Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Разговор с Ники Павлов
„Любовта в основата си е човечност“

Ники Павлов представя романа си „Българският лекар“ пред българската публика
Ники Павлов при представянето на новия ѝ роман в Пловдив. | Снимка: © Манол Пейков

Ники Павлов е писателка на свободна практика.

Родена е през 1964 г. в Кьотен, баща ѝ е българин, а майка ѝ е германка. Когато е на 13 години, семейството ѝ емигрира от ГДР в Западна Германия и се установява в швабското градче Ротвайл. Павлов следва политически науки, славистика и най-нова история в Мюнхен, работила е като преподавател по политология, пресаташе на политически формации, репортер, редактор и сценарист в телевизията.
 
Семейният ѝ роман „Българският лекар“ излезе през ноември на български език и беше представен пред българската публика в Пловдив, София и Монтана. Малко преди премиерата в София разговаряхме с Ники Павлов за книгата ѝ, за писането като лечение и за постигнатото чрез него познание.

Om Георги Дерменджиев

След „Жената в кибритената кутийка“ „Българският лекар“ е вторият Ви роман и в него разказвате историята на собственото си семейство. Какво Ви накара да напишете фамилен роман?

Не мога да кажа какво точно ме накара. Не съм търсила темата, темата сама ме намери. Ако не бях написала тази книга, вероятно щях да се разболея и да не успея да се помиря с баща си. Той дълго време боледуваше, беше настанен в дом за възрастни хора. Това бяха ужасни години, в които съзнанието на баща ми постепенно се замъгляваше, и тогава всъщност ми стана ясно, че трябва да пиша за това. Писането за мен е начин да преработя нещата, то е своеобразно лечение.
 
В романа Ви има много живи детайлни описания. Вие обяснявате света, в който сте живели заедно с родителите си, през житейските обстоятелства и непосредствено пренасяте читателя в духа на времето. Със сигурност сте прекарала дълго време в проучвания?

Направих изключително много проучвания във връзка с психиатрията, прочетох редица книги, разговарях с все още живи колеги на баща ми – и българи, и германци от ГДР. Започнах да пиша книгата, едва когато се почувствах достатъчно уверена. Проучванията ми отнеха близо една година. И когато усетих насищане, си казах: „Да, сега знам достатъчно“, тогава се захванах за работа. Аз не съм човек, който просто започва да пише за нещо, нуждая се от известна подготовка. След това разгледах много семейни фотографии, на баба ми и на дядо ми, разговарях дълго с жените в семейството – с майка ми, с германската ми баба, но и с българските ми роднини – леля ми, баба ми. Макар да не владея съвсем добре езика, насреща беше майка ми, която знае добре български. През годините в мен се натрупа памет, разбира се благодарение и на детските ми спомени. Четох много за българската история, за времето на родителите на моите баба и дядо, за което също знаех твърде малко. Естествено, запознах се и с периода преди и след Втората световна война, за да бъда сигурна. Тогава се опитах да пиша така, че четенето да носи удоволствие, а историята да не звучи суховато. Вярвам, че се получи много добре.

Стилът Ви на писане се отличава с ясен език, чието въздейстие е едновременно документално-фактологично и хумористично, ненатрапчиво и проникновено. Историята се разказва сякаш от само себе си, тонът Ви винаги остава обективен и умерено емоционален. Така книгата придобива и много достоверно звучене. Доколко това е съзнателно търсен ефект?

Според мен това не е нещо, което човек съзнателно иска или не иска да постигне, а е част от изкуството. Когато днес поглеждам към книгата, се питам: „Аз ли я написах?“; разлиствайки я, си мисля: „Това е невероятно“, защото изобщо не мога да си го представя, така е с всеки текст, който съм написала. Сякаш той се пише през мен, знаете какво имам предвид, нали? Ако се опитаме да го изразим спиритуално, то бихме казали, че вселената ме избра да напиша този роман, точно както е избрала композитора да напише музикално произведение. Това не може да се планира, то е несъзнаван процес, и ако човек му се отдаде, книгата и нейните герои придобиват своя самостоятелност. Вярно е, че аз познавах рамките и се придържах много тясно към онова, което е сполетяло семейството ми. Не съм измисляла нищо впоследствие, просто запълних празните места, защото не съм била свидетел на детството на баща ми. Не знам какво точно се е случило, когато родителите му са установили, че той страда от детски паралич и е възможно повече никога да не може да ходи. Опитах се да го преработя, да го почувствам и смятам, че това умение е талант, какъвто човек или има, или няма. В този смисъл, да, това е моята книга, но някаква по-висша сила също ми помогна.

В романа Ви присъства и политическата история на близкото минало, едно време на несвобода. Тя обаче остава по-скоро на заден план, онова, което изпъква, е човечността на героите Ви. Читателят лесно успява да се идентифицира с тях, да се вживее в случващото им се. Стои ли човечността преди свободата?

Мисля, че двете най-важни неща са любовта и свободата. За мен те са неразделно свързани. Любовта в основата си е човечност. Не мога и не се наемам да кажа кое от двете е по-важно. Защото, ако не съм свободен, съм нещастен, но и ако нямам любов, съм нещастен. В най-добрия случай имам и двете, към това се стремя всеки ден.

А човечността в романа, за която говорите, означава нещо специално за мен, аз държа на нея. Действително се опитвах или трябваше да се опитвам да не предавам героите си, да не заемам позиция срещу бащата или срещу майката, защото би било твърде просто, понеже винаги съм се разбирала повече с майка си, а от баща си се страхувах, макар че го обичах. Снощи Ваш колега ме попита как съм успяла да се справя с етическите аспекти. Не ми се е налагало да полагам някакви усилия в това отношение, просто го направих. Животът не е черен или бял и всеки има своята истина. Със сигурност истината на баща ми е различна от тази на майка ми или от моята, но ако човек го осъзнава, принципно може да разбере всички страни. Естествено това също има своите граници – в случаите, когато се ощетяват или нараняват другите. Но аз смятам, че ако повече хора притежаваха това умение, светът щеше да бъде по-добро място, с по-малко конфликти и войни. Ако книгата допринася дори и малко в тази посока, то аз съм изпълнила задачата си и изпитвам радост от това.

Какво научихте за себе си и за своя баща, когато ръкописът лежеше завършен на бюрото Ви?

Писането на книгата беше процес, в края на който установих, че помирението е възможно. Романът е моят траур. Аз много рядко посещавам гроба на баща си, защото написах книгата. Вярвам, че детайлният разказ ми помогна да се освободя и днес да не храня повече ненавист към баща си, каквато изпитвах дълго време; да мога да си спомням без лошо чувство. И съм много благодарна за това.