Филмът „Уестърн“
Да срещнеш чужденеца

Един модерен уестърн в Източна Европа: „Уестърн“ разказва историята на германски сторителни работници, изграждащи водно-електрическа централа в България, и техния сблъсък с местните хора от близкото село. Срещата на тези два свята невинаги протича гладко.

Един вече почти забравен жанр, чрез който да се представи изключително актуална тема: „Уестърн“, третият игрален филм на германската режисьорка Валеска Гризебах, е тъкмо това – уестърн. Премиерата на филма е на фестивала в Кан през 2017 г. и оттогава насам филмовите критици не спират да го хвалят. Несъмнено една от причините за това е фактът, че през същата година темите за миграцията и ксенофобията доминират в политическите дебати в Европа. В „Уестърн“ Гризебах описва как хора от две различни европейски страни се сближават въпреки всички културни различия и езикови бариери – а някои от тях дори се сприятеляват.

„СВОЕОБРАЗНОТО ОЧАРОВАНИЕ НА РОДНОТО“ 

„Жанрът уестърн, с който съм израснала през седемдесетте години в Западен Берлин, продължава и до днес да ми въздейства със своеобразното очарование на родното“, разказва Гризебах. За първия си уестърн тя избира и онзи декор, на който през 60-те години Пиер Брис и Лекс Баркър в ролите на Винету и Олд Шетърхенд стават кръвни братя: много от любимите по онова време в Германия екранизации на Карл Май са заснети не в САЩ, а на Балканите.

За разлика от първообраза обаче действието в „Уестърн“ не се развива в Америка, а именно тук: в българската провинция. Група германски строителни работници има за задача да построи водно-електрическа централа по течението на река. На фона на местния пейзаж Гризебах рисува портрета на група мъже, попаднали в непознат за тях свят: работниците възприемат България подобно на Дивия Запад – като място, отдалечено от всички познати правила и цивилизационни задръжки.

 
Гризебах черпи от традицията на класическия уестърн и в драматургично отношение, като в главните роли залага на двама мъже, съперничещи помежду си. Единият е деликатният и очарователен Майнхард, единственият сред новодошлите германци, който търси контакт с жителите на българското село. Другият е Винсент, който е сексистки и агресивно настроен и проявява слаб интерес към местното население. Майнхард влиза в образа на „самотния каубой“, на тихия аутсайдер, който в началото на филма заявява: „Тук съм, за да спечеля пари.“ Бързо обаче става ясно, че в странство той търси далеч повече: родина, принадлежност, нова културна идентичност.

Филмът започва като изследване на характери и на социална среда, което разкрива вътрешната динамика на групата мъже – сваляческото поведение спрямо жените, ритуализирания мачизъм, грубоватите разговори. Но също моментите на приятелство и солидарност около вечерния лагерен огън. Онова, което прави тези ситуации толкова характерни, е, че актьорите са непрофесионалисти, те са „истински“ строителни работници, някои от които режисьорката Гризебах заговаря на улицата. Например актьора в главната роля, Майнхард Нойман, тя открива на пазар за коне в Хавелберг, близо до Берлин: „Все едно изведнъж виждаш филмова икона на живо. Сякаш беше излязъл от уестърн от трийсетте или четирийсетте години и можеше да скочи в моя филм“. Други актьори – като монтажника Райнхард Ветрек, който играе Винсент – тя намира чрез кастинг. Актьорите не само изработват заедно диалозите, но говорят и на съответния диалект, а това прави играта им съвсем естествена.

ПУБЛИКАТА - МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Филмът показва една след друга първите срещи между германци и българи. Работата по планираната водна централа напредва бавно, тъй като логистични проблеми постоянно забавят строежа. Така мъжете имат време да опознаят местността. Но контактът с жителите на близкото село невинаги протича гладко. Това се дължи и на поведението на новопристигналите: те издигат германското знаме над лагера си и агресивно свалят жените от селото.

Общуването помежду им често пъти се проваля най-вече заради езиковата бариера – както строителните работници, така и жителите на селото говорят на майчиния си език и почти не знаят английски. Диалозите не са синхронизирани, а това позволява неразбирането ясно да проличи. Гризебах поставя публиката между два свята: зрителите разбират какво си говорят двете страни с помощта на субтитри.

Филмът обаче показва и къде комуникацията може да сработи въпреки езиковите и културните бариери: Майнхард бързо се сприятелява с неформалния лидер на селото Адриан. Двамата често си говорят, без да се разбират, но се сближават на друго, по-скоро емоционално ниво. В една особено вълнуваща сцена Майнхард разказва за травматичната загуба на брат си. И макар Адриан да не говори дума немски, той веднага разбира, че Майнхард разказва нещо тъжно.
 
В „Уестърн“ въпросът за правилния подход в общуването с чужденеца остава открит – тук липсва ясното разграничение между добрия и лошия, което познаваме от класическия уестърн, съответно няма победители или победени. Филмът не се ангажира с общовалиден отговор, но дава множество поводи за размисъл: това е търсещо, изследващо кино, което изобразява предизвикателствата на нашето време и се опитва да открие как можем да се справим с тях.