Смелостта да си спомним

Инспектор Воланд

  • Read in Serbian by the author
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.
  • An excerpt from Inspector Voland by Aleksandar Gatalica
    Sie benötigen den Flashplayer, um dieses MP3 zu hören.

Есе на сръбския писател Александър Гаталица в превод на Моника Янева.

Би било наивно да се твърди, че дяволът се появи на Балканите.

Нека си представим: пие кафе в Загреб, в кафене „Дубровник“, преструва се, че е големият писател Мирослав Кърлежа, като между впрочем приема неговия образ; седи облакътен на масата, а две млади сервитьорки си шепнат; едната казва: „Ама оня никаквец как прилича на Кърлежа“. Или пък: яде двоен чизбургер в белградския Макдоналдс на площад Теразия и се прави на гимназист, току-що избягал от час в хуманитарната гимназия, която се намира наблизо. Или пък: отваря сметка в клон на известна турска банка в Сараево и превежда в нея 107 000 долара, които са такъв съвършен фалшификат, че чиновничката в банката няма никакъв шанс да ги разпознае...

Не, в такава среда не може да се представи дяволът. Ако например бяхме написали: дяволът се появи в Москва, всичко би изглеждало по друг начин. Да речем така: дяволът се озова в Москва. Бе лято, червеникав прах от Патриаршите езера се въртеше ниско по земята и около краката му. От лабиринтите на пъкъла и подземния тунел, излизащ на Земята недалеч от тук, Воланд успя да се измъкне на повърхността. Появи се под обагрения в ръждив цвят небосклон. Огледа се около себе си и разбра, че се намира на московски улици. Тръгна, без да промълви дума, от улица Никитинска към улица Пречистенска, след което зави по Левивска и влезе в къщата, където живееше Варвара Аркадиевна Сатина.

Такъв дявол със сигурност би привлякъл вниманието на читателя, но нашият случай не е такъв. Дяволът се появи на Балканите. В началото наистина мислеше да се престори на Мирослав Кърлежа, да изяде двоен чизбургер в Белград и да отвори сметка под чуждо име с фалшиви банкноти в Сараево, но първо се запъти към Македония. Дали е пътувал с влак, дали е спрял в Косово, дали е долетял със самолет до Скопие – това не е важно. Просто се оказа край Вардар и като достопочтен гост, облечен в идеално скроен костюм от туид, влезе в хотел „Томче Софка“. Не му се искаше да премине от другата страна на реката и да отседне в някой от луксозните хотели. Старата сграда с големи стаи, високи тавани и разкошни дърворезби по вратите подхождаше повече на темперамента му.

Изправи се пред служителя на рецепцията и на някакъв сръбско-македонски-руски език („Убедителна вавилонска смесица“, помисли си) обясни, че е чужденец и че се казва Воланд Разумович. Езикът му съвършено точно го представи като вечен пътник по Източна Европа и на рецепциониста нито за момент не му хрумна, че пред него се намира дяволът, владетелят на пъкъла и господаят на серните изпарения. Новодошлият подаде украински паспорт и каза, че възнамерява да остане няколко дни.

– Само няколко дни – повтори рецепционистът, за когото Воланд веднага разбра, че не вярва нито в бога, нито в неговия паднал ангел, дявола. – Ами какво ще кажете да „надуем“ сметчицата. Вие ще ми дадете малко динарчета в джобчето, пък аз ще Ви пиша двойна цена за хотелската стая. След това пред вашите там ще се отчетете двойно...

– Няма да е необходимо – каза Воланд може би прекалено остро – там, където ще се върна, сам си отчитам сметките.

– А, частник значи...

– Да, да, частна практика. Собствено счетоводство. Малък колектив – отговори дяволът самоуверено.

– Както желае господинът, както желае господинът...

И така Воланд се настани в хотела. Но защо бе дошъл? Защо се бе запътил от сърцето на земята, през дълбините, където нещастниците стенеха векове наред, през влажната глина, плесенясалите газови находища и бедните нефтени залежи, след това през вонящия торф и сред костите на неоплаканите покойници в плитките гробове, и като къртица бе излязъл от дупка в земята точно в Скопие, невероятно чист, неизцапан от пръстта, облечен в истински английски костюм с двуредно закопчаване.

Балканите бяха гнойният цирей на Европа, зле превързана рана, от която гнойта не е изтекла, място, където все още се дочуваха стенания от подземните пещери и невероятно криволичещите подземните реки. Войните, които се водеха по планините, свършиха и Воланд смяташе, че трябва лично да дойде още веднъж, за да разпали старите вражди, а простените обиди да превърне в непростими. В това той не виждаше нищо лошо. Хората бяха тези, които насочваха пистолета и дърпаха спусъка; хората убиваха – дяволът винаги само е предлагал. Имали са възможност да кажат „не“; били са надарени със свободна воля, но куршумът все пак е влизал в цевта, оръдията са се зареждали и се е чувало „Огън!“, и нищо от това не е правил нито дяволът, нито някой от неговите петдесет тъмни князе, които винаги само са разчитали на човешката заядливост, злоба и злопаметност.

Сега, между другото, вече е мирно време и с хората трябва да се постъпва по друг начин. Никой не знае по-добре от дявола, че има периоди, когато всичко върви наопаки и няма здрав разум, който да спре колелото на историята, когато върви към пропаст, но идва и моментът, когато всичко отминава и настъпва едва поносимо за дявола време на просперитет, когато обаче на хората все още не им е лесно да се разбират помежду си и когато старите бунтари, някогашни защитници на войната и спекуланти, са избутани в крайните квартали на града и там в местните кръчми със строшени бутилки в ръце все още водят някакви свои войни, които от трагедия отдавна са се превърнали в комедия.

Но в мир или във война, хората все трябва да се подтикват към неразбирателство. Затова дойде лично. Там, където враждата избуяваше, изпрати Валефор, страшния водач, който да подтиква хората към грабеж, Лерайе, стрелеца, да предизвиква битки и да прави така, че за ранените да няма изцеление, Моракс, бика с човешка глава, тласкащ ги към суеверия, Раяма, долетял на Земята в образа на сврака и унищожител на градове, Влам, Фуракс, Мурмур и другите. Те, всички, лесно си свършиха работата. Сега сам идваше за показно упражнение - да скара балканските народи още веднъж в момент, когато изобщо не мислеха за вражда. С това дяволът искаше да демонстрира пред долния свят, който внимателно следеше всяка негова стъпка, своето превъзходство, господарско достойнство и авторитарен характер, който все още проявяваше, въпреки че бе навлязъл в своята триста милиардна година ангелско съществуване, та можеше да се каже, че беше вече на възраст, макар и не съвсем прецъфтял.

Искаше да докаже, че все още го бива. На пръв поглед в съвсем различна роля. Реши да се представи като миротворец. Той, дяволът, Воланд, Велзевул, Ариел, какви ли не имена е имал през изминалите хилядолетия. Да, точно той, владетелят на мрака, щеше да бъде миротворец. Но си имаше коварен план. Уж да помирява хората, да ги призовава към солидарност и покаяние, но това да върши така подло, че всъщност призивите му да предизвикат у тях точно обратното - вражда и несъгласие.

Затова най-напред попадна в Скопие. Разхождаше се край Вардар и лудешки променяше образа си. Тръгна като важен господин с бастун, който се загледа от стария мост в бързеите на реката, за да се преобрази сред булевард „Гоце Делчев” в малка албанска кибритопродавачка, а след това зад ъгъла на булевард „Kрсте Мисирков” - в някакъв очилат студент. Като такъв дългуч, изпълнен с мисли, че на Земята отново му е в общи линии скучно, се озова пред университета „Кирил и Методий“. Беше 2009 година и в Македония се провеждаха президентски избори, та дяволът реши да потърси професор Фрчкоски, един от кандидатите, който беше уверен, че ще спечели тези избори.

– Господин Фрчкоски, аз съм студент, но знам това, което знае народът на Македония. – започна Воланд направо – Македония е готова да приеме албанец за президент.

– Албанец? – учуди се професорът.

– Да, вижте, това би направило добро впечатление не само в Охрид, който е извън контрола на Македония, а и в Албания, в Турция; а тогава бихме разчитали и на отзивчивостта на Америка за разрешаването на албанския въпрос. Но пречка за това изглежда е само Вашето твърдоглавие. Сдружете се с някого от петимата албански кандидати, призовете своите избиратели да гласуват за него и той ще победи.

– Моля, излезте от кабинета ми. Студенти приемам във вторник и четвъртък... Каквото имате да казвате, предложете го на Гьорге Иванов, той така или иначе ще спечели изборите, та може и да ги подари на някого.

И така случаят приключи. Дори и да е мислил за сътрудничество с някого, професорът сега не беше готов на това. Интересно колко може да се постигне с доброта в променените обстоятелства. Дали аз съм казал това или някой от моите земни ученици, мислеше си инспектор Воланд, докато се возеше в комбито по прашния път към Охрид. Веднага след кабинката за плащане на пътната такса започваше албанската територия. Някакви съмнителни типове преминаваха от едната страна на пътя на другата, а деца викаха и махаха на комбито, решили точно сега да не го замерват с камъни. Това беше държава, в която репеите се закачаха за плевелите, плевелите – за джамиите, джамиите – за минаретата, а те, устремени към небето, всеки момент бяха готови да се запалят като ракети, насочени право към рая.

В една такава джамия Воланд бе приет от Агрон Буджаку, кандидат от Демократичния съюз за интеграция. Воланд се представи за турчин, говорейки с Буджаку на перфектен турски, и то „по истамбулски“. Допаднаха си. Вечерта двамата се молеха; Воланд си носеше и своя молитвена черга, от което домакинът бе особено впечатлен, но предложението всичките петима албански кандидати да се обединят около единствената жена кандидат, Мируша Ходжа, само ускори албанското разделение, та Воланд отново се върна доволен в Скопие. Не трябваше да протаква. Видя се и с бъдещия победител Гьорге Иванов. Със сладки думи ускори всички бъдещи нещастия на Македония, след което просто се премести в Брионе. Не пътуваше с влак, не летеше със самолет. Изчезваше от едно място и се появяваше на друго, а след себе си оставяше само празно легло, което мирише на сяра.

Трябваше, всъщност, да побърза, защото вдругиден в Брионе възнамеряваха да се срещнат президентите на Хърватия Стипе Месич и на Словения Данило Тирк. Много работа трябваше да свърши Воланд, преди тази малка коварна среща на високо равнище. Ето защо не мислеше да се наслаждава на зимното слънце на Адриатика, нито да се разхожда из смокиновите и маслинените горички и край ароматните лехи с буйна средиземноморска растителност – всичко това той всъщност мразеше точно толкова, колкото и лесните измами. Само няколко часа му бяха нужни, за да увери хората от кабинета на двамата президенти, че е най-добрият преводач от словенски на хърватски, лъжейки, че има богат професионален опит, и да ги убеди, че точно той трябва да седне между Месич и Тирк и да започне – по какъв друг начин, ако не грешно и коварно – да превежда трудните им преговори.

Всичко това бе почти комично, въпреки че териториалният спор на двете държави ни най-малко не беше смешен. Месич бе дошъл, за да не даде и частица от Пиранския залив, нито четвърт метър от Червена Истрия; Тирк – да иска Буйе с околностите му, арканската страна на Пиранския залив и нищо по-малко. Но какво се случи, когато започнаха преговорите? Месич разбра, че Тирк направо се отказва от твърдото намерение Словения да отнеме от Хърватия другата страна на Пиранския залив с пограничната зона чак до стария истрийски град Буйе с околностите му, а Тирк – че Месич почти му предлага на тепсия Буйе и Пиранския залив. Може би заподозряха, че преводачът ги мами, но... Споразумението беше почти постигнато. Само едно Волан бе пренебрегнал (ето че, и той не обръща на някои неща нужното внимание). И на двамата президенти им се струваше, че другият събеседник лесно ще се съгласи на всичко, та спряха и се договориха да се консултират със своите правителства. Двамата си отидоха почти пеейки, а и Воланд не бе тъжен. Това, което сега благодарение на сладките думи не бе довело до спор, скоро щеше да роди отровни плодове, и лошият превод щеше да предизвиква нови обърквания в отношенията на някогашните добри съседи, които имаха общ враг – Сърбия.

А Сърбия? Воланд мислеше да отиде и там, там имаше най-много работа за вършене, но преди Сърбия трябваше да отиде в Сараево и да внесе онези 107 000 фалшиви долара. Наблюдаваше нещастната чиновничка в банка „Зираат“: тя обръщаше банкнотите, пускаше ги няколко пъти през машината, която доволно пиюкаше, показвайки, че парите са истински и накрая даде на Воланд разписка, която той подписа с името Ибрахим Хаджихафизкапичич. Така новите 107 000 фалшиви долара бяха пуснати в обращение, но това не беше целта на Воланд. Той отново имаше свои местни протежета, на които възнамеряваше да предложи отровните плодове на помирението. Бакир Изетбегович, син на Алия, известен като „господар на Сараево“, бе най-нервният човек, с когото се запозна този път на Земята.

– Вие сте, добър мюсюлманин, ефенди Хаджикафизкапичич, – каза му Изетбегович в сградата на кметството – поразпитах нашите хора, които ми отговориха, че сте вярващ, посветили сте се на Аллах и на чист живот.

– Цял живот съм живял така – отговори Воланд самоуверено.

– Тогава със сигурност знаете, че сърбите, сърбите са виновни за всичко. По-добре би било Международната общност да направи нещо, а не да допуска да решаваме проблемите по наш начин.

– Този „наш начин“ ни струва дупките от шрапнели по фасадата на кметството и по блоковете в Сараево, които и сега изглеждат така, все едно някакво чудовище ги е гризало и откъсвало етажите и балконите с арматурата и бетона. Да опитаме нещо друго?

– Ами какво?

– Например, да предложим построяване на православен храм в Сараево и изграждане на Байракли джамия с медресе в Баня Лука?

– На това бих се съгласил, само ако минарето в Баня Лука хвърля такава сянка, че да засенчи кръста на православния храм в Сараево, а Додик ще се съгласи, ако централният купол е толкова висок, че от него да се вижда храма Свети Сава в Белград.

– Ще се учудите, ефенди Изетбегович, ако Ви кажа, че Додик вече се съгласи...

На думата „съгласи“ разговорът бързо приключи. Като някой от старите управители на Сараево, Бакир само махна с ръка и извърна като турчин глава встрани, от което Воланд разбра, че трябва да се насочи към Баня Лука. Там естествено го прие Милорад Додик. Смееше се, кривейки месестото си лице, направено сякаш от пластелин, и се правеше, че двамата се познават от години.

– Вие поне сте добър православен, брате Липовац, – каза му Додик в сградата на Градския съвет – поразпитах нашите хора, които ми отговориха, че сте вярващ, посветен на истинския Бог.

– Цял живот съм живял така – отговори Воланд самоуверено.

– Тогава със сигурност знаете, че „чужденците“, тези мюсюлмани, които „доят“ чужди пари, са виновни за всичко. По-добре би било Международната общност да направи нещо, а не да допуска да решаваме това по наш начин.

– Този „наш начин“ ни струваше масови изселвания от Мостар, Тузла, Сараево... Да опитаме нещо друго?

– Ами какво?

– Да предложим например изграждане на Байракли джамия с медресе в Баня Лука, в замяна на построяването на православен храм в Сараево?

– На това бих се съгласил само ако югоизточната стена на храма е в Сараево, а северозападната й - в Баня Лука и да е толкова голям, че тяхната Байракли джамия с цялото медресе да се смести в една апсида на нашия великолепен православен храм. Но не е нужно да се съгласявам или да не се съгласявам. Познавам Бакир, той ще се съгласи само ако минарето на джамията е толкова високо, че заради него самолетите над Босна да променят маршрута си.

– Ще се учудите, господин Додик, ако Ви кажа, че ефенди Изетбегович вече се съгласи...

На думата „съгласи“ разговорът бързо приключи. Воланд вече бе в Косово, когато телефонните жици между Баня Лука и Сараево забръмчаха, Бакир Изетбегович и Милорад Додик псуваха секретарите и проклинаха непознатия с фамилия Хаджихафизкапичич и Липовац, който ги бе въвлякъл в тези неща, а на всичкото отгоре бе проявил и нахалството да съобщи за договарянията им на вестниците в Босна и Херцеговина и в Република Сърбия. Но Воланд вече не се интересуваше от Босна. Сега го очакваха нови добри и предани на истината политици, а някои от тях освен това бяха и лекари.

Когато се появи в северната част на Косовска Митровица, дяволът видя, че е обед. Свали направо часовника от ръката си и в многопрофилната болница облече синьозелената манта на хирург. Дълго си ми ръцете, а след това тръгна по коридорите и за свое забавление направи така, че на всички, които го срещаха, им се струваше познат отнякъде. Забавно му беше да го поздравяват с „Добър ден, докторе“, а пък доктор Иванович, който беше вече в операционния блок, веднага му преотстъпи скалпела.

– Колега, не съм се и надявал, че пак ще дойдете – каза доктор Иванович, извън болницата един от сръбските лидери в северна Косовска Митровица. Доктор Иванович и сам не разбра заради кого каза това, нито пък защо веднага преотстъпи на уважаемия колега място до пациента.

А Воланд, естествено не се смути. Разполагаше с всички знания и опит, та и гледката с разрязаната лява част от гърдите на пациента на операционната маса не му бе непозната

– Какво имаме тук, колега? – започна дяволът, сякаш е професор по хирургия – Далак с нормални размери, хомогенна ехоструктура. По-голямата част от горната половина на далака е заета обаче от образувание с диаметър около 53 милиметра. Става въпрос за кистозни промени, но се питам дали е лимфоидна киста, или ехинококна киста. Колега Иванович, лимфоидна киста, а?

Утвърдителното кимване с глава бе знак, че новодошлият хирург е преценил правилно.

- Да отстраним кистата – каза дяволът и направи няколко много сигурни разреза. Всичко бе извършено за по-малко от няколко минути и доктор Йованович вече попълваше в канцеларията болничния лист, в който уверено отбеляза: Cystis splenis, Киста на далака Диагноза D735.

Ала новият хирург не беше дошъл да помага на доктор Милорад Иванович в операциите. Друго имаше наум и това би могло да се окачестви повече като работа на доктор за душата, а не на доктор за тялото.

– Брате мой и колега, тежко живеете и работите тук. Ние на Острова вече отстраняваме такива кисти с лапароскопски методи, онова, дето се нарича „през шпионката“, а вие тук режете ли, режете пациентите.

– Бе ние тук всичко режем, брате Йованович, ама ми кажи ти как си там… там...

– В Брайтън? Бе не е зле, ама е чужбина, студена, удобна, но чужда. Ти тук поне си на своето си място. Но... Бе, много си нещо твърд извън болницата. Нищо, брате, не даваш. Стиснал си преминаването през Ибърския мост и като някакъв Харон не пускаш ни напред, ни назад. Отвори, бе, пътя, пусни и сърбите от юг, и албанците от север. Какво ще кажеш?

Дяволът знаеше, че такова предложение е точно дяволска работа, колкото и да е увито в шарената хартия на толерантността, тъй като Ибърският мост между враждуващите части на Косовска Митровица години наред е бил една от невралгичните точки на Европа, място, с което още веднъж, след Берлин и Сараево, един град бе разделен. Затова не го изненада отговорът на доктор Иванович.

– Това, брате, вече да не си ми споменал. На Ибър ще бъде границата и Кощуница ще открие първия контролен пункт.

– Кой знае, кой знае – каза дяволът замислено и си тръгна.

Още същата нощ Милорад Иванович сънува чуден сън. Премина лесно контролния пункт и със сърбите – явно на Православен Великден – се озова на южната страна. Окуражаваше някакви старци, но упорито ги уверяваше, че ще заварят сръбското гробище в албанската част на Митровица разбито. Като стигнаха там, видяха едно модерно гробище: вратата променена, дори три пъти боядисана в черно, алеите - посипани с червеникав чакъл, а всички гробове обновени, изчистени, просто сияеха на пролетното слънце...

Скочи от кревата и си каза: „Страшен сън!“, а след това се сепна. Защо страшен сън? Нима той сам не громи всеки ден албанските вандали, за които сръбските гробища не са светиня? И пак се стресна. Ако те станат добри, как хора като него биха имали сили да им отмъщават. Отиде в болницата и там завари същата картина. Отново доктор Йованович от Брайтън оперираше и пак го убеждаваше, че трябва да отвори Ибърския мост. На следващата нощ сънува...

Сега беше в сръбската част и преряза лентата, но с кого: с някакъв албански политик. Нямаше контролен пункт, нямаше граница, нямаше Кощуница, само един албански политик, когото не познаваше. Мостът наистина се отваряше за нормално преминаване на хора и доктор Иванович отново се сепна. Сега бе облян в пот, но не бе единственият, който се потеше.

И студентският лидер или по-точно „студентският лидер“ Рахман Бериш в южната част на Косовска Митровица тази нощ не спеше спокойно. Той бе един от онези, които през 1999 година бяха местни лидери на АОК. През 1999 година обещаваше „протести“, „манифестации“ и „освобождение на северната част на Митровица за седем до десет дни“. А след това времето започна лудо да изтича през пясъчния часовник и минаха години. Интригите го изблъскаха настрана и той остана само командир на моста от южната страна. Стоеше на пост и даже малко научи френски от френските войници от КФОР. В една дъждовна нощ, докато дежуреше, се приближи към него непознат човек. Беше момче и лицето му – бледо, с гъсти черни вежди и неспокойни очи – изплува от най-дълбоките спомени на Рахман, та не е чудно, че командирът на моста се стресна, като че някаква студена ръка го стисна за гърлото.

– Садик, – заекна – бях сигурен, че са те убили сръбските скотове, още тогава... още там.

– Рахман, приятелю, убиха ме, с примка на врата, като диво прасе. Не ми позволиха да се обърна да им видя лицата. Но аз сега съм много добре. Дойдох да видя ти как си. Стоиш тук и пазиш. Какво пазиш, нещастни ми Рахман? Моста, от кого? Пусни хората да вървят, да търгуват, да се сприятеляват. Няма да ви развалят сърбите, нито пък вие тях.

- Повече да не си ми казал такова нещо, приятелю. Ако заради това си станал от гроба, сбъркал си адреса. По-добре премини на другата страна и отмъсти на убийците си, отколкото да ми пречиш сега.

– Виж как студеният дъжд се лее и мокри дрехата ти. Студено ти е. Ботушите ти са пълни с вода, Рахман. Иди си вкъщи. Спи ти се. Уморен си...

И Рахман се прибра. Напусна поста, за пръв път от десет години, преди да свърши дежурството му, и заспа. Струваше му се, че стои на южната страна с Милорад Иванович, но около него няма никакви албанци. Само някакъв дебел албански социалистически ръководител с тъмносин раиран костюм и червен карамфил на ревера. Дебелият политик ръкопляска и ги окуражава с просташки движения, като че е на мач. Сърбинът Иванович държи ножица и, сякаш че го заплашва, му подава и на него една. Рахман се озърта. Мисли, че ще го улучи сръбски снайперист, преди да пререже лентата и да отвори моста, но след това все пак я прерязва и изкрещява.

В леглото е сам, но това е едва началото. На съня от северната част на Косовка Митровица отговаряше сънят от южната. В понеделник това бе гробището, във вторник – прерязване на лентата на Ибърския мост, в сряда двамата седяха заедно в някакво кафене и се смееха на едни и същи шеги, в четвъртък всичко бе още по-лошо, но все пак по-добре от петък; сънят от петък пък бе по-приятен от съня в събота; този от събота не би могъл да се нарече кошмар в сравнение с онзи, който имаха двамата сънуващи в неделя...

В неделя вечерта, когато дяволът се готвеше да се връща в мрачната преизподня, двамата несретници се мотаеха около моста и се чудеха какво да правят. Дяволът ги гледаше известно време, а после сякаш че включи много радиоапарати и пусна всички гласове да звучат едновременно. Някой телефонираше по секретната линия от Баня Лука в Белград; един куриер отиваше да занесе лично съобщение до някого; секретарите в Министерския съвет работеха до късно през нощта; журналистите манипулираха общественото мнение; младите говорители на много министерства подготвяха лъжливи съобщения; онези двамата в Косовска Митровица пък дебнеха възможност да повдигнат рампите от двете страни на моста над Ибър; а птиците летяха на запад, невещаейки нищо добро.

Червеното небе бе последният знак, който инспектор Воланд видя на Земята. Спомни си: трябваше да отиде в Белград и там да изяде двоен чизбургер в белградския Макдоналдс на площад Теразия, правейки се, че е гимназист, който току-що е избягал от час в хуманитарната гимназия, която се намира наблизо. Там сред клиентите имаше и съветници на президента, на които можеше да подхвърли някои „смущаващо добри идеи“, и това беше достатъчно. Fuga idearum, която слушаше още известно време, бе последното нещо, което чу на Балканите.

А след това просто пропадна в земята. Отиваше да си почине в мрачните дълбини, въздъхна и не съжаляваше, че скоро ще диша само отровни изпарения. Мирът – като някаква бяла свещена крава – не можеше да се отмести. Сега на територията на някогашна кървава Югославия вече не се играеше трагедия, а комедия. През смеха, все пак, може да се търкулне и някоя сълза, а на Воланд и това му беше достатъчно. Да развалиш поне малко онова, което отива към добро, е понякога по-сладко, отколкото да бутнеш към пропастта онова, което е клоняло към пропадане.

Чувстваше се леко уморен. Ще изпрати своите мрачни войводи Валефор, Лерайе, Моракс, Раям, Влам, Фуракс и Мурмур да загноят раните, които той отвори. Народите на Балканите бяха твърдо решени за мир все още само на думи, т. е. все още можеха да си развалят отношенията. Ако не с лоши предложения, то както сега - с добри. Дали балканците можеха да откажат предложенията на дявола? Съвсем сигурно е. Имаха възможност за избор, но както става с хората, винаги някак си правят обратното. Като ги бе наговарял за злодеяния, се бяха съгласили; сега, когато ги уговаряше за добри дела, го отблъснаха.

– Хората са обикновени мушици – бе последното, което дяволът каза с човешка уста, която сам си бе направил. Докато пропадаше през слоевете глина и край старите турски гробища, все пак се уплаши, че хората могат да се досетят и да използват много повече възможностите си за правилен избор.

 

Aleksandar Gatalica © Aleksandar Gatalica
Александър Гаталица от Сърбия
Aлександър Гаталица, род. 1964 в Белград / Сърбия, живее в Белград; следва общо и сравнително литературознание в Белградския университет; превежда от старогръцки, пише музикални критики за всекидневника "Новости" (до 2008), редактор на литературната притурка "BLIC knjiga" на всекидневника "Blic", писател, публикувал е девет книги, някои от последните - Nevidljivi, роман (Белград, 2008); Vek, кратки разкази (Белград, 1999); Linije života, роман (Белград, 1993); негови творби са преведени на десет европейски езика; 1993 Гаталица получава наградите „Miloš Crnjanski" и „Giorgio la Pira“ за романа Linije života, както и отличието „Иво Андрич" за Vek (кратки разкази, 1999); последният му роман Nevidljivi стигна до последния кръг в конкурса за Ниновата награда (NIN 2008); член на ръководството на сръбския ПЕН-център; зам.-председател на Европейското движение в Сърбия.

 

Превод Гудрун Кривокапич
Гудрун Кривокапич, род. 1941 г. в Гьотинген/Германия; следва история и англистика в Гьотинген и Мюнхен; преселва се в Белград; завършва германистика; преводачка и говорителка в предаванията на чужди езици в Радио Белград; преподава немски език в катедрата по германистика към Белградския университет; конферентен превод сръбски – немски; ръководителка на библиотеката на Гьоте-институт Белград до 2006 г.; живее в Белград и Гьотинген.