Смелостта да си спомним

ВРАТАТА НА ДАЛМАЦИЯ (ДУХОВЕ)

  • Read in Croatian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Разказ на хърватския писател Далибор Шимпрада в превод на Моника Янева.Моника

I

В понеделник, три дни преди Коледа, Катя се разболя. Уж. “Който лъже, трябва дa има добра памет”, казваше учителят по математика в началното училище. Човек би й повярвал, ако преди месец нехайно не бе подхвърлила как преди Нова година ще си вземе отпуска и така заедно с коледните празници ще има осем свободни дни.

А сега стават десет; всъщност с уикенда – даже дванайсет!

Оня ден директорката, изготвяйки разпределението, информира всеки поотделно, че не се разрешават предишни комбинации и взаимни замени, т.е. всеки трябва да отработи своята смяна, независимо от религиозните си чувства и потребности.

Не обясни защо. Дори не започна да мърмори както обикновено: „Главният каза...”

Явно, това беше само демонстрация на сила, обикновен директорски садизъм.

Няма основателна причина да се забраняват замените. По неписан закон говорителите можеха да променят помежду си графика, а тъй като всички бяха честни и отговорни, никога не ставаше объркване. Това бе единственият начин да се слеят няколко почивни дни: след като зверски си работил първите три дни, да речем, през останалите четири си свободен.

Катя май разбра за новата заповед преди другите. Те „се имат” с директорката.

И получи вирусна чревна инфекция.

В държавата ни този здравословен проблем си има и алтернативно название: “перфектната болест”. Идва, когато поискаш, и си отива, когато вече нямаш нужда от нея.

От страна на Катя това си беше истинско нахалство. Още повече, че в такъв случай останалите петима говорители трябваше да покриват и нейните смени.

През цялото време тя си даваше вид, че не знае нищо. Планът да си отиде по-рано за коледните празници вкъщи се стопи като сапунена пяна, но какво да се прави, прие промяната спокойно, не се ядоса. Добре, мислеше си, ще ги отработя. После като прегледа графика със смените, разбра, че би могла да пристигне при семейството си на Бъдни вечер и да остане цели два дни. А след това да се качи на нощния автобус и на третия ден сутринта да се яви на работа.

Но когато реши да пътува, билетите за автобуса бяха вече продадени. Студентите и работниците си ги купуваха предварително, само тя се примъкна към гишето като жалък пес и се върна с празни ръце.

Прибра се вкъщи и завъртя няколко телефона. Щастието й се усмихна все пак. Щеше да я вземе един познат, който по някаква причина пътува “надолу” точно на Бъдни вечер. Като по поръчка!

Казваше се Иван, беше учил в същата гимназия две години преди нея, познаваха се бегло, тъй като той ходеше с някакво момиче от нейния клас. Висок, леко прегърбен - Катя не знаеше що за човек е, бяха се срещали два-три пъти по студентски купони. Няма значение, ще я хвърли до Имотска по-бързо, отколкото ако пътува с автобус.

II

От войната бяха изминали две години, през безлюдните местности към морето все още не беше прокарана магистрала. Републиканският път D-1, по посока Далмация, в отсечката Загреб – Сплит, по който те щяха да пътуват, навлиза от Панонската низина в хълмистата местност на Кордун и Лика, която леко се извишава, за да стигне последното голямо препятствие, планинската верига Велебит. Беше зима и средиземноморският циклон донесе тежки оловносиви облаци над цялата страна. Очакваше се обилен снеговалеж.

Въпреки че и в 12:30, и в 13:30 прочете в интернет актуалната прогноза за времето, тя бе направила това машинално и не обърна внимание на изречението “вероятност от снежни виелици, необходимо е шофьорите да карат с повишено внимание край Горски Котар и Лика”.

Свърши работа в 14 ч., Иван я чакаше пред сградата в 14:05, безупречна точност. Разговориха се, докато старият Опел Караван пушеше през завоите, изкачвайки първите възвишения. Насреща им почнаха да се появяват коли със сняг върху покрива, но там, откъдето те минаваха, беше само облачно, но сухо, така че изобщо не им обърнаха внимание. Бързаха към родния град. “Трябва да стигна до девет часа”, повтори Иван няколко пъти.

Зимата създаваше сурови и впечатляващи картини, пейзажи в някаква изкривена хроматичност, когато земята е по-светла от сивото задимено небе. Преминаха през пустеещи местности, обезлюдени по време на последните военни акции, само тук-там в мрачината блесваха прозорците на някое кафене или гостилница.

На Плитвичките езера ги изненада снегът, затрупал горите, билата и планинските върхове. Но снегорините вече бяха разчистили пътя и асфалтът чернееше под побелелите клони на смърчовете.

“Имаш ли зимни гуми?”, попита тя, колкото да демонстрира компетентност.

Той мълчеше.

“Имам някакви”, каза накрая. “Не знам дали са зимни...”

Спряха на кафе след Кореница. Навън вече се стъмваше. Заведението беше пълно с някакви съмнителни типове, а в ъгъла на бара светеше изкуствена коледна елхичкa. Изгълтаха кафето и бързо се измъкнаха. На паркинга ги завариха първите снежинки, които се въртяха около лампите на електрическите стълбове.

Продължиха в тъмното по пътя между хълмовете. Отвреме-навреме валеше сняг, но това не ги разтревожи. Парното в колата не работеше, той сложи кожените си ръкавици, тя пъхна ръце в джобовете и нахлупи на ушите си плетената перуанска шапка, която бе купила преди няколко дни от щанд на улица „Варшавска”. Сгушена на седалката, тя си представяше картини от родния дом, намиращ се някъде там, далече, но в който щеше да бъде само след три-четири часа, и тази мисъл я сгряваше. А майка й, брат й и баба й ще седят весели около масата...

Заредиха с бензин в Грачац, където шосето се разклонява към Велебит и наляво към Книн. Иван подкара към Книн:

“Тук е по-пряко. Ще спестим поне час“.

Тя не каза нищо. Сви се в палтото си, нахлупи още повече шапката на ушите си и се взря в тъмнината.

Снегът заваля на парцали. По този път нямаше голямо движение. Всъщност само отвреме-навреме насреща им се появяваше по някоя кола.

Шосето се виеше нагоре, с тежко бумтене на двигателя Опелът взимаше един след друг завоите, а снегът валеше на все по-гъсти парцали.

След около половин час, вече по надолнището, стана по-лесно и въпреки че снегът пречеше да се вижда наоколо, покривайки всичко с някаква сивкаво-бяла каша, сърцето й радостно се разтуптя при мисълта, че най-лошото е минало.

Вече сме в Южна Лика, опита се да се ориентира в пространството. Помъчи се да си представи и картата, но географията никога не е била силната й страна.

“Сега се спускаме към Далмация”, потвърди Иван, сякаш бе прочел мислите й. “Това, което изкачихме, е някаква шибана планинска седловина, минахме билото! И шибаният сняг ще спре…!”

Впрочем, задоволството му не продължи дълго. Малко след като преминаха покрай някакви призрачно пусти, опожарени къщи, от острия завой изведнъж през виелицата пред тях изникнаха червените стопове на някаква кола. Иван удари спирачка и опелът спря като закован на метър от светлините.

Оказа се, че това е последната кола от колоната, която се губеше напред в снежната виелица.

Спогледаха се. “Какво става тук, дявол да го вземе!”, нервно промърмори Иван повече на себе си.

“По дяволите, ще запаля”, каза след кратка пауза. Извади кутия от вътрешния си джоб и й предложи свит джойнт. “Вземи си”, после добави. “Имам достатъчно, ще ми стигнат чак до пролетта!”

Тя взе. Колата се изпълни с дим. Канабисът бързо започна да действа и те се почувстваха замаяни. Колоната не помръдваше, от ауспуха на автомобила пред тях примамливо се кълбеше дим, през който снегът валеше, осветяван от червените светлини на фаровете. Запалиха още по един джойнт, чакането им се видя безкрайно. Иван, изнервен, отвори вратата. “Отивам да видя какво става, нямам намерение да нощувам тук...! До девет трябва да съм в Имотска!”

Тръгна бързо покрай колите и изчезна във виелицата.

Мислеше си, че е спокойна, но нервността му май се предаде и на нея. Пушеше или гризеше кожичките на ноктите си. Пак ли няма да имам късмет!? Но тази мисъл бързо отлетя. Точно в този момент от радиото прозвуча нова песен с начални тактове на мандолина и тя увеличи звука, наслаждавайки се на късите сладки потрепвания на струните. Ще се прибере вкъщи, ще се пъхне в леглото и ще разглежда на нощната лампа списанията, които старателно бе събирала през ученическите години. Ще се отдаде на носталгия. Ще се наслаждава на безделие. Иван дълго не се връщаше. Накрая дойде, приведен заради виелицата, с напластен по раменете и косата сняг. Седна в колата и едва тогава отръска снежинките от главата си и от грейката.

Съобщи й, че далече напред се е преобърнал камион на ООН и чакат да дойде снегорин и влекач, за да го отстранят от пътя.

“И какво ще правим сега?”, попита тя и не изглеждаше отчаяна въпреки тая новина. Тревата наистина си върши работата. Дори й беше смешно: камион на ООН, пристигнал от някоя отвъдморска държава, да се преобърне в този затънтен край.

Иван извади от жабката стара разкъсана карта. Запали лампата над огледалото и започна внимателно да я разглежда.

“Далече ли е да се върнем и да минем през Задар?”, попита тя.

“И още как, забрави”, каза той. “Наблизо има един пряк път. Мисля, че съм минавал по него през деветдесетте, когато бяха барикадите, оттук се заобикаляше. След два часа и половина при всяко положение ще сме в Имотска!”

С опитна маневра Иван обърна колата и бавно, взрян в лявата част на пътя, тръгна назад. Бяха сами, никой вече не идваше, като че бяха последните хора в този забравен от бога край.

След няколко километра видяха отбивката.

“Ето го”, възкликна той и бързо зави, като че ли някой го гони. “Ще видиш, ей сега ще излезем над Книн! А нататък е ,,песен”, натърти, убеждавайки повече себе си, отколкото нея.

След около стотина метра шосето се превърна в селски път, затрупан от сняг, който скоро се стесни още повече заради храсталаците и оградите от двете му страни.

Не е знаел, че така ще стане, помисли си тя, но не каза нищо. Ще стигнем, рано или късно!

“По дяволите, тук всичко е напълно запуснато”, каза Иван, карайки внимателно през снега, който ставаше все по-дълбок и по-дълбок.

III

В едно есе белградският писател Михайло Пантич описва явление, което нарича “средиземноморски шок”. Става дума за момента, когато пътувате на юг, независимо дали се возите с кола или с влак, и от вътрешността навлезете в крайбрежието. Възможно е изведнъж за кратко да почувствате странно безпокойство и прилив на ентусиазъм, радост без видима причина.

Мястото, където този феномен се усеща най-силно, се намира в посока към Далмация, на републиканския път D-1, в отсечката Грачац – Книн. Тук “средиземноморският шок” настъпва много бързо; в рамките на няколко стотин метра елховите и боровите гори се сменят със средиземноморски гори от хвойна и нискорастящ бял дъб или габър. Докато погледът ви блуждае разсеяно през прозореца, за няколко минути пред очите ви се сменят два климатични пояса...

Свързването на континененталната част и Средиземноморието, на Лика и Далмация става в една седловина, която е интересна и като историческо място. Тук винаги е имало граница. В древни времена между илирийските племена либурни и яподи, по-късно между Хабсбургската монархия и Венецианската република, съответно Кралство Италия. Този проход е разделял австрийската от унгарската половина на империята; това деление се е запазило до най-ново време: в продължение на вече двеста години и до днес тук е провинциалната граница, ако минете по този път, на това място ще Ви посрещнат прощалните табели на едната и поздравителните табели на другата вътрешнодържавна административна зона.1

Този район, наричан “Вратата на Далмация” заради една крепост, построена на удобно място, която пазела прохода, е бил сцена на многобройни кръвопролитни битки. Оттук са осъществявали набези авари, славяни, татари, оттук на два пъти са преминали кръстоносците на път за Йерусалим. По време на войните с турците са се водели жестоки битки за превземането на крепостта, тъй като тя е имала важно стратегическо значение. И накрая, тук през 1809 г. става тежко сражение между австрийската армия и войската на Наполеон. С една дума тук, на това не особено голямо по площ място – но за дълъг период от време – много войници са оставили своите кости.

IV

Колата се удари в нещо меко, моторът се закашля и изгасна. След като дойдоха на себе си от шока, двамата излязоха навън, колата се беше забила в снежна преспа, която сякаш някой нарочно бе поставил насред пътя. Бялата купчина, осветена от фаровете, имаше странна форма.

С върха на ботуша си Иван разрови снега. Под него лежеше нещо тъмно, покрито с тънка грапава кора лед, в която се удари ботушът. Снегът бързо засипа леда.

Ботушът повтори движението, строши леда и се допря до нещо меко.

“Какво е това?”, извика учудено Иван.

Заби тока на ботуша си още веднъж в бялата купчина, която под натиска се пръсна като балон и пред тях на светлината на фаровете блеснаха три огромни ребра. Големи, бели, извити ребра на някакво животно, което лежеше на пътя.

Тя се скова от страх, но Иван запази самообладание. Изтръска снега от един клон, отчупи го и почисти още малко трупа. – Мъртва крава! И то в напреднал стадий на разложение! Между ребрата и навътре в корема се чернееха остатъци изгнило месо.

„По дяволите! Какво ще правим сега?”, изпсува тя за пръв път през този ден.

Иван, затънал до глезените в снега, гледаше мрачно тази черна рана, зейнала сред всеобщата белота, от която стърчаха ребрата на кравата. След това влезе в колата и се опита да запали. Завъртя стартера, но моторът само безпомощно изхърка...

Псуваше колата, снега, зимата и упорито се опитваше да запали. Десетина минути, но напразно. Тя продължаваше да мръзне навън, на снега, не искаше да влезе в колата – като че ли трябваше да пази кравата, сякаш така щеше да помогне на Иван да запали.

Иван отвори вратата от нейната страна.

“Не бива да оставям фаровете включени”, каза, “и без това токът е слаб. Ще се изтощи акумулаторът. Хайде, влизай, пък ще измислим нещо.”

Тя седна в колата, той изгаси фаровете и запали цигара в пълна тъмнина.

“Ама и аз съм един глупак”, каза. “В този пущинак нищо не мога да направя. Направо ми идва да зарежа колата тук, да се върнем на главния път и да спрем някого на автостоп, та поне до полунощ да стигнем вкъщи. Изобщо не вярвам, че тази вечер ще намерим кой да ни изтегли. Коледа е, в “Пътна помощ” даже и да има дежурни, сега сигурно са се запили в някоя кръчма.”

Тя си помисли за двете тежки чанти на задната седалка. Как ще ги влачи през снега?

“Почакай още малко”, предложи. “Кой знае колко далече сме от главния път!”

“Ами много”, каза Иван. “Да. Не става. Ще измръзнем по пътя.”

Седяха така известно време, той опита няколко пъти, но не успя да запали мотора, ставаше все по-студено. Предното стъкло беше вече напълно покрито със сняг. Иван включи чистачките и пътят ту се показваше пред очите им, ту изчезваше в тъмнината.

Пълна безнадеждност. Студено, тъмно, а вътре – все повече дим и все по-малко кислород.

Тя свали стъклото, за да влезе въздух.

Виелицата междувременно бе отслабнала, и вдясно, в мрака, съгледаха слаба светлина.

“Какво ли е онова...?”, попита тя изненадана.

“Май някаква къща...”

“Може да попитаме там, ще замръзнем тук…”

V

Вратата им отвори старец в дебела жилетка, върху която бе облякъл камуфлажен елек. Обясниха какво им се е случило и човекът ги покани вътре. На прокъсано кресло, до бялата печка с дърва, от която към стената се извиваше ръждясал кюнец, седеше бабичка и плетеше чорап от синя вълна. Само една газена лампа осветяваше стаята, но беше приятно топло.

Домакините ги приеха сърдечно и ги поканиха на масата.

“Гладни ли сте, деца?”, попита старецът и, без да дочака отговор, нареди: “Старо, донеси сирене и погача.”

Бабата отиде в съседната тъмна стая и донесе две алуминиеви чинии. Отнякъде взе четири водни чаши, а от чекмеджето на масата извади вилици.

“Искахме само да питаме имате ли телефон?”, каза Иван.

“Телефон ли”, повтори старецът. “Нямаме, сине, нито ток, нито телефон, нито телевизор. Скъсаха ни жиците, телевизора ни взеха.”

Старият извади от бюфета бутилка ракия и, наливайки, попита:

“Ще пийнете ракийка, нали? Нямаме малки чаши, та трябва от големи.”

Не отказаха. Чукнаха се със стареца и бабата и изпиха ракията на екс.

Старецът пак наля на всички.

“Не си тръгвайте, почакайте до заранта. Сгрейте се тук на огъня. Снегът престана, ама пак ще завали. Тук, ако не друго, то поне легла имаме, ще се сместим, а на сутринта ще намерите на пътя някого да ви закара.”

От чашка на чашка, с погача и сиренце разговорът тръгна. По едно време Иван обиколи с поглед стаята. Нищо не показваше, че е Коледа!

Стресна се, но външно не издаде изненадата си. Разговаряха на общи теми, зимата, как тежко се живее и т.н.

Използва удобен момент и обясни, че трябва да отиде до колата за нова кутия цигари.

“Айде, като отиваш, донеси ми и козметичната чантичка, най-отгоре в куфара е...”, извика тя, когато той беше вече на вратата.

Виелицата пак започна и сега беше по-силна отпреди. Иван си проправи през снега пътека до Опела и най-напред пъхна ръка в дунапрена на облегалката на шофьорското място, напипвайки пакета, който тази вечер трябваше да предаде, а след това изпод седалката извади пистолет. Щракна бавно затвора, за да провери дали вътре има патрон и пъхна пистолета под пуловера си, в колана. След това пребърка нейния куфар, за да намери шибаната козметична чантичка. За какво й е притрябвало точно сега да си мие зъбите?!, помисли си раздразнено.

Заключи колата и тръгна към къщата, когато изведнъж се сети, че не е взел цигарите.

Влетя в стаята като снежен човек. Изтръска снега и седна на стола с гръб към стената.

Тримата бъбреха, без да обръщат внимание на Иван:

“А има ли други в селото освен вас?”, запита тя стареца.

“Няма, дъще”, отговори бабата вместо него. “Живеем като отшелници.”

Непрекъснато си доливаха ракия. Нощта напредваше. Дядото извади от бюфета трета чиния и ножче с извито острие. Свали от полицата две глави лук и солница. Режеше си лук и сирене и дъвчеше, докато говореше.

“Аз преди войната работех тук, в лесничейството, и точно преди да се пенсионирам, едно дърво падна и ми счупи крака, та като почна войната, сине, бях в болницата в Загреб. И тогава си мисля – къде да бягам, не мога да оставя бабата на село сама, всички се изселиха и вместо да я викна при мене, та да идем при сина, избягах от болницата и се върнах право тук. Казах си – никъде няма да ходим, такива ми ти работи...”

Бабата междувременно задряма на креслото до печката. Настъпи полунощ и дядото се премести на леглото. Легна настрани и продължи да обяснява защо те двамата “са останали, когато тук вече няма никого”:

“Знаеш ли, имаме син в Риека, идва да ни вижда отвреме-навреме, искаше да ни прибере при себе си, ама аз си мисля – къде да ходим на тия години, и аз, та и бабата с мен. Какво ще правите в това празно село, казва. А аз му викам – ти знаеш, че и преди войната в селото нямаше много хора, та сега каква е разликата, сине, тук и преди имаше повече мъртви отколкото живи. И нито на мен ми се ходи някъде, нито сме ти притрябвали ние двамата, сине. Нямам сили. Ей така, стой си тук, чакай да умреш и моли бога да има кой да те погребе.”

VI

Старците вече спяха дълбоко, когато Иван попита къде е тоалетната. Тя му каза, че няма тоалетна.

“Докато ти беше навън за цигарите, ми казаха, че който има нужда, отива зад къщата.”

Той недоволно поклати глава, стана от масата и свали от закачалката грейката си. “Ебах ти и мизерията, и всичко…”, каза, пъхайки ръце в ръкавите на якето.

Излезе в студената нощ.

Снегът отново беше намалял и само единични снежинки докосваха лицето му. Цареше пълна тишина. Високо горе облаците се бяха разкъсали и от образувалата се дупка просветваше луната.

Иван погледна към къщата, не му се искаше тя да излезе и да го свари как пикае, затова се отдалечи на десетина метра в бялата пустош.

Беше съвсем сам. Газеше с усилие дълбокия сняг, но срамът беше по-голям.

Тъкмо си откопчаваше панталона, когато се появиха.

Отначало не разбра какво е това. Помисли, че е снежна вихрушка, или поредица малки вихрушки, но въздухът беше спокоен, нямаше вятър. Беше страшно студено и се виждаше съвсем ясно: не, това не бяха вихрушки.

От дълбокия мрак вдясно се появи върволица тъмни фигури, които се движеха през полето, едва долавяше гласовете им. Бяха твърде далече, не различаваше подробности. Стоеше като омагьосан.

Откъде се взеха, си помисли, тези хора посред нощ в това село, където няма жива душа.

Държеше още ръката си на панталона и, за да се чувства по-спокоен, я пъхна в якето под пуловера, където усети извития спусък на пистолета. Няма да ги нападна, надявам се и те мен да не ме...

Като колона затворници или поклонници, фигурите продължаваха да вървят през снега, всички в една посока. Отвреме-навреме сред приглушените гласове се чуваше смях, откъслечни думи, а след това отново наставаше пълна тишина.

Дълго преминаваха така, някои от тях се спираха, събираха се на групи, разделяха се отново и продължаваха напред. Изгубваха се зад едно дърво, около което имаше храсти, и вече не се виждаше накъде отиват.

Гледаше ги втренчено. Времето минаваше. Шествието не спираше. Стотици и стотици крачеха тук, през полето, пред очите му.

Стоя така, повече от час, скован от студа, с премръзнали лице и пръсти, но не искаше да пропусне нищо от гледката. Никога не беше преживявал подобно нещо.

“Иване...”, чу изведнъж глас зад гърба си.

Тя газеше снега, стъпвайки внимателно в следите, които той беше направил с ботушите си. “Къде си, човече?! Вече мислех, че си паднал някъде и си замръзнал.”

“Виж”, каза той, когато тя се приближи, и посочи с глава към призраците.

Продължаваха да преминават . Бавно и непрестанно, като процесия.

“Какво е това?”, прошепна тя. “Кои са тези хора?”

“Мислех, че халюцинирам. Значи и ти ги виждаш?”

“Как да не ги виждам!”

“А чуваш ли как си говорят нещо?”

“Не. Нищо не чувам. Абсолютно тихо е”.

Наблюдаваха картината спокойно, като че ли гледаха някакъв природен феномен. Често се случва хора, които по принцип са доста страхливи, да не изпитват страх от наистина ужасяващи неща. Стояха тук, сякаш наблюдаваха северно сияние, напълно сигурни, че призраците не ги заплашват.

Колоната замалко спря и четирима се отделиха от останалите. Тръгнаха напряко, към двамата. Приближиха се до тях на такова разстояние, от което се виждаше добре, че носят военни униформи, пристегнати с ремъци през гърдите..

Единият посочи с пръст към тях, всъщност малко наляво, по посока на къщата.

“Regardez là-bas! Regardez là-bas!”2 , извика.

Останалите трима, с длан над очите, като че се пазят от силно слънце, се загледаха.

“La maison! Regardez là-bas, la maison!”3

“Je ne vois rien”4 , каза вторият.

“Moi non plus”5 , каза третият. “Je ne vois rien.”6

Постояха още малко, гледайки към къщата.

VII

Дочакаха да съмне, седнали на масата. Бабата, клюмнала глава, хъркаше на креслото, а старецът спеше блажено на леглото, с шапка на главата, подложил длан под бузата си.

Иван се изправи тежко и разтърка изтръпналия си крак. “Тръгваме ли?”, попита и закуцука към вратата.

Излязоха в розовото утро и тръгнаха по пътя между оградите и храстите към колата. Той погледна към полето, където през нощта се появиха призраците; сега то беше само едно затрупано със сняг землище в затънтен, забравен от бога край. Белезникава пустош, със стърчащи тук-там изсъхнали стръкове трева, като картина на Питер Брьогел. Колата ги чакаше приклещена от тесния път, с бяла шапка на покрива и капака, подобно снежна гърбица на пътя.

Встрани от колата полето и пътят бяха пресечени от пъртина. Никакви следи от стъпки, сякаш някой е минал оттам през нощта, а после снегът е загладил дълбоката диря.

“Те ли са я направили?”, посочи тя пъртината, която се губеше в далечината.

“Нищо не знам”, каза той. Пъхна ръка в джоба си и извади дрънчаща връзка ключове. “Представяш ли си, едва преди малко се сетих, че имам резервен акумулатор в багажника. Не знам къде ми беше акълът вчера. С него ще запаля.”

Отидоха до колата и Иван извади изпод седалката метличка и комплект инструменти. “Ще почистиш ли малко, докато аз сменям...?”

“Дай, дай...”, отговори тя. Той й подхвърли метличката през покрива. Някакво бръмчене привлече вниманието му и той погледна през рамо.

Недалече, от другата страна на полето, с висока скорост премина камион с жълт брезент, на който пишеше “Фанта – вкусът на живота!”

“Виж”, посочи тя. “През цялото време сме били близо до шосето. Този път всъщност върви паралелно с него!”

“Ама каква полза сега...”

“Само ако знаехме... Можехме оттук напряко. Някой все щеше да ни качи и вече щяхме да сме си вкъщи.”

“И така ще стигнем”, въздъхна Иван, навеждайки се под волана, за да дръпне ръчката за отваряне на капака. „След два и половина, три часа най-много със сигурност ще си бъдем там. Само да сменя акумулатора”.

________________________________

1 В зависимост от съответната държава тези области са се наричали “окръзи”, “области”, “общини”, днес се наричат “жупании” и т.н.

2 „Вижте там! Вижте там!”

3 „Къщата! Вижте къщата!”

4 „Нищо не виждам!”

5 „Аз също”

6 „Не виждам нищо”

 

Dalibor Šimpraga © Darko Tomaš
Далибор Шимпрада от Хърватия
Далибор Шимпрада, род. 1969 в Загреб/ Хърватия, живее в Загреб; завършва хърватско и южнославянско литературознание и езикознание в Загреб; свободно практикуващ писател (романи, кратки разкази); издател и културен редактор в най-голямото хърватско списание „Глобус“; съосновател на литературното списание „Фантом слободе“; публикува много книги, някои от последните - Анастасия, роман, (Загреб, 2007); Сборник кратки разкази (Загреб, 2002); Антология на млади хърватски белетристи (Загреб, 1999); за своя дебютен роман Анастасия получава през 2008 год. хърватската литературна награда с най-висока премия „roman@tportal.hr“; член на Съюза на хърватските писатели.

 

Превод Жералд Кюрт
Жералд Кюрт, род. 1968 г. в Солотурн/Швейцария; следва славистика, френски език и история на изкуството в Берн, Загреб, Париж и Чикаго; 1997/2005 асистент по бошняшки, хърватски и сръбски език в Славянския институт на Бернския университет; от 1999 г. работи като преводач на свободна практика, превежда на немски език от бошняшки, хърватски, сръбски, македонски и чешки и обратно; някои от литературните му преводи – Роберт Валзер “Якоб фон Гунтен”, 2001 г., Мидхат Капо “Изчезнали в прехода”, 2000 г.; докторат 2005 г. на тема “Идентичности между етнос и космос: изследване на литературата на ромите в Македония”, Висбаден 2008 г.