Опиянение и гняв
Изследвания върху авторитарния характер

Ще започна да пиша този текст с уговорката, че ще се постарая да не говоря като професионалист, работещ в сферата на изпълнителските изкуства (съвременния танц и театър), а като зрител с “обичайните” очаквания за предизвикателствата на живото изпълнение, от тези зрители, на които им е втръснало от евтини повторения и лоши имитации. В нашия случай обаче не само че не става дума за скука, а по-скоро за едно добре композирано и хореографирано случване с опиянение и без капка гняв, където изпълнителите и участниците (актьорите) са самата публика.

"Сцената ни е добре позната: събрали са се хора и някой им разказва нещо. За събралите се хора още не се знае, дали са дошли на събрание, дали са просто някаква шайка или са някакво племе. Но ние ще ги наричаме „братя”, защото са събрани заедно и защото всички слушат един и същи разказ", казва Жан-Люк Нанси.
 
Всъщност става въпрос не точно само за артисти и не точно само за сцена. Защото ОПИЯНЕНИЕ И ГНЯВ. Изследвания върху авторитарния характер се случва с и на всички, които присъстват. Това случване което излиза от сцената и се разгръща на улицата е истинско удоволствие, тъй като самата публика доброволно се оказваме единствен изпълнител.
 
Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC И  според Брехт: ​
"Студиите отменят системата ‚играещ и зрител’. Те разпознават само играещи, които едновременно са и учещи се. Като следствие от основополагащия закон, че‚ там, където интересът на индивида е интерес на държавата, а разбираемият жест определя начинът на поведение на индивида, то имитиращото играене става основна съставна част на изследванията."
 
Представлението започва с редене на опашка, където получаваме телефон и слушалки, като започват да ни инструктират деликатно какво да правим по-нататък. Заформя се разделение на групи, една голяма част от публиката излиза от фоайето на театъра и се запътва някъде по улицата като перфектна композиция (ред и организация са налице), докато другата част все още се мотаем във фоайето (като лошо скроен сценарий, лош текст и лоши артисти). Започва да става все по-интересно, защото освен своите инструкции очите ни наблюдават и останалата картина на случването, все още подбора на групите не се е оформил, никой още не знае какво точно става, по-любопитните разпитват хората наоколо и, разбира се, не получават адекватен отговор.
 
Чуваме още инструкции:
​"Облегнати някъде? Отбягвате погледа на другите. Вие всъщност нямате нищо общо със случващото се. Очите гледат навътре. Но дали това е подобаващо за случая? Очаквате Спасителя. Освободителя. Като знак за това може да усучете тялото си. Да кръстосате краката си като притиснете предния така силно към задния, че тялото леко да се извие настрани. Да направите всяко движение напред невъзможно, докато не дойде поетът. Или още по-добре – с неимоверно напрежение да се вгледате в една точка в хоризонта, откъдето най-вероятно ще се появи очакваното".

Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC Усещане за герои на времето? Имаме задачи за изпълнение. Оставили сме се да ни се случва. В един момент всички се качваме на сцената, на която са разположени в четири посоки столове, където всеки трябва да намери своето място. Започва едно търсене и пътешествие докато се озовем на местата, леко и приятно чудене кой, къде, защо трябва да поседне, едно въртене на главите във всички посоки, където любопитството не е признак на лошо възпитание, а напротив - станало е знак за уважение на другостта. Текстът, който чуваме в слушалките поднася факти, някои от които сме позабравили или пък ни ги припомнят в момента.
 
Ето информация на телевизионен коментар от времето на Лайпциския процес: ​
"24 годишният градски идиот Маринус ван дер Любе. Холандец. Полусляп. Политически неориентиран. Той бил подпалил Райхстага сам. Това ще заяви по-късно самият ван дер Любе пред имперския съд. Съдията: Признавате ли се за виновен за подпалването на Райхстага? Да, казва той". 
Да вярваме или да не вярваме?
 
И още: ​
"В добре ушития си сив костюм и небрежна поза, в която се съдържа някакво балканско достолепие. Неговата външност можеше да му осигури кариера на филмов актьор. Няма нужда да си привърженик на комунистите, за да се възхитиш на поведението на Димитров пред имперския съд. Марта Дод си спомня, как Димитров внимателно оглежда Гьоринг. Гьоринг слага ръце на хълбоците, сякаш, за да се защити".
 
В програмата и анонса за представлението пише: ​​"
В Европа нови политически партии, пропагандиращи фашистки форми на управление, стават все по популярни или са вече на власт, както е в Унгария. Защо обещанието на демократичните общества губи своята привлекателност? Защо в авторитарното управление се провижда някакво решение в моменти на криза? Кое е онова желание, което провокира фашизма?"

Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC И ето и още цитати от текста, който слушаме в слушалките:
​"Ръководителят на изследванията Брехт – макар и отдавна мъртъв – знае също както и вие, че в нашата държава интересът на индивида в никакъв случай не е интересът на държавата. Съответно вашето поведение почти не се определя от т. нар. „разбираем жест“. Но ние сме – огледайте се още веднъж – в театър: изкуствено създадена ситуация, в която можем да се надяваме именно на такива „разбираеми жестове“, нали така?"
 
Слушайки за исторически събития, теории и анализи (най-познат ми беше случаят с Лайпцигския процес и Георги Димитров, а по-малко познати някои истории за фашистки групировки от недалечното минало или настояще), по много деликатен начин ни се поднасят факти от историята, като артистично и деликатно сме подканяни да интерпретираме случки чрез жестове и участваме динамично. Озоваваме се или в редицата от нападатели, или в другата отбранителна група, което напомня за сцени от детството, когато си играехме на стражари и апаши, имитирайки събития и случки, дочути от по-големите. Но тъй като всичките инструкции - къде да седнеш, кога да се преместиш или изправиш, не са репетирани (публиката, тоест ние, разбира се, се справяме добре), се усеща едно недоволство от това, че ако сме репетирали предварително, ще бъдем по-добри. Оттам и чувството на неудовлетворение, ако си перфекционист, или на задоволство, ако си от тези, дето само наблюдават (кибиците), но не участват. Струва ми се обаче, че със сигурност беше забавно и за двете групи. Ако не си ходил на военно обучение или не си бил в казармата, със сигурност си казваш: "Виж ти, ето колко нелепо се организират всички революции, някой ти тъпче по краката, извинява ти се, друг се бута повече или по-малко, някой се е загубил в тълпата и си търси подходящото място". Всичките тези преживявания, особено когато се случват на сцена и всички ние тъпчем нагоре надолу - ме карат да се замислям дали изобщо революциите помагат и дали наистина авторитарният характер не е необходим в момент на криза (както ни провокират авторите на проекта), за да се вземе все пак накрая някакво решение, каквото и да се окаже то.
 
Цитат: ​
"Театърът, това е нацията. Тук се формира езикът, правилното му произнасяне."

Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC Усещането по време на масовката на самата сцена на театъра ме накара да се радвам, че това е само сцена, и че ние само имитираме ситуации, че не съм попаднала в истинска такава масовка (например по време на демократични митинги), където индивида винаги се чувства изигран.
 
И още цитати от текста: ​
"Уличното движение може да чака. Старият ред може да чака! Той и без това ще рухне. Чия е тази улица, на кого принадлежи светът?"
 
Усещането извън пределите на театъра, на улицата, когато ни инструктираха да вървим заднишком, да завиваме надясно или наляво, да ходим нагоре надолу, ми напомняше за голяма скъпа кино продукция, когато сме част от масовка. Ужким участваме в батални сцени, но всъщност картината прилича на детска продукция на Уолт Дисни. Единствено забавлението и активността са налице и ние просто трябва да се отдадем на радостта от случването, без да се запитваме това истина ли е било, или измислица. Колкото по-големи са размерите на баталните сцени, толкова по-голяма е вероятността те да са били истина.
 
И още текст: ​
"А и този Гуидо Келер. Чували ли сте за него? Жив дявол е той. Да, знам, много наркотици взима. Но това не ме тревожи, това е част от неговата житейска нагласа, а и освен това прави много йога. Д‘Анунцио ли? Не знам, дали взима наркотици, по-скоро не, все пак не е Арто. Но пък Арто никога не би се опитал да разпространява позиви над вражеска държава от самолет, както д‘Анунцио през 1918 г. над Виена.​"
 
Преживяването да си част от всичкото това намигнато припомняне и нарочно елементарна възстановка на масови или по-малко популярни събития и социални движения, ме кара все още да седя с ехидна усмивка (вече повече от седмица). Знаейки, че все някога може да се окажем част от експлоатация (често и с наше съгласие), без изобщо да сме насилвани или контролирани. Припомням си, че винаги имаме избор. И си мисля, че опитът е повече от неслучването.

Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC И още съдбовни думи от текста, който слушаме: ​
"Вашите стъпки са отговор! Италианското правителство изостави Фиуме в беда. Предатели на отечеството. Нашата цел е да възстановим националното единство. Не бива да оставяме Фиуме на сърбите. Или бяха хървати? Както и да е: не бива да оставяме Фиуме на другите. Градът чака спасението си.​"
 
Или пък това:
​"Без Фиуме мирът е един обезобразен мир – не престава да повтаря със съжаление д‘Анунцио. И тази нощ той ще дойде със своите бойни отряди – ардитите и ще превземе града за Италия. Подкрепа от правителството не се очаква, то предпочита да се кланя на международната диктатура. Предатели. Колко е хубаво, че ги има поетите – поети като д‘Анунцио, който твори не само по сцените и по напечатаните книжни страници.​"
 
Любопитството и предизвикателството да сме участници и изпълнители, да бъдем “главни герои” предизвика публиката да следва доброволно цялото това случване. За мен лично любимите моменти бяха, когато някой не разбираше какво трябва да се направи и се озоваваше сам, насред масова организация, нелепо поведение и опитите да се поправи като ученик. По времето на социализма да сбъркаш не беше част от играта на живота, а част от неблагодарната съдба, която можеше да ни струва и самия живот.
 
С прекрасно написания текст, цялото организиране на композицията в пространствата и  перфектното решение хореографията да се изпълнява от зрителите ми предадоха чувство за извънредно положение, каквото може да се получи само по време на АНТИСТАТИК фестивал. И се питам: Вярно ли е, че ръкостискането е било забранено по времето на Мусолини в Италия, но че то може да е и липса на хигиена, или пък това са параноични напъни за постигане на някакви цели? Или пък си е само спекулативна реклама. Аз от злонамерените ли съм, от авторитарните? От вярващите? От бунтовниците? От психопатите? Или от наблюдателите?

Снимка: Стефан Зафиров © ANTISTATIC Представлението завършва, като ни изоставя на улицата, след като сме отстъпвали назад дълго време. Почти като при капитулация. И се питаш дали не живеем в един ​"свят без алтернативи, свят без призраци, без гласове като моя, които присъстват и не присъстват едновременно, без гласове, които преследват тези липсващи алтернативи, които позволяват интервенции и различен изход за много от последствията, различен ход на действието и различни срещи".
 
И въпреки прокраднатите съмнения относно успеха за организирано и демократично бъдеще, всички от публиката се прибрахме въодушевени във фоайето на театъра, за да предадем мобилните си телефони и вземем личните си карти. Тази организираност ми понапомни факта, колко важно е да участваме в добри сценарии. За да не се чувстваме накрая изиграни или използвани. Всички чакахме търпеливо на опашката.