Сняг
Стихотворение на босненския поет Миле Стоич в превод на Моника Янева.
Сняг
Имаше един град в сърцето на света
Неговите улици трептяха от мелодията на всекидневието
Неговите алеи шумоляха с любовен дъх
Неговите утрини ухаеха на пресен хляб и нови вестници
Неговите жени гримираха красивите си лица, разресваха русите си коси
Мечтаеха всеки ден да е паметник на тяхната красота
Неговите поети страдаха заради жените
(във всеки град е така)
Имаше един град
сред планинските хълмове милван от хладен ветрец
с копринено шалче на девойка по лицето докосван
Неговите тесни площади пееха с камбани и минарета
Неговите пътища водеха към света и към бъдещето
Имаше един град на края на света
Неговите улици потънаха под черни облаци, гъст дим
Неговите паркове бяха изсечени, за да сгреят премръзнали ръце,
да се сготви горчива супа
Неговите утрини миришеха на барут и съсирена кръв
Неговите жени гримираха красивите си лица, скубеха черните си коси
За да прикрият бръчките, тъмните кръгове под очите си от страх и безсъние
Имаше един град
от близките хълмове канонади го милваха
а тесните му площади мълчаха в мъртвешка тишина
и пътищата му водеха към унижението и към оня свят
Имаше в сърцето на света един град
и неговите молитви призоваваха бога
Да изпрати съдния ден, киямет
Неговите гробища избуяваха, пълзяха по тротоари и улици
Седем хиляди дни, седем хиляди години
Смъртта се хилеше от семейната снимка
В прегръдката на най-обичаните
Имаше един град, който напуснаха
И боговете, и хората, и с черен креп покриха лицето му
Хвърлиха неговите русокоси нимфи в обятията на Велзевул
Неговите млади любовници - на циклопа за вечеря
Имаше един град, изоставен от мъдреци и поети
Предоставил защита само на бедните и
презрените
Имаше един град на края на света
Който на вашата маса като запалена факла гореше
ала не можеше да разтопи леда, да сгрее закоравелите сърца
Не заваля пороен дъжд, за да отмие кръвта и пепелта
И вятър не подухваше, за да прогони дима от улиците,
сълзите от лицата да изтрие. И пролет не настъпи
Да разпука пъпките, да раззелени клоните, нямаше лято
Не дойде надежда, нито светла утопия
Само зимата се разхождаше по изранените тротоари
По изровените улици. Невинността отново
Заблестя по покривите
С първия сняг.
Сараево, лятото на 2009 г.
