Медийна свобода в България
Медиите, блоговете и непостигнатата българска свобода - част I

България е – както е добре известно на всички българи – най-бедната и най-нещастна страна в ЕС. Към това трябва да прибавим и още едно “най” – тя е и най-зле по отношение на медийната свобода.

 

Което пък от своя страна значи и че е най-зле по отношение на истинността и автентичността при отразяването на обществения и социален живот от страна на медиите. Иначе казано: тук много се лъже, тук истината бива изнасилвана, за да обслужва политически и икономически интереси.

Връзката между лошото живеене и медийната несвобода е – струва ми се – очевидна. Там, където държавата не произвежда качество на живот, подмяната на реалността с виртуални миражи и пропагандни клишета става насъщна. Медиите деградират, превръщат се в структури, обслужващи държавната власт и нейното корпоративно задкулисие – и вместо гражданско съзнание култивират верноподанически модели и повърхностни битийни философии.

Това е, което става в България днес – неслучването на реалната демокрация и подмяната й с декоративната такава, ценностната и нравствена деградация на обществото, несполучило да превърне някогашните социалистически поданици в граждани, загубата на доверие в справедливостта и свободата като най-висши човешки ценности – всичко това води и до съотнетните деформации в медиите, до превръщането им от информационни носители в оръдия на властта, средство за утвърждаване на корпоративни интереси и инструмент за разправа с политическите противници.

Тази деградация е очевидна – при това не само от гледна точка на българската публика. В това отношение международните наблюдатели са единодушни: българските медии страдат от рецидиви, които изглеждат наследени от тоталитарното общество – и най-вече от липсата на свобода. В началото на 2013 г. България се нареди на 87-мо място в Индекса за свобода на пресата, изготвян от от организацията “Репортери без граници”, изоставяйки от страни като Намибия, Гана и Мадагаскар.

По отношение на ЕС тази позиция е абсолютното дъно. Самият годишен доклад визира България като страната, “чиито обещания за реформа не доведоха до нищо и където интернет престана да бъде безопасно място за журналистите на свободна практика”. При това става дума не за случаен срив, а за трайна тенденция. От приемането на България в ЕС през 2007 г. досега тенденцията е само една – надолу. От относително приемливото 35-то място през 2006 г. до днешното позорно дередже.

Други неправителствени организации потвърждават този безпрецедентен срив. Докладът на Български хелзинкски комитет например описва 2012 като “годината на срив в свободата на изразяване”. Според правозащитната организация порочните медийни практики са свързани със сервилно отношение към властта, политически обвързаности, непрозрачна медийна собственост и финансиране, автоцензура и драматично снижаване на качеството на журналистическите материали – което включва и морална девалвация на ценностите, върху които се градят журналистическите практики. Яна Бюрер Тавание, директор на програма "Кампании и комуникации" на БХК, говори за отсъствието на професионален стандарт, което води до “до драстично лошо качество на съдържанието, до пожълтяване почти до черно, до отдръпване на много хора от традиционните медии” – и дори “до бавната, мъчителна и грозна смърт на българските медии”.

Сродни негативни преценки ще открием във всички доклади, разглеждащи медийната среда в България – например тези на IREX, Freedom House, SEEMO, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, Държавният департамент на САЩ. Можем да ги открием и в най-авторитетните световни медии – например според “Economist” плурализмът на медиите в България е сериозно повреден, а “непрозрачните структури на собственост и тормозът над журналисти са главните причини за накърняването на медийната свобода в страната”.

Медийната девалвация не е убягнала и на посланиците на ЕС, някои от които бяха принудени да изразят публично своето мнение по въпроса. Такъв беше например случаят с посланика на Германия Матиас Хьопфнер, чието интервю беше безцеремонно цензурирано от в. “Монитор”. В открито писмо до вестника Негово превъзходителство изрази опасенията си, че част от негово интервю за вестника, изразяваща критично отношение към концентрацията на собственост на българския медиен пазар, е била нарочно съкратена преди публикуване – и заяви категорично: “Като гражданин на Европейския съюз и с това член на ценностна общност, която категорично се застъпва и ангажира за свобода на медиите, не мога да толерирам опити за подтискане на критика.”

​Всичко това е вярно, но отвъд тези констатации има една зона, чиито истински мащаби външните наблюдатели трудно биха могли да разберат: зоната на политическата корупция, в чийто контекст средствата за масова информация се превръщат в средства за масова манипулация.

Тази зона не е възникнала сега – в зората на ХХІ век – тя е заложена в самия замисъл на тъй наречения преход към демокрация, продължаващ вече четвърт век – чийто замисъл съвсем не е постигане да повече справедливост и демократични свободи, а просто трансформация на политическата власт на старата комунистическа партокрация на икономически релси и оттам – вторично възвръщане и на политическите й позиции. В този сценарий на медиите бе отредена важна роля – тази на основен политически и идеологически манипулатор, гарантиращ интересите на обновяващата се партокрация, която паралелно с преименуването на БКП в БСП извървя и прехода от социалния ангажимент към статуса си на все по-неприкрита партия на олигархията.

Изпълнението на тази роля е дълъг еволюционен процес. Той започна с обезценяването и обезсмислянето на всичко политическо (прочутата формула на Петьо Блъсков и група “168 часа”:”И едните, и другите са маскари”), премина през чистата вестникарска манипулация (фалшифицираната книжка на Стефан Софиянски за членство в БСП, пласирана непосредствено преди изборите), през участието в скроени в средите на ДС заговори за сваляне на неудобни правителства (например това на Филип Димитров, а след това и на Жан Виденов), през фаворизирането на организираната престъпност и налагането на нейни фигури като модели за подражание (каквато бе основната медийна политика при управлението на Беров, а и след това), през демонизирането на политическите противници (например на Иван Костов, а после и на Бойко Борисов и Цветан Цветанов), за да стигне в крайна сметка до днешния прецедент, при който медиите – или поне огромна част от тях – са направо страна в корупционния триъгълник заедно с политическата власт и олигархията. Актуалният модел е: медиите осигурават медиен комфорт на властта, която пък поема ангажимента да не засяга корупционните интереси на олигархията, която финансира или просто притежава същите тези медии.