Медийна свобода в България
Медиите, блоговете и непостигнатата българска свобода - част II

Българският поет  и политик Едвин Сугарев
Българският поет и политик Едвин Сугарев | Снимка: © Вася Атанасова

Последното десетилетие доказа по напълно безспорен начин този механизъм, при който корупцията бе превърната в официална държавна политика.

Схемата и до днес е следната: държавните предприятия влагат финансовите си ресурси в Корпоративна търговска банка, тази банка (и персонално – нейният собственик Цветан Василев) подкрепят медийната империя на Ирен Кръстева, ръководена всъщност от Делян Пеевски, същата тази медийна империя осигурява медиен комфорт на властта и прави всичко възможно да дискредитира нейните политически противници. Такава бе ситуацията при управлението на тройната коалиция от БСП, НДСВ и ДПС (2005-2009), такава бе и при ГЕРБ (2009-2013), такава е сега и при новата тройна коалиция на БСП, ДПС и “Атака”. С едно единствено нововъведение: днес потайната банкерско-медийната корпорация не се задоволява само да подкрепя този, който е на власт: днес самата тя произвежда политически субекти, които да защитават интересите й във властта – “България без цензура” на бившия директор на TV-7 Николай Бареков е първото политическо ГМО от подобен тип.

Подобна безогледна употреба на медиите с корупционни цели е и своеобразен морален ексхибиционизъм. Тя е нещо като сваляне на маските – защото хората виждат много ясно как онзи, който е бил най-верноподанически ласкан и прикриван, докато е на власт, веднага след това бива най-безогледно охулван от същите тези медии, които бързат да заемат същите позиции и при новите властници – които – забележете – с охота приемат тяхната обслужваща роля. При това положение не е чудно, че българските граждани – поне тези, които заслужават това определение – изпитват все по-дълбоко недоверие към българските медии – и предпочитат да се доверят на други източници на информация, както и да вярват на други обяснения защо се случва това, което се случва – различни от официалните.
Именно тази необходимост отвори читателската ниша за развитие на българските блогове. Те се разроиха и бързо еволюираха: от дупки, в които някой крещи, че цар Траян има кози уши, до истински алтернативни медии – които в някои случаи се четат повече от официалните – и стоят по-високо от тях в ценностната скала на външните наблюдатели. Всъщност те до голяма степен изграждат своя авторитет като коректив на традиционните медии – те концентрират своите послания върху премълчаното в тях, конституират се като пространство на свободата, в което може да бъде изричино всичко онова, върху което режимът на властта се опитва да наложи своята омерта. Правото и възможността да кажеш това, което мислиш, са опияняващи и предопределят широкия социален спектър на активните блогъри; тяхното съдържание обаче е опияняващо за самата им читателска публика, защото я дарява с нещо съкровено – вкусът на истината – в едно общество, което се крепи върху подмяната, фалша и лъжата.

Блоговете са нова медия – доколкото това определение изобщо е подходящо за този относително нов феномен. В тази връзка българския медиен експерт Георги Лозанов заявява следното: “Не бих нарекъл самите блогове медии. Интернет като цяло би могъл да се нарече нова медиа, част от която са блоговете. Блоговете са по-скоро нов тип журналистика, в която този професионален ангажимент се поема не непременно от професионалисти, а интерактивността смесва двете роли – тази на журналиста, на този, който създава съобщението и тази на аудиторията. Формулата, която стои в основата на блоговете и започва да променя цялостно разбирането за журналистика, е журналистът-читател или читателят-журналист.” (в. Капитал,  20 юли 2010)

Истина е, че при блоговете дестанцията между всезнаещия журналист и незнаещия читател е скъсена – те обитават едно по-съкровено и по-диалогично пространство. И е истина също така, че човек най-често не чете медии, за да разбере какво се е случило – това може криво-ляво да се разбере и от традиционните медии. Той чете блогове когато иска да разбере защо се е случило това или онова, каква взаимовръзка и какъв бекграунд го е предизвикал – с други думи, когато трябва да навърже атомарните факти в един смислово обослувен сюжет – което предполага и високата степен на въздейственост на блоговете върху общественото съзнание. И никак не е случаен фактът, че повечето от тях функционират като коментарни сайтове – въпреки че в близката българска история се появиха и случаи, в които блоговете играеха роля, сродна с тази, която имаха по време на арабската пролет: например единствено от тях можеше да се разбере какво всъщност става на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски, както и кога, как и с каква цел се планират такива – повечето от официалните медии гъмжаха от дезинформации.
Блоговете съществуват сравнително отскоро, за да можем да говорим за тяхната история и развитие: в България по-скоро става дума за едно постепенно разрастващо се и уплътняващо се медийно пространство, което изработва ад хок своите приоритети, принципи и правила за взаимодействие. Разбира се, развитие има – но то е по-скоро по хоризонтала на разрастването на това явление, отколкото в хронологичен план: различните блогарски гласове се наслагват, допълват, придобиват тежест и влияние, изработват форми за сътрудничество в кризисни моменти.

Абсолютният доайен в блоговото писане бе покойният Александър Божков, бивш вицепремиер от правителството на Иван Костов. Неговия блог “Музика за душата. Разни мисли по разни въпроси” стартира още в края на 90-те години с духовити и иронични текстове, които той печаташе и като книги, включвайки в тях и постингите под своите писания. Журналистът Иво Инджев, бивш шеф на БТА, по-късно скандално свален от ефир в BTV по изричното настояване на президента Георги Първанов, поддържа най-четения и най-авторитетен личен блог, чиято публика отдавна надхвърли седем милиона посетители. Някои блогове са със специфична тематична ориентация – например блогът “Медийно право” на проф. Нели Огнянова или блогът за икономика на Георги Ангелов. Други блогъри корпорираха своите усилия в колективни блогове – какъвто е случая с “Редута”, в който участват някои от най-интересните коментатори в България. Някои от блоговете са правени от професионални журналисти – какъвто е примерно популярният блог на Иван Бедров, но други – при това твърде успешни – са писани от хора, които нямат нищо общо с журналистическата професия – като легендарните блогъри Иван Стамболов – Сула и Константин Павлов – Комитата.
Най-общо бихме могли да кажем, че блоговото писане оформя една твърде пъстра и динамична картина – и тъкмо в неговите очертания можем да доловим магмените гънки, които оформят все още несъстоялото се гражданско общество. Бих добавил, че българските блогове са своеобразни резервоари на гражданска енергия, която подхранва нещо много насъщно в България днес – усетът, че така повече не може и не трябва да се живее, че лъжата и подмяната трябва да бъдат пометени, че корупционните практики трябва да бъдат пресечени – ако искаме да постигнем онова, което вече четвърт век си остава непостигнато: българската свобода – реалната българска свобода, вярата и упованието в това, че сами градим живота си – без които България не би могла да бъде реален участник в цивилизования свят, към който исторически и духовно принадлежи.