Езикова политика Какви езици говори Европа?

„Здравей“ на различни езици
© Colourbox

„Единни в многообразието“ е мотото на Европейския съюз. То включва и езиковото многообразие. Запазване на многоезичието е девизът на Европа. При наличието на десетки езици това е политическо предизвикателство.

От полски на португалски, от немски на датски или малтийски, а после всичко това на английски – многоезичното всекидневие в Европа не би могло да функционира без превод. За да не изпадне Европейският съюз в езиков хаос, в неговите институции работят повече от 4000 преводачи, само в Европейската комисия те са 1500.

Преводачите са доста натоварени, защото в момента 24 езика са признати за официални. Това означава, че европейските законодателни текстове трябва да са достъпни на всички тези 24 езика и че всеки гражданин на ЕС има право да се обръща към органите на Европейския съюз на всеки от тези езици – и да получи отговор на съответния език. Така е на теория.
 
Но на практика езиковата политика на ЕС губи своето значение: Създаденият през 2007 г. специален ресор по проблемите на многоезичието само три години по-късно беше закрит. Езиковото многообразие се превърна от централна в „редова“ тема, разположена някъде между ресорите на образованието и култура и на труда и социалната политика. Матиас Хюнинг, професор по нидерландистика в Свободния университет в Берлин, внимателно следи тези тенденции на развитие. Той има впечатлението, че многоезичието вече не е важна тема за официална Европа: „В момента в ЕС не съществуват нито инициативи за нови изследователски проекти по тази проблематика, нито се правят политически изявления.“ Според него това е странно, защото езиковото многообразие е съществен белег на европейското общество: „Изключително важно е да можем да се разбираме помежду си в Европа!“

Малко изненадващо: английски е най-разпространеният език в Европа

Но точно тук нещо сякаш куца: почти половината от европейците – 46 % - могат да общуват единствено на родния си език. Малко повече от половината – 54% - от европейското население владее някакъв чужд език в степен да говори свободно на него. Два чужди езика говори едва една четвърт от гражданите на ЕС. Това са резултатите от специалното допитване на Евробарометър на тема „Европейските граждани и техните езици“, възложено през 2012 г. от Европейската комисия за съпоставка с допитването от 2005 г.

Потвърдено било освен това очакването, че английският език е най-разпространеният език: повече от една трета от европейското население говори английски; в 19 от 25 страни членки – Ирландия и Великобритания се изключват – английският език е най-често използваният чужд език. Около една четвърт от европейците смятат, че владеят езика достатъчно добре, за да използват на английски медии като радио, телевизия, списания, интернет, включително социалните медии. Противоречивостта на тези резултати коментира езиковедът Матиас Хюнинг: „Английският език фактически е станал lingua franca, общоприет език на общуване за Европа, но политиците не желаят да признаят това. Продължават да се преструват, че съществува равнопоставеност на всички езици. Те естествено са равнопоставени, но междувременно английският е придобил специален статус.“

Затова той призовава политиците в ЕС да заемат категорична позиция; недиференцираното отношение към езиците Хюнинг смята за лицемерие: „ЕС би могъл и би трябвало сам да си постави за цел да подпомага европейците в изучаването на английски език и в достигането на единно ниво на владеенето му.“ Защото от резултатите на Евробарометър се вижда освен всичко останало, че мнозинството от хората в Европа или не говорят английски, или го говорят не особено добре.

Освен това е наложително да се стимулира и защитава европейското многоезичие. „Защото ако езиковите тенденции се предоставят само на свободния пазар, английският език ще се наложи като средство за общуване, но това ще стане за сметка на другите езици“, обобщава ученият. „Да се намери реалистично междинно решение, това би трябвало да бъде целта на езиковата политика в ЕС.“
 
Проблем представляват тези тенденции и в науката. За научния обмен наистина е необходим интернационален език, „но ако научните проблеми се обсъждат единствено на английски език, мисленето ще придобие обтекаеми форми“, предупреждава езиковедът. Във филологическите науки вече се виждат дефицитите по отношение на многоезичието: „Чуждоезиковите специалности в университетите намаляват или съвсем изчезват.“  В Германия тези дисциплини все още не са застрашени – „но в Нидерландия скоро няма да съществуват например скандинавистика и португалистика, в Англия целият спектър от чуждоезикови специалности е в упадък, а в скандинавските страни разнообразието на предлаганите специалности съществено намалява“.

Хюнинг настоява да бъдат запазени инфраструктурата и ноу-хауто на университетите – необходими предпоставки, за да бъде възможно да се изучава езикът и културата на всяка страна навсякъде в ЕС. При това многоезичието може положително да повлияе върху креативността: „Не само в науката, и във фирмите използването на различни езици крие недооценен досега потенциал“, казва Хюнинг. „Например при проявите на асиметрична комуникация: ти говориш френски и разбираш малко немски, аз говоря немски и достатъчно добре разбирам френски. Значи можем да се разбираме, без да владеем активно другия език.“ В тази насока би трябвало да се работи и в бъдеще, смята езиковедът. Но именно в международните концерни и в магистърските програми все по-често доминиращият език е английският.

Но ако искаме да запазим и подкрепим многоезичието в Европа, това се отнася не само до двадесет и четирите официални езика в ЕС. В Европа се говорят около сто езика – броят им варира в зависимост от това, дали се включват и диалектите. В различните страни на Европа съществуват различни традиции в отношението към езика. Във Франция например се прилага доста едностранчива езикова политика, като се налага френският език, който се говори в Париж. От средата на 17 век на Френската академия е вменена грижата за „стандартизацията и поддържането на френския език“.

След Френската революция френският език е въведен и наложен като стандарт и в най-отдалечените части на страната – така всеки френски гражданин трябвало да бъде в състояние да разбира новото демократично законодателство. Това обаче е довело до изчезването на диалектите и езиковите варианти, които са се говорили най-вече в селските райони. „В Южна Франция например хората всъщност не са говорили френски“, казва Юдит Майншефер, професор по гало-романско езикознание в Института по романистика на Свободния университет в Берлин. Там е бил много разпространен окситанският език, гало-романски език, който съществено се различава от френския.

В резултат на тази езикова политика някои френски диалекти са напълно изчезнали. Други – като например окситанският – днес се възраждат и отново се говорят. Но не по инициатива на правителството, а на населението: краеведски и културни сдружения предлагат езикови курсове, местните общности поддържат езиковите традиции.

Езиците като израз на собствената идентичност

В Испания от десетилетия се водят дебати за каталонския и баския език: „И двете езикови общности съзнателно се разграничават от Испания“, казва Юдит Майншефер. „Това създава сериозни социално-политически напрежения, но самите езикови и културни общности функционират много добре.“ Именно тук езикът представлява важно средство за изразяване на собствената идентичност. „Съществуват семейства, в които се говори само баски език, съществуват и баски детски градини“, обяснява езиковедката. Подобно е положението и в Каталония. В различните каталонски региони  испанският език има по-голямо или по-малко влияние върху езика и върху бита на хората. „Страната на баските и Каталония са икономически най-развитите региони на Испания“, казва Маншефер, „докато Андалусия - ‘най-автентичната испанска област’ – е доста по-слабо развита. Навярно това е причината за категоричното разграничаване и за желанието за езикова, политическа и икономическа независимост.“

И до днес са живи диалектите в Италия. Причината за съхраняването на множество диалекти трябва да се търси според Юдит Майншефер в широко разпространената до 50-те години на миналия век неграмотност в Южна Италия. Това е направило възможно развитието на регионалните наречия. В Северна Италия традиционен литературен език е бил венецианският, който се говори и до днес. Италианското правителство стимулира запазването на диалектите, например чрез издаване на граматики и речници. Сред младото поколение регионалните езикови варианти са много популярни: макар самите млади хора да не говорят диалект, те съживяват семейните си езикови традиции например чрез поп-музиката.

Поп-музика с примеси на регионален диалект

В немското езиково пространство диалектите също се проявяват в популярната култура, казва Хорст Симон, професор по историческо езикознание в Института по германистика и нидерландистика. „В Бавария и Австрия съществува дългогодишна традиция в областта на шеговитата поп-музика с примеси на регионален диалект. Например музиката на Райнхард Фридрих или Волфганг Амброс постоянно звучеше по радиото през 1970-те и 1980-те години“, заявява езиковедът. Днес групата LaBrassBanda успешно стъпва на тази традиция. Особено в Южна Германия и в Райнланд автентичното звучене е тясно обвързано с диалекта. Според наблюденията на учения „там, където диалектът е силно застъпен в поп-култура, той обикновено и във всекидневието играе по-голяма роля“.

В Германия относително голям брой диалекти все още са живи. Това се дължи според Симон на сравнително късното създаване на германската нация, а освен това според него „в  Германия никога не е имало цялостна стандартизация на езика, както например във Франция“. Така че немските диалекти са запазени и до днес и се поддържат като част от културата. „Поради увеличаващата се мобилност и постоянното присъствие на медии от цял свят днес обаче почти не съществуват ‘селски диалекти’, тоест езикови варианти, ограничени териториално в едно малко пространство“, казва ученият. Регионална окраска в езика съществува обаче все още, при това вариантите в Северна и Източна Германия са разпространени на по-големи територии.

Симон не вярва на легендата за отмирането на диалектите, „много сме далеч от подобно развитие“. Новият разговорен език „Kiezdeutsch“ (думата „Кiez“ означава „квартал“, използва се главно в Берлин), наложил се най-вече под влияние на мигрантите, почти не е изследван. В зависимост от това какво се разбира днес под диалект, може да се каже, че в наши дни дори възникват нови наречия. Мигрантите от арабските страни, от Турция и от Близкия Изток донасят своите езици в Германия, които по своеобразен начин се смесват с немския език. Новият езиков вариант, възникнал по този начин, получи името „Kiezdeutsch“, но никой досега не се е заел да го изследва. Знае се само, че формите на „Kiezdeutsch“ в Берлин, Манхайм или Щутгарт имат доста общи неща, но и съществено се различават, защото всички те са локално обагрени. „Влиянието на неевропейски езици обаче не се осъществява само в Германия“, казва Хорст Симон. „В почти всички мултилингвални центрове на Европа се наблюдава този феномен: където различни етнически групи се смесят, възникват нови форми на местния език на мнозинството.“

Времето ще покаже дали наистина в Европа възникват нови диалекти или става въпрос за преходно явление, тоест за „езиков стил“. Но според Матиас Хюнинг не бива да се изчаква, за да се види как ще се развиват книжовните езици в Европа. „Езикът винаги е свързан и с културния обмен, с разбирателството и с взаимното опознаване.“ Това политиката би могла да подпомага – чрез програми за обмен, културни институти и осъзнаване на важността на езиците и езиковата политика.

Статията е публикувана за пръв път в списание „fundiert“ 01/2015.
 
Експертите

Проф. д-р Юдит Майншефер

Юдит Майншефер е професор по гало-романско езикознание в Института по романска филология. Научните ѝ изследвания са в областта на морфологията, семантиката и фонологията на различни романски езици, по-специално на френския и испанския език. Освен това интересът ѝ е насочен общо към всички романски езици, към техните варианти и развитието им.

Проф. д-р Матиас Хюнинг

Матиас Хюнинг е професор по нидерландско езикознание в Института по германистика и нидерландистика. Изследванията му са в областта на сравнителното и контрастивното езикознание, като се занимава най-вече със структурата и мястото на нидерландския език в рамките на (западно-)германските езици. Интересите му са насочени освен това към историческото езикознание и към изследването на явления, свързани с езиковите промени. Напоследък интензивно се занимава с езиково-политически и социолингвистични аспекти на европейския езиков пейзаж. От 2006 до 2011 г. е участвал в голям проект на ЕС за европейското многоезичие.
 
Проф. д-р Хорст Симон

Хорст Симон е професор по историческо езикознание в Института по Германистика и нидерландистика. Акценти в научните му изследвания са историческата граматика и прагматика на немския език и неговите диалекти както и теорията за езиковите промени и варианти; специален интерес проявява към връзката между учтивост и граматика. В момента изследванията му са насочени и към използването на диалекти в комикси и във видео-материали в YouTube.