Разговор с Фердинанд Шмац
Функционери, професионалисти? Или дори призвани?

Софийски международен литературен фестивал 2018: Фердинанд Шмац
Снимка: © Добрин Кашавелов

Фердинанд Шмац е поет, писател и есеист, роден през 1953 г. в Корнойбург, Австрия и живеещ във Виена. В поезията, литературните акции и критиката си подхваща ключови идеи на Виенския авангард. Фердинанд Шмац бе един от гостуващите автори на шестия Софийски международен литературен фестивал, провел се между 11-и и 16-и декември в НДК.

Преди всичко, добре дошли в родината на Орфей, г-н Шмац. От Хайнер Мюлер насетне това туристическо клише получи автентично гражданство в съвременната немскоезична литература. Последната Ви книга чутият огън. орфически скици (2016, Haymon Verlag), към която по-късно бих искал да се върнем, многообразно и многогласно призовава името на прародителя на европейската поезия. За първи път ли сте в България? Да очакваме ли български послепис към орфическите скици?
 
Да, радвам се да съм тук, за първи път в България. Първото ми впечатление от София ме настройва на добра вълна. В повечето случаи имам първо, спонтанно чувство, когато пристигам някъде, дали ще се чувствам добре или не. Тук това се потвърди (и при малките ми разходки и посещения на заведения). Малките магазини и сергии създават усещането за една субективност, насочена срещу всеобщото подключване, глайхшалтунг-а, макар и тук да се предугажда изкуствено-икономическото присъствие на големите концерни и всеобщата заменимост в рамките на духа на времето. А Орфей? България и аз? При Иван Гол Орфей е банков чиновник с вратовръзка, при мен са различни гласове на реално живели исторически личности, нещо като „медиуми“, гласове, които се сплитат и отблъскват. Като лица на митическия Орфей, чието присъствие тук съвсем наблизо със задоволство чувствам, чувствам, че още може да е тук, по-скоро като огледална фигура или повърхност за проекции, спрямо която гласовете в книгата ми отново и отново се съотнасят. Доброволно и не. Съдбата им е едновременно самоопределена и неизбежно предопределена. Възможно е да подхвана нещо оттук за предстоящото си писане, да, като български послепис може би.
 
По принцип за поетите е трудно да бъдат възприети насред медийната буря в качеството си „само“ на поети. Вашето творчество настоява на едно силно понятие за поезия като форма на живот, като екзистенциална позиция. През пропастта, която зейва между медийните условия за възприятие на поезията, от една страна, и Вашето схващане за поезия и за фигурата на поета, от друга, обикновено се прехвърлят мостчетата на определения от рода на „експериментален поет“ или „авангардист“. Какво мислите за тези определения?
 
Да, поетът е поетеса е поетеса е поет и т.н. Но това понятие трябва да се употребява с респект и предпазливост. Какво сме всъщност? Функционери, професионалисти? Или дори призвани? При всяко положение става дума за отговорност, която аз свързвам с това понятие, преди всичко с правенето на поезия. Докосне ли се това правене до измерения, които се отклоняват от традиционното очакване и фиксиране на поезията, внушавано често публично – едва ли не целувката на Музите или пък политическият ангажимент – следва недвусмислено игнориране. Понякога имам чувството, че отстояваната от мен поезия или начин на поетическо изразяване просто не съществува. Налице е само във възможно най-тесен кръг, а и този кръг става все по-малък. Това обаче не бива да се възприема като мрънкане, че днес всичко става по-лошокачествено, исторически погледнато винаги е било трудно за същинската поезия. А понятията за експеримент и авангард са приложими по-скоро в литературната история, отколкото към всеки един пишещ тук и сега. Няма как сам да се определям като авангард, работата ми не е да гледам да съм това, което понятието предпоставя. Този ред на мисли определя една от посоките, в която насочвам писането си – или по-точно казано: в която моето писане ме насочва – да изследвам, изпълнен едновременно със скептицизъм и наслада, претенциите на понятията. Да изследвам какво правят те с нас, респективно какво правим ние с тях, какво причиняваме – или пък не.
 
Ваше есе от началото на 90-те, посветено на Виенския акционизъм, започва с описание на културно-политическата ситуация в постнацистка Австрия, което бихме могли да отнесем и към настоящото положение в посткомунистическа България. Нуждае ли се (нео)авангардът за отскока си от един пробив в диалектиката на разрушаване и „възстановяване“, пробив във все-един-и-същия цикъл от деструкция и Реставрация?
 
Виенският акционизъм бе свързан за мен с личности, а не със събирателно понятие – с Нич, Брус. С Мюл, който по-късно извърши престъпления, като изхождаше от своето изкуство, така и не се запознах. Свързвам Виенския акционизъм преди всичко с художествени актове и позиции, още повече обаче – с изявите на Виенската група*, поместени по-скоро в сферата на поезията. Те бяха за мен в края на 70-те и началото на 80-те нещо като остров, на който не само художествено, но и екзистенциално-всеобхватно се мислеше и действаше по друг начин. Това оказа изключително силно въздействие върху мен в онова консервативно, може да се каже постнацистко време след 50-те и 60-те, когато възниква акционизмът. Постнацисткият характер бе преодолян по-късно в много области от социалдемокрацията в лицето на Бруно Крайски, но дремеше и продължава да дреме дълбоко в „австрийската душа“. За мен лично би било по-добре да го няма днес този отново особено плодотворен „културно-политически“ фон и да можем да се обърнем към други проблеми в поезията и изкуството. Но Лев Рубинщейн например, руският поет-концептуалист, ми разказа, че след разпадането на Съветския съюз той и неговите приятели поети изведнъж били лишени от образа на врага и от сферата си на дейност, ъндърграундът им бил издърпан, така да се каже, изпод краката. Но естетическата съпротива и съпротивата спрямо господстващите условия може да се открие и генерира също и в други области.
 
Минал е четвърт век откакто Вие определихте групите и емблематичните фигури на Виенския авангард от началото на 60-те като „първопроходци“. Къде отведе междувременно пътят? Нещо приключено ли е „голямото наследство на австрийския авангард“, наистина ли е налице край и точка?
 
Мда, първопроходци – не знам дали можем да вземаме това понятие съвсем насериозно. Подобни идеали и герои като образци аз нямам, но вече споменатите имена откриха действително важни сфери в изкуството и обществото във и със творчеството си. Не смятам, че можеше да се продължи в същата посока по-нататък, но убеждението и енергията за художествена дейност бяха подхванати, както и неотстъпчивото становище да не се задоволяваш само с даденото. Тази неудовлетвореност продължи движението си към реализация в други и различни посоки, но ядрото – нещо не е наред и трябва да го покажеш! – е останало. Образ от футбола: край на полувремето, играчите/женските играчи (!) са в съблекалните и ги масажират. След съдийския сигнал играта продължава. Но как ще се изявят през второто полувреме и каква ще е схемата на игра, това един … го знае.
 
В духа на Виенския авангард Вие организирахте в началото на 80-те в съавторство с Франц Йозеф Чернин една парадигматична акция, оголила празния ход на литературната институция: сътворихте съзнателно лоша поезия („плоски кучета“), като предложихте ръкописа на издателството Residenzverlag, което „изненадващо гладко“ го прие. Тридесет години по-късно, в епохата на възпроизводимостта на авторството и поезията в социалните мрежи, как според Вас трябва да се постави, респективно да се отговори на въпроса, който така успешно бе инсцениран от Вас в миналото: какво отличава доброто стихотворение от лошото?
 
Доброто стихотворение рефлектира собствените си естетически и социални, исторически и съвременни условия – преди всичко езиково кодираните. То е – смея да използвам думата – истинно, когато подкопава истините на системите, които искат да пеят в него или то ги кара да пеят по негов тертип, подкопава или поне проблематизира. Когато възприема техните конструктивни блокове, като ги трансформира и преподрежда по нов начин или пък пробва други пътища за конструиране. Това не е задължително да е експериментално или езиково-игрово, може да се основава на една фундаментална нагласа, която борави с материалното при равнопоставеност на форма и съдържание, като ги кара да действат. Това обаче не е единствената мъдрост, отвеждаща към доброто стихотворение. Изобщо хубаво и лошо вече не са за мен определими по дръзкия и младежко самоуверен начин, както може би едно време. Но това беше важна акция, преди всичко с оглед на собственото писане, за осъзнаване на наличността на квалитативни нива в стихотворението само по себе си. Ние вярвахме, че можем да удържим едно средно ниво, спрямо което да са налице по-високи или по-ниски. Наистина не съм сигурен дали този експеримент повлия в позитивен план. Това, което днес се симулира в „социалните“ медии, служи на властови интереси и подключване, глайхшалтунг на възприемателите, а не на тяхното просвещаване, което се надявахме да се случи поне в рамките на поезията под формата на анализ, а не на манипулация.
 
Нека да се върнем към най-новата Ви книга. Диагнозата, която Валтер Бенямин прави в студията си за възпроизводимостта, според която медийната апаратура излъчва като победители диктаторът и звездата, изглежда се потвърждава в наше време под формата на фарс. В чутият огън Вие представяте три трагически звезди – режисьора и поет Пиер Паоло Пазолини, оперния певец Йозеф Шмит и холивудския мит Мерилин Монро – като орфееви фигури на провала. Как звучи орфическият огън в прекрасния нов свят на обществото на спектакъла? Може ли в него да се случи (отново) трагически смислено провалът като родилен белег и час на поезията?

Пламъкът на „орфическия“ огън избива, сигурен съм в това. Не съм сигурен обаче дали може да се разрасне до всеобхватен пожар, защото в този случай „трагически смисленият провал“ на възраждането на Орфей ще бъде осуетен от собствените си пламъци. Това ще е определено саморазрушително, а ако се стигне дотам, трябва да кажем, че има по-приятни пътища това да се случи…
 
* Виенска група (Wiener Gruppe) – свободно обединение на австрийски писатели, формирало се в началото на 50-те години на ХХ в. около Ханс Карл Артман.