Биеналето във Венеция
Възможно ли е изкуство отвъд политиката?

Венецианското биенале е своеобразна витрина на съвременните световни търсения, тенденции и достижения в областта на съвременното изкуство. И точно затова погледът на основния куратор и индивидуалните гласове са изключително важни като ориентир за случващото се в света на изкуството в идеен и географски смисъл.

На всеки две години Венеция се превръща в събирателен център за съвременното изкуство от света. Със своята уникална формула да представя паралелно голяма международна кураторска изложба и множество национални представяния Венецианското биенале е единствено по рода си в световен мащаб. В този смисъл то е своеобразна витрина на съвременните световни търсения, тенденции и достижения в областта на съвременното изкуство. И точно затова погледът на основния куратор и индивидуалните гласове са изключително важни като ориентир за случващото се в света на изкуството в идеен и географски смисъл.

Изразено в цифри, биеналето тази година представя 120 артисти от 51 страни (като 103 от тях участват за първи път), 85 национални участия, 23 съпътстващи събития и специални проекти, включително павилион, посветен на приложните изкуства, в сътрудничество с музея Виктория и Албърт, Лондон.

Изненадващото този път е, че фокусът на основната изложба, поставен от кураторката Кристин Масел (директор на центъра Помпиду, Париж), не се фиксира върху политически и социални събития, световната криза или проблемите с бежанците. Или поне не директно и показно, за сметка на по-скоро „артистични” проблеми, свързани с естетиката, визията, но най-вече с идеята за представяне на някои „по-маргинални”, но и „по-земни” гласове и въпроси. Многозначителното заглавие Viva Arte Viva като че ли с лека ръка иска да ни върне към разбирането “изкуство заради самото изкуство”, но в крайна сметка не сме ли твърде изморени от всичко, което се случва в реалността около нас, за да ни залива то постоянно и от изложбените зали? Макар и да се чуват някои критични гласове по отношение на „удобната” като проблематика и безлична като съдържание изложба на Масел, може да се каже, че „човешката”, хуманистична гледна точка, представена от нея, заслужава внимание. В крайна сметка, както споделя тя, изкуството не е само политика, то има и други измерения.

Днес, - пише Кристин Масел - изправени пред свят, пълен с конфликти и шок, изкуството свидетелства за най-ценната част от онова, което ни прави хора, във време, когато хуманизмът е именно застрашен. Изкуството е последното пространство за размисъл, индивидуален израз, свобода и фундаментални въпроси. Изкуството е любимото царство на сънищата и утопиите, катализатор за човешките връзки, то ни свързва едновременно с природата и космоса, издига ни до духовно измерение. В това изкуството е последният бастион, градина, която се култивира над и извън тенденциите и личните интереси. То стои като недвусмислена алтернатива на индивидуализма и безразличието. То ни изгражда и ни поучава. Във време на глобален безпорядък, изкуството прегръща живота, дори и да има неизбежни съмнения.

Художникът тук е поставен в центъра на вниманието. Това е изложба, създадена с артисти, от артисти и за артисти, за формите, които те предлагат, за въпросите, които задават, за практиките, които развиват и за начините на живот, които избират. Защото гласът на художника, неговата интуиция и отговорността му пред света са по-важни от всякога.

Централната изложба Viva Arte Viva не предлага една обобщаваща тема, а е конструктивно изградена на принципа на сепарирани тематични пространства (павилиони). Два от тях (въвеждащите) са разположени в Централния павилион в Джардини, а други седем – в Арсенале и в т.нар. Giardino delle Vergini. Всеки от тези павилиони, или транс-павилиони (защото са транснационални), носи отделно заглавие и трябва да се разглежда по-скоро като глава от книга, в която има общ разказ, има последователност и вътрешни връзки. Това са павилионите на художниците и книгите; на радостите и страховете; на общото пространство; на Земята; на традициите; на шаманите; Дионисиев павилион; на цветовете; на времето и безкрайността. Тук са изложени произведенията на артисти от различни поколения и националности, като целта е да се представят по-малко познати автори – млади художници, такива, починали твърде рано, както и някои, които все още са до голяма степен неизвестни. В този смисъл изложбата ни дава възможност да правим открития и съпоставки и да се потопим в теми, които са съществували винаги, но отдавна не са на дневен ред.

Олафур Елиасон, Зелена светлина – художествена работилница, 2017. Снимка: Светла Петкова Едно от най-запомнящите се участия тук е това на Олафур Елиасон с неговия социално ангажиран проект „Зелена светлина – художествена работилница”. Чрез тази работа в процес той показва в метафоричен смисъл „зелена светлина” на бежанците и търсещите убежище. 90 от тях, наскоро пристигнали в Италия от  Нигерия, Гамбия, Ирак, Сирия, Сомалия, Афганистан и Китай, са поканени да работят заедно с хора от публиката и студенти-доброволци, като създават заедно лампи със зелена светлина от модули по дизайн на Елиасон. Готовите лампи се продават, а събраните средства се даряват за същите тези бежанци. Работилницата се развива на фона на стена с тапет, върху който са отпечатани рисунки на бившия министър на културата и кмет на Тирана Еди Рама, който всъщност е художник преди да се впусне в поличитеска кариера. Рисунките са взети от негови бележници, които той ползва по време на заседания на министерския съвет.

Олафур Елиасон, Зелена светлина – художествена работилница, 2017. Снимка: Светла Петкова
В основната изложба можем да видим много текстилни работи – гоблени, книги от плат и чаршафи с избродиран върху тях текст, конци и дрехи, въжени инсталации и огромна купчина от прежда в различни цветове. Преминаваме и през инсталация от обувки, в които са засадени растения, капак на лаптоп, превърнат в съвременно сечиво, книги с корици от печено тесто, скулптури от сол и дори сме въвлечени в ритуалите на амазонски индианци. Една странна комбинация с излъчване на границата между етнографски музей, вуду-храм и технологична лаборатория.  

Златният лъв за най-добро участие в централната изложба беше връчен на германския артист Франц Ерхард Валтер. Той беше представен с работи от плат, които могат да бъдат задвижени с участието на публиката и са част от сериите „Wallformation”, 1983-1986, и „Schreitsockel” (Ходещи постаменти), 1975. Във втората половина на ХХ век художникът припознава шиенето като иновативно изразно средство, различно от традиционната артистична медиа, от която иска да избяга. В изложбата виждаме неговите творения в светлочервено и оранж, окачени на стените, които напомнят интериорни обекти, скулптури и живопис, но всъщност са и перформативен аксесоар. Зрителят е поканен да влезе в произведението, за да го завърши, но така губи представа за цялото. Авторът обаче не дава инструкции за употреба, като оставя това на въображението на участниците. Реално в експозицията произведенията на Валтер са само мостри, които не трябва да се пипат. Работата се активири периодично по време на биеналето, а видео от пърформанса може да се види на уебсайта www.labiennale.org.

Сребърен лъв за най-обещаващ млад артист в централната изложба получи Хасан Кан, роден в Лондон и понастоящем живеещ в Египет. Неговата мултиканална звукова инсталация „Композиция за обществен парк”, 2013/2017, е разположена в открито пространство на изхода на Арсенале, наречено Giardino delle Vergini. От множество тонколони, подредени в три зони, се чуват музикални звуци, примесени с приглушени гласове. Трите музикални вълни могат да се възприемат като отражение на лични емоции, но същевременно те могат да бъдат обществени/ политически.

Златният лъв за цялостно творчество беше присъден на американката Кароли Шнийман, един от пионерите в областта на пърформанса. В работата си тя засяга проблемите на феминизма и разширява границите между танца и визуалните изкуства, изследвайки възможностите на човешкото тяло.

Великобритания. Снимка: Франческо Гали. Courtesy: La Biennale di Venezia Националните павилиони показват както винаги едно многогласие, което е трудно (дори невъзможно) да бъде обозряно. Могат само да бъдат отчетени отделни гласове и жестове, които на фона на цялото успяват да се отличат с ясно и добре изразено послание. Сред тях някои засягат политически въпроси (Марк Брадфорд, САЩ), други изследват чисто художествени проблеми (Грета Братеску, Румъния; Филида Барлоу, Великобритания), трети се занимават с паметта и носталгията (Ваййко Чачхияни, Грузия), а някои остават в полето на игровите практики (Ервин Вурм, Австрия).

Един от най-посещаваните и най-коментирани павилиони в Джардини, този на Германия, получи Златен лъв за представянето на Анне Имхоф и нейната работа „Фауст” (куратор Сузане Пфефер). Всичко тук е трансформирано така, че да преобръща възприятията на посетителите, да им създава усещане за несигурност, за чупливост. Около сградата, зад метална ограда, се разхождат два добермана. На оградата четем надпис: „Това пространство се охранява от обучени кучета-пазачи. Не се приближавай. Не влизай.”. Входът на павилиона, изграден в строг неокласически стил, е преграден и недостъпен. Влиза се отстрани, за да се премине към прозрачна платформа, която е издигната над повърхността на пода, така че отдолу под нея остава пространство. Преминавайки през залите с усещането, че можеш да пропаднеш, наблюдаваш различни предмети, разпръснати по пода на долното ниво – вериги, сапун, маркучи, лъжици, бутилки, кабели, следи от огън. Всичко е в бяло и сиво, с излъчване на студенина, която би те лъхнала от морга. Но ключовият елемент тук е няколкочасовият пърформанс. Млади мъже и жени, облечени небрежно в черни дрехи, извършват различни действия (ритуали) отдолу, под стъкления под, както и върху него, сред публиката, навлизайки в личното пространство на зрителите, но без пряко да взаимодействат с тях. Можем да видим някои от пърформърите и върху покрива на павилиона, и върху оградата. Не е ясно какво точно вършат, но изглеждат отчуждени. Понякога можем да чуем гласовете им, песента им, крясъците им, да ги видим в схватка или как танцуват. В текста на Сузане Пфефер четем:

Капитализмът довежда управлението на парите до най-високо ниво. Както в пиесата на Гьоте „Фауст”, ние търгуваме с нещо, което не съществува. Душата не съществува, продуктите на финансовия сектор не съществуват и все пак, или поради всичко това, системата функционира. Само чрез създаване на връзка между тела, само чрез окупиране на пространството съпротивата може да се задържи. На балюстрадите и оградите, под земята и на покрива, изпълнителите завладяват и окупират стаята, къщата, павилиона, институцията, държавата.

Директна препратка към „Фауст” обаче няма. Имхов избира заглавието най-вече защото на немски означава „юмрук”. А това може да ни говори много.

Германия. Анне Имхоф. Снимка: Франческо Гали. Courtesy: La Biennale di Venezia
*** Публикацията е подкрепена от Гьоте-институт България в рамките на партньорството със сайта за изкуство и критика Artnewscafe бюлетин.