Смелостта да си спомним

Сараево

Foto: Lisa Robert

Есе на турската авторка Аслъ Ердоган в превод на Азиз Шакир-Таш.

© Lisa Robert


ДЕН:

От вчера насам съм сама тук, в една осветена от тавански прозорец мансарда. Една стая, почти необзаведена, прашна, с напукани по цялата си дължина прозорци. Ниско единично легло на нивото на коленете, огромна чертожна маса, която изглежда като че неизползвана от години, два-три рафта – това е всичко. И празни кутии от филмови ленти, струпани по ъглите. Мога лесно да се почувствам по-чужда, по-млада, по-свободна, отколкото съм – тук, на една друга спирка на преходността... Между невъзможността да си отида и невъзможността да остана. Сякаш в онази стая, където прекарах години, нощи, сезони, онази единствена най-вътрешна стая, която носих и донесох със себе си... Ако снощи не бях толкова изморена, щях да наблюдавам дълго и продължително петната върху стената и особено едрото стряскащо петно на тавана, можех да открия в полумрака най-различни знаци. Най-различни истории, аз-ове във вид на петна, отминали времена... Знаци, които с напредването на времето стават по-истински, по-живи, знаци, които заедно със себе си придърпват от съвършено гладките стени моето полуустно съществувание.

Имам един балкон, притиснат между стръмните покриви – кадифени цветя, които цъфтят в опиянение, празни саксии с изключение на една, врабчета и една врана, които веднага ме приеха. А на отсрещната стена – следи от куршуми и шрапнели. Долу правят пазар, една след друга приближават камионетки, докарват щайги, пълни с марули, ябълки, портокали, и те се нареждат и ръсят с вода върху сергии, подредени като училищен строй. Няколко сергии са отделени за ръкоделия – дантели, кърпи, две-три – за цветя. От близката баничарница се носят миризми; повечето продавачки, увити в шалове и с дънкови якета, палят цигари и постепенно се отърсват от мълчанието си. С трещене преминава трамвай. Часът е едва шест сутринта. Няма да мине и час, и пазарът ще се напълни с хора, цветове и звуци – един мъничък площад, не по-голям от 50 на 50 метра, на който преди малко повече от десетина години снаряд е разкъсал шейсет и осем души. Площадът, чиито опръскани с кръв и човешки мозък фотографии намериха място на първите страници на световната преса и напомниха на читателите, пиещи сутрешния си чай или кафе, нещо, което те кой знае защо бяха забравили – че войната е „безмилостна”. Докато гледам сергиите, подредени като ковчези, простичките непретенциозни дантели и посърналите лица на продавачките, си спомням въпроса на един приятел палестинец, преживял няколко войни: „Какво търсиш в този сринат град?” Бях му отвърнала кратко, че се уча на завръщане.

© Daniel-Costin SanduВ Сараево съм. В този мъничък град сред хълмове със стръмни склонове, град, заобиколен от планини, вече съвсем оредели борови гори, сенчести долини, минни полета, гробища… Гробища, пръснати между къщи, дървета, паркове, площади, училищни дворове; гробове на млади мъртъвци. Сякаш всеки очаква другия и тъгува за него. Към който и хълм да обърна глава, към мен гледат възправени безмълвни надгробни камъни, снежнобели очи, които ме следват неотлъчно и не отразяват нищо. Върху живота сякаш е метната мрежа, изплетена от последни незавършени погледи. В оцелелия след хиляда и четиристотиндневна обсада Сараево, чиито сгради до една са направени на решето, и който и досега, вече повече от десет години, продължава да превързва раните си (а има рани, които отказват както да бъдат превързани, така и да хванат коричка) се уча да благославям живота; уча се може би, независимо от всичко, отново да благославям. Спомняйки си една едва доловима, смътна, но все пак много чиста, много дълбока обич… Радостта от това, че реката на живота тече. От това, че тече, въпреки че ме е изоставила тук, насред самотата ми, срещу една направена на решето стена… На балкона на един тавански етаж в непознат град, в очакване на новия ден, между един отдавна свършил и друг, все още нероден…

Мисля, че мога да приема това за първия ден на пролетта.

НОЩ:

Стоя върху каменния мост пред изгорената библиотека. Пълната луна е толкова голяма, бляскава и гола, колкото отдавна не съм я виждала – като че иска да отправи послание към света на хората. Бледозлатистият й цвят е разказ за един много по-стар свят… Доближила е хълмовете, сякаш ще докосне върховете на боровете. Лунната светлина се отразява в белите камъни, в плитките кални води на река Миляцка… Сякаш съм живяла тук и преди. Преживяла съм всичко това, тази обсаденост, заобиколеност, болката на онзи, който никога няма да се завърне, няма да си дойде, който е загубен завинаги… Сякаш в един предишен, по-истински друг мой живот тя неочаквано е пресекнала, без да бъде довършена… Преди полунощ градът е утихнал, чувам само реката, която „пее приспивна песен на децата”, и една люлка, чиито винтове са ръждясали. Една възрастна жена, излязла с внука и кучето си в близкия парк, мълчаливо пуши. Може би тук, в самотната и тиха нощ, търся пътя, който ще ме върне обратно в живота. Предвид на това, че съм стигнала дотук, тръгвайки от живота…

От телефонно обаждане към девет сутринта научавам, че през нощта вследствие изтичане на газ в приют за сираци е възникнал пожар и едно четиримесечно бебе е починало.

     

    Aslı Erdoğan © Gürcan Öztürk
    Аслъ Ердоган от Турция
    Аслъ Ердоган, род. 1967 в Истанбул/Турция, където живее и днес; следва информатика и физика; дипломна работа в Европейската организация за ядрени изследвания ЦЕРН; прекъсва работа върху доктората си в Рио де Жанейро и решава да пише; от две години живее в Южна Америка; свободно практикуваща писателка (романи, разкази, есета); има издадени много книги, някои от последните - Taş Bina ve Diğerleri, (Каменната сграда и другите) избрани разкази, (Истанбул, 2009); Hayatın Sessizliğinde, (Безмълвието на живота), есета (Истанбул, 2004); Bir yolculuk Ne Zaman Biter, (Краят на едно пътуване), материали от коментарни рубрики (Истанбул, 2000); Mucizevi Mandarin, разкази (Истанбул, 1996); Kabuk Adam, (Интровертният), роман (Истанбул, 1994). Разказът Tahta Kuşlar (Дървени птици, Кьолн 1998) получава литературната награда на Дойче веле и е преведен на девет езика.

     

    Превод Ангелика Хох
    Ангелика Хох, род. 1969 г. в Мюнхен/Германия; в Мюнхенския университет “Лудвиг Максимилиан” следва история и култура на Предния Ориент, както и туркология, класическа археология и история на изкуството; след 2005 г. Ангелика Гилиц-Акар и Ангелика Хох превеждат заедно кратки разкази, приказки, както и романи на Лейла Ербил и Айше Кулин.

     

    Превод Ангелика Гилиц-Акар
    Ангелика Гилиц-Акар, род. 1958 г.; първоначално следва социална педагогика, а после история и култура на Предния Ориент, както и туркология; живее в Мюнхен и работи по проекти за младежи без средно образование; преводачка на свободна практика; в рамките на поредицата “Турска библиотека” на издателство “Унионсферлаг” в Цюрих превежда на немски език заедно с Ангелика Хох “Странната жена” на Лейла Ербил, “Градът с червената пелерина” на Аслъ Ердоган и “Тясна пътечка” на Айше Кулин.