Turkish by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from In Which Direction by Cem Akaş
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Кратка новела на писателя Джем Акаш от Турция в превод на Азиз Шакир-Таш.

Мелтем се събуди с чувството, че става нещо странно: влакът беше спрял.

За миг не можа да се ориентира къде се намира.

Бяха се качили на влака за Тесалоники/Солун от гара „Сиркеджи” в Истанбул; бяха се настанили с Онур в удобното си чисто купе и на лаптопа, който той носеше със себе си, бяха изгледали филма на Гуинет Полтроу Sliding Doors.*

Докато се любеха, свалили стъклото на прозореца и спуснали пердетата, тя бе осъзнала, че, кой знае защо, откакто се помни, бе искала да го направи; след това известно време четоха книги и потънаха в сън.

Открехна леко пердето и погледна; виждаше се мъничката сграда на гара; имаше надпис на гръцки – значи бяха прекосили границата; а когато малко след това чу гласовете на служителите да повтарят думата „паспорт”, вече беше сигурна: бяха на първата гара откъм гръцката страна.

Любимият й се пробуди неохотно, колкото да заприлича на снимката в паспорта си; когато влакът потегли отново, той отдавна вече беше заспал.

И все пак имаше нещо странно: когато потеглиха от Истанбул, онова, което се виждаше през прозореца, се преместваше отдясно наляво, а сега дърветата, малките къщички, електрическите стълбове и полята навлизаха в полезрението, осигурявано от рамката на прозореца, отляво и го напускаха вдясно.

Невъзможно е да сме се върнали назад, помисли си Мелтем. Назад ли се връщаха?

* * *

Като не успя да заспи, Неджмие стана, на палубата на препълнения кораб „Исмет паша” потърси място, където да се облакъти, накрая се мушна между някакви хора и се загледа в светлините отсреща.

Беше се вдигнала от село Кукуш/Кълкъш и заедно с няколко вещи бе слязла до Тесалоники/Солун, където едва бе успяла да се качи на този грохнал кораб, който трябваше да я откара в новата й родина.

Щом стигнеше в Измит, щеше да направи онова, което прави едно изкоренено дърво: щеше отново да пусне пресечените си корени, за да може един ден правнучката й да се вдигне, най-напред да види откъде е дошло семейството й, а впоследствие многократно да обиколи с любимия си Гърция, защото много я обича и там се чувства много добре.

Светлините, които виждаше сега насред непрогледната тъмнина на морето, ако не бяха на пристанището на Тесалоники/Солун, което я изпращаше, трябва да бяха на новата й родина, която я посрещаше.

* * *

Това, което висеше от тавана, не бе дори лампа, а само гола крушка и все пак светлината й, която не достигаше, за да освети кафенето, заслепяваше Али.

Десетилетия по-късно дъщерята на дъщеря му Севим нямаше да успява да запази благоприличие, когато споменаваше името му, но сега в замъглената глава на Али нямаше никакво безпокойство в тази насока: мислеше за касата вино, която щеше да донесе циганинът, на когото бе продал последното парче земя, дадена му при „размяната на населението”*, и за пълничката собственичка на малката махленска кръчмица в Кавала/Кавала, в която ходеше редовно.

* * *

Осман бей не бе ходил ни веднъж в кръчмата точно срещу сградата, в която работеше като банкер в Тесалоники/Солун; но се случваше понякога вечер на връщане към своя конак да мине покрай нея и да въздъхне.

Беше се качил на кораба „Исмет паша” с деветнадесет тенекии, пълни със злато, в тенекиите бе долял зехтин, за да не се вижда златото в случай, че се наложеше да ги отваря.

Сега, когато с малка част от тези жълтици, които бяха вече на привършване, уреждаше образованието на тримата си внука, между които и бъдещия баща на Онур – Мустафа, в градината на къщата си, която се намираше в истанбулския квартал „Аксарай”, той си спомняше не за онази кръчма, а за това, как в детството си се бе опитал да продава плодове на сергията с портокали на пазара в Тесалоники/Солун.

* * *

В Кавала/Кавала Мелтем внезапно спря на една от тесните стръмни улички на известния вече като „Турската махала” Стар град: една позната миризма – миризмата на чушките, които прабаба й по бащина линия Неджмие печеше в неделните утрини; един познат глас от играта на криеница, когато онзи, който жуми, преди да започне да търси приятелите си, изрича с полуотворени очи турската скоропоговорка: „Кой пред мен, кой зад мен, кой отляво, кой отдясно – заплювам, който не се е скрил, ще жуми.”

* * *

Не беше минало много време, откакто се бе омъжила, но Неджмие веднага бе забременяла и преди да се усети, първо им се роди син и веднага след това – дъщеря. Докато обхождаше крайморския парцел на килимарската фабрика, където работеше като пазач, Мехмет не знаеше, че това бе последната му обиколка, че след като в ранните утринни часове завърши смяната си и се върне вкъщи, ще заспи дълбоко и повече няма да се събуди, че ще бъде принуден са наруши клетвата, която бе дал на Неджмие в Кукуш/Кълкъш, че никога няма да я остави сама.

Ако знаеше, може би щеше да се натъжи, че никога повече няма да има възможността да се скара на децата си, че играят на криеница във времето за ядене.

* * *

„Обеща, че ще караш бавно”, намръщи се Мелтем, докато обикаляха с колата Ксанти/Искече.

Този път бяха тръгнали от Истанбул с кола, щяха да слязат до Атина/Атина и оттам да вземат ферибота за Кос/Истанкьой, оттам щяха да стигнат Бодрум и накрая все по-брега на Егейско море да се изкачат на север и да се върнат в Истанбул.

Всъщност Онур не караше толкова бързо, но след сватбата им и особено след като забременя, Мелтем бе започнала да се страхува от сума неща. Затова Онур се опитваше да не я притеснява; и без това не обичаше да кара бързо на непознати места и по непознати пътища – ако се окажеше, че е тръгнал по грешен път, можеше да му се наложи внезапно да спре и да се върне назад.

Точно както се бе случило и сега – когато шофьорът на колата зад тях извика на турски „Истанбулско магаре!”, Мелтем се почувства като в някой град на Анадола и не можа да сдържи усмивката си.

* * *

Когато се изправиха пред Мустафа Кемал, който макар все още да не беше Ататюрк, отдавна вече се държеше, а и с него се държаха като Ататюрк, и Нимет неудържимо зарони сълзи, краката на Али се подкосиха, помисли си, че Големият вожд ще го смъмри заради дъщеря му и потъна вдън земя.

В отговор на въпроса на Мустафа Кемал защо неговата землячка плаче, Нимет обясни, че иска да ходи на училище, но баща й не я пуска; прочете безгрешно донесения й вестник и доказа, че отдавна е заслужила да тръгне на училище.

Докато Мустафа Кемал даваше нареждане да извикат директора по образованието и след това му даваше указания Нимет да започне да учи от втори клас, всички гледаха и към Али, а Али – към произведените в Тесалоники/Солун сватбени обувки, които все още не се бяха износили съвсем на краката му.

* * *

Беше ги настигнал дъжд, но въпреки това продължиха да вървят – в дъжда улиците на Тесалоники/Солун миришеха като Еренкьой в Истанбул.

Когато завиха зад един ъгъл, се почувстваха сякаш бяха попаднали на снимачна площадка – през открехнатата врата на една църква навън струеше светлина и ликуване, в същото време покрай тях премина булка, цялата в бяло, и заедно с придружителите си изкачи възможно най-бързо стълбите на църквата, претъпкана с тръпнеща в очакване тълпа.

След портокаловото дърво с необрани плодове, което видяха да се появява насреща им насред пълна с блокове улица в Кавала/Кавала, за цялата екскурзия това бе изненадата, която най-много зарадва Мелтем.

* * *

След пожара, който, превърна цялата къща в пепел, преди да бъде потушен, докато гледаше отвисоко светлините на килимарската фабрика, Неджмие си спомни как французите и българите бяха изгорили Солун, как от цепелин бяха излели бензин върху града; докато си мислеше кога ще разкаже всичко това на двете си деца, си спомни, че в пожара, унищожил целия град само за ден, оцеля единствено конакът на един турчин-банкер в непосредствена близост до запалилата се сграда на Съда.

* * *

Този път бяха трима души – в купето на „Влака на приятелството” с тях бе синът им, който отскоро бе започнал да съставя изречения и когато го питаха за името му, отговаряше „Каанико”.

Сега и той, и Онур спяха, похърквайки тихо, разходката из Солун бе изморила и двамата.

Всъщност и Мелтем бе изморена, но с всички сили се опитваше да не заспи; този път бе решена да разбере в кой момент и защо влакът бе променил, или се бе престорил, че е променил, и дали бе променил посоката си.

 

Cem Akaş © Esra Ozdogan
Джем Акаш от Турция
Джем Акаш, род. 1968 в Манхайм /Германия, живее в Истанбул/ Турция; следва химическо инженерство в Босфорския университет в Истанбул, както и политология в Колумбийския университет в Ню Йорк; докторат по история в Босфорския университет; 1992/2004 работи за едно от най-големите издателства в Турция „Yapi Kredi Yayinlari“; 2005 основава собствена издателска група; автор на романи, разкази и есета; има издадени много книги, някои от последните - Guarding the State, политология, (Чарлстон, 2010); 19, роман, (Истанбул, 2009); Gitmeyecekler icin Urbino, (Те няма да отидат в Урбино), роман (Истанбул, 2007); Избрани разкази (Истанбул, 2002); Olgunluk Çağı Üçlemesi (Трилогия на съзряването), роман (Истанбул, 2001); на немски език е преведен разказът Къде е килимът в сборника Нашият Истанбул (Берлин, 2008).

 

Превод Кристоф К. Нойман
Кристоф К. Нойман, род. 1962 г.; преподава и провежда изследвания в различни институти и университети в Прага и Истанбул; понастоящем е професор по туркология в Университета “Лудвиг Максимилиян” в Мюнхен; има много научни публикации за културната и социална история на Османската империя, съставя съвместно с Клаус Крайзер “Кратка история на Турция” (изд. Филип Реклам младши, Щутгарт, второ издание 2008 г.); от турски на немски език е превел творби на Орхан Памук, Ахмет Хамди Танпинар и Шебнем Ишигюзел.