Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1) Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Юдит Шалански
Образователни пътувания в преходността

Юдит Шалански посвещава последната си, изключително красиво оформена книга на изгубените неща и преходността. Тя разказва истории за загуби, фантомни болки, за отмиращото, потъващото.
 

Om Холгер Моос

Шалански: Verzeichnis einiger Verluste [Списък на някои загуби] © Suhrkamp Verzeichnis einiger Verluste [Списък на някои загуби], най-новото произведение на Юдит Шалански, естествено не е списък с претенцията за изчерпателност. И как ли би могло, като се има предвид, че светът на отминалото все пак е много по-голям и по-непознат от този на  съществуващото в момента. Ние винаги виждаме само откъслечни неща – и в настоящето, а още повече в миналото. В това отношение Шалански е по-скромна от други писатели, които, за да уловят миналото, често пъти създават монументални произведения – да си припомним например Човекът без качества на Роберт Музил, Годишнини на Уве Джонсън или колективния дневник Ехолот на Валтер Кемповски.
 
В предговора към книгата, който е много проясняващ и непременно си заслужава да бъде прочетен, Шалански скицира теоретичната рамка на разказите, които следват. В него се казва, че през целия си живот човек е принуден да свиква да е част от оставащите: „В крайна сметка всичко, което все още е тук, е просто онова, което се е оказало излишно.“ И още по-лошо: „Всяко нещо винаги [е] вече боклук“, а земята представлява „купища отминало бъдеще“.

ИНВЕНТАРЕН ОПИС НА ИНДИВИДУАЛНИТЕ ЗАГУБИ

Най-малко също толкова важно като спомнянето е умението да се забравя. Защото без забравянето човек е затворен в „ехо-пространството“ на своите спомени – подобно на „онази жена от Калифорния, която без каквато и да е мнемонична техника може да си припомни всеки отделен ден от 5 февруари 1980 г. насам“. Макар всеки архив, подобно на Ноевия ковчег, да се стреми към изчерпателност, подреждането на миналото все пак продължава да е по-важен принцип на паметта. Запаметяване или запомняне без подреждащата и структуриращата сила на забравянето е обречено да остане незначително.
 
Точно на това място в играта влиза връзката между спомен и власт. Защото във всяко общество, особено в тоталитарното, властимащите се стремят да управляват тълкуването на миналото, тоест припомнянето и забравянето, под мотото: „Който иска да контролира бъдещето, трябва да премахне миналото“. Безспорен пример за това са многократно засвидетелстваните в човешката история изгаряния на книги. Разбира се, Шалански има предвид нещо съвсем различно с нейното съхраняване на изгубеното, тук става въпрос не за тълкуване, а за осъзнаване на миналото. Тъкмо празните места успяват да възпламенят фантазията. Накрая читателите вероятно ще досетят, че разграничението между присъствие и отсъствие се оказва маргинално.
 
Дванайсетте текста след предговора са много различни по съдържание и структура. Това е инвентарен опис на индивидуални загуби. Понякога те отвеждат далеко от изгубеното нещо. Изходни точки за литературните опознавателни пътувания на Шалански са например измрелият вид на каспийските тигри, един потънал атол в Южно море, любовните песни на Сафо, изгубената при пожар картина на Каспар Давид Фридрих „Пристанището на Грайфсвалд“, унищоженият енциклопедичен универсум на един ексцентричен отшелник в Тесин или разрушеният Дворец на републиката в Берлин.

„НИЕ ЗНАЕМ САМО КАК СЕ ТАНЦУВА“

Отзивите за книгата са възторжени. През декември миналата година тя попадна в списъка за бестселъри на Зюдвеструндфунк, текстовете са възхвалявани от журито като „литературни пресмятания на загуби, изследвания на света и на себе си“. В Ди Цайт Юлиане Либерт определя книгата като „вълшебна камера на отсъстващото“, според Андреа Кьолер от Нойе цюрхер цайтунг в нея става въпрос „за оплакване на мъртви, за хранилище на спомени и за завещание едновременно.“ Андреас Платхаус от Франкфуртер алгемайне цайтунг e въодушевен също от дизайна и структурата на произведението. Макар например текстовете да са твърде хетерогенни, всички са еднакво дълги – по 16 страници.
 
„Ди Цайт“ приписва на Шалански старомодно, леко накъсано основно звучене, което сгъстява света и отново го разгръща в дълги, изкуствено нагънати изречения. Тази маниерност на някои от текстовете прави четенето на моменти леко напрягащо. Тогава от тъмната материя понякога се стига до твърде мрачно шушукане. Въпреки това тази книга, която има изключително красиво оформление, ни дава възможност за уникални образователни пътувания в преходността. На едно място Шалански си представя рая като потъналия атол Туанаки, където хората се самоопределят по следния начин: „Ние не знаем как се убива. Ние знаем само как се танцува.“

 
Розиненпикер © Гьоте-институт / Илюстрация: Тобиас Шранк Schalansky, Judith: Verzeichnis einiger Verluste
Berlin: Suhrkamp, 2018. 252 S.
ISBN: 978-3-518-42824-5
Това заглавие ще намерите в дигиталната библиотека Онлайе
 
Обратно към началната страница