Разговор с Дирк Сислак
Vierte Welt – Театър отвъд проекта

Дирк Сислак е една от влиятелните фигури на театралната сцена в Берлин, режисьор и театрален активист. Той е създател и движеща фигура на парадигматичното берлинско пространство за художествени и критически практики Vierte Welt. Той е сред важните критически гласове в немските и европейските дебати за независимата сцена за сценични изкуства и за държавните театрални структури. Дирк Сислак гостува в София по повод на десетия юбилей на театрална група „Метеор“, както и като продължение на дългогодишното му сътрудничество с българския философ Боян Манчев. На 15 февруари заедно с Боян Манчев и Ани Васева той участва в публична дискусия в Гьоте-институт, а на 16 февруари застана редом с тях на сцената на Дома на киното за представянето на книгата с избрани театрални текстове, публикувана по случай годишнината от създаването на „Метеор“.

Нека започнем с един въпрос, който вероятно ви поставят често: откъде идва името Vierte Welt („Четвърти свят“)?
 
Да, често ми задават този въпрос. Името ни хрумна изведнъж по време на съвместно обсъждане. Инстинктивно си казахме, че звучи добре. Знаехме, че „четвърти свят“ е понятие от социология на развитието, с което през 70-те години на ХХ век обобщено са наричали всички държави, които така да се каже „нямат бъдеще“. Например държава като Нигер, която е под нивото дори на страните от Третия свят, под „развиващите се страни“ – прогнозите за нея не предполагаха никакво развитие, тъй като беше толкова обедняла, че не се вписваше в тази схема. И ние решихме, че има смисъл да се чувстваме длъжни спрямо онези, които нямат глас и бъдеще в този свят. Струваше ни се, че това е много добър старт за такъв театър. Другата ни асоциация беше „четвърто съсловие“. В епохата на феодализма то е било лишено от право на глас.

  © Vierte Welt Вие се описвате като театрален активист, често ви и наричат така. Каква е вашата роля? Какво точно ви превръща в театрален активист?
 
На първо място аз правя театър. Започнах преди почти трийсет години, бях самоук. Попаднах в театъра по-скоро случайно, след известно житейско лутане. Нямам специално образование. Театърът ми предложи едно пространство – отвъд университета, отвъд каквато и да е професия или политически активизъм – в което човек може да мисли и екпериментира, да проектира и изследва. Без да бъде затворен в предварително зададени рамки. Привлече ме откритостта, която това пространство ми даде за първи път. Аз винаги съм обичал театъра. През 70-те години с удоволствие ходех на театър. Помня още старата сцена на „Театер ам Халешен Уфер“, на която съм гледал представления. Театърът ме привличаше някак латентно, без да знам защо. Тогава все още не го осъзнавах, този момент настъпи много по-късно. Всъщност не харесвам понятието активизъм. Винаги съм бил човек, който се интересува от политика. Но никога не съм се чувствал като партиен деец в смисъла на член на политическа партия или организация, с тази глава от живота си съм приключил.

В театрален активист ме превръща фактът, че някога театърът е бил залог за свобода и аз държа на това. Опитът ми, също както грешките, които съм правил, и илюзиите, които съм хранил, в един момент ме накараха да разбера, че се намирам в обкръжение, включително и в независимия театър, което се подчинява на пазарните закони. Че съм в среда, доминирана от куратори – една определена форма на перфидна власт, която ме принуждава да доставям продукти и да се придържам към определена естетика. А аз се интересувам на първо място от съдържанието, от материала, от текста, от ситуацията. Това винаги ме е водело до някъде, включително и до естестика. Но за мен естетиката е нещо второстепенно, не маловажно, но второстепенно. Никога не бих оценявал естетиката отделно – тя винаги е свързана с постановката, с идеята, с предмета. Не мога да ги разделя. Защото подобно разделение превръща театъра в стока. Пазарът в крайна сметка прави разграничение между това, което е ново, и онова, което не е. Това са единствените категории, до които накрая се свежда всичко. А това „ново“ не е нищо повече от лустро. Така независимият театър се превръща в стока за потребление; в град като Берлин той обслужва публики със сходни интереси. Матиас Лилиентал, директор на „Мюнхнер камершпиле“, веднъж го каза съвсем откровено: „В най-добрия случай мога да обслужвам четири сцени едновременно“. Претрупаната програма, която той направи за берлинския театър „Хебел ам Уфер“ (HAU), имаше за цел да обслужва сцени. Хората имат потребителски желания. Повече не можех да понасям това. Тук няма етос, политическо поведение, насърчава се единствено едно общество, в което днес всичко е подчинено на икономическата логика. Не просто театърът се измерва в пари, нещата стигат още по-далеко и надълбоко. Всички се превръщаме в предприемачи на самите себе си, чак до най-дълбинната точка на субективността ни. Вече нямаме „нормални“ социални отношения помежду си, защото винаги си изправен срещу друг предприемач на самия себе си. Моментът, който изгражда социалното – респектът, играта, еротичната игра, определена еротика в публичното пространство – е просто изтрит, особено в град като Берлин. Там циркулират маркови стоки, хипстърски маркови стоки. Това е причината да основем Vierte Welt. Защото си казахме „Не, така не можем да продължаваме“.
 
© Vierte Welt Поредицата пърформанси „В сляпата точка“ възниква в сътрудничество с различни философи, а началото й е поставено през 2013 г. Последват много театрални вечери. Какво се случи с тази поредица, какъв беше резултатът от нея?
 
Предпоставката за „В сляпата точка“ беше следната: трябва да разбием идеята за проект и ще успеем само ако имаме устойчивост във времето. Например ако създадем нещо под формата на поредица или на серии с общо заглавие. Ключовият въпрос е как можем да развиваме публично мислене. Публичното мислене е необходимостта да постигнем взаимно разбиране за действителността, за възможните действителности. Това е изключително необходимо в свят, в който критическите инструменти на левия либерализъм вече не функционират – аз съм израснал с тях през 70-те години, като продължих да ги използвам и по-късно. Политическите ни практики също вече са неефективни в този поляризиран свят.

Трябва да мислим по друг начин. Как да изработим новите си изразни средства? Като поканим един философ. Той трябва да ни напише текст. За една година малка трупа създава три различни театрални вечери, свързани с този текст. Всяко от представленията може да се посети независимо от останалите. Като зрител първо посещавате само едната от театралните вечери. Важно е не какво вижда зрителят, а как мислим за друг тип програма и за друг начин на производство на театър. Vierte Welt е техният център, който чрез поредицата „В сляпата точка“ създаде и малък политически архив.

Това оказа въздействие върху самата група. Научихме неща и си изработихме нови изразни средства. В днешното общество вече почти няма пространства, където подобен процес да се случва спокойно. Хората са твърде заети със себе си, с това да се продават. Този процес е проникнал навсякъде в обществото и е нова форма на производство на театрални постановки. Той може да послужи за драматургични цели, но това означава бъдещ театър. Ние сме театърът на бъдещето. Отвъд независимия и отвъд градския театър. Това е нашата претенция, настояваме на това. Живеем в епоха, в която разполагаме с фина, интелигентна и компетентна критика на действителността в полето на политическата философия, на социологията и обществените науки. Но в най-добрия случай тя застива в активизъм и не води до осъзнаване на необходимостта от радикални промени. Целта ни е това да бъде радикално изказано, да го отстояваме, да изискваме критика – Vierte Welt се стреми да създаде проект за бъдещето. Вероятно ще има стотици „четвърти светове“ и всеки от тях би имал собствен живот. Трябва просто да произвеждаме по друг начин.
 
© Vierte Welt Вие сте и театрален режисьор. Какво ви интересува в практиката на този тип работа?
 
Интересува ме всъщност самият аз да изчезна в процеса на производство. Да създам ситуация, в която има форма на обмен и комуникация и от която възниква театрална вечер. Това не означава, че не поемам отговорност. Напълно съм наясно, че има моменти, в които човек трябва да взема решения. Но идеалът ми е режисьорът да изчезне, така че това, което се вижда накрая, да не е плод на неговата визия, а на съвместна работа. Смятам, че не бих могъл да правя друг театър. Не съм от хората, които виждат нещата по един начин и изграждат цялото представление сякаш с шахматни фигури. Макар това също често да е заблуда. Разбира се, има хора, които се ръководят много повече от собствената си представа за цялото. В началото на работата аз наистина не знам какво ще се получи накрая. Това до голяма степен се дължи на факта, че едва тогава започвам да мисля за театралната вечер.

Идеята ми не е да представям замисъла си в развитие или някакви междинни резултати. Ключовият момент е друг. Целта е да се получи театрална вечер. Въпросът е как я създаваме. Твърдо съм убеден, че тогава човек забелязва и как е възникнало представлението. Или вероятно го усеща накрая.
 
Боян Манчев (вляво) и Дирк Сислак (вдясно), 15.02.2018 г. | © Гьоте-институт България В България сте по повод на десетия юбилей на театрална група „Метеор“, както и като продължение на съвместната ви работа с философа Боян Манчев. Какво е впечатлението ви от театралната практика на тази група, виждате ли разлики?
 
Мога да отговоря само донякъде, защото току-що се запознах с артистите. Връзката стана възможна благодарение на Боян Манчев. Когато той преподаваше в Берлин, се обърнахме към него с въпрос дали би написал текст за поредицата „В сляпата точка“. Чак сега разбирам, че е свързан с театрална група като „Метеор“. Ние споделяме общ интерес, обща нагласа. Въпросът е как можем да продължим да работим и в бъдеще. Имаме идея да направим заедно с „Метеор“ обща театрална вечер, като използваме текста и откъси от материала от четвъртата част на „В сляпата точка“ – „Дъщерите на Пандора“. Включително за да видим различна театрална практика и какво ще се получи. На първо място това означава, че бихме искали да продължим сътрудничеството си с Боян Манчев като теоретик и философ. В продължение вече на две години работим върху нещо, което има не само много силна театрална част, но и теоретична страна. Въпросът е как да развиваме пространства на взаимно разбиране, как да създадем нова постановъчна форма и нови символни ценности. В момента проектираме ново място за производство на мислене.