Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Независимо изкуство
Изкуството е „публично“ не само когато го виждаме по калканите на сградите

Лъчезар Бояджиев
Снимка: © Личен архив

В рубриката „Култура в кризисни времена“ ви информираме за кризата в културния сектор в България и Германия и какви мерки се вземат в двете държави за подкрепа на културните и творчески индустрии. Освен това ни интересуват личните позиции и критични гласове за начините и принципите на подкрепа за свободната сцена. Затова се обърнахме към редица интелектуалци от България и Германия и им зададохме въпроса: „Как според Вас трябва независимата сцена в България да се подкрепя – в и извън контекста на кризата, породена от коронавируса?“. Надяваме се рубриката да послужи платформа за обмен на информация и дискусия за важността на това свободната сцена да бъде припозната и подкрепена на институционално ниво не само по време на криза, но и в дългосрочен план.

Om Лъчезар Бояджиев

Как според Вас трябва независимата сцена в България да се подкрепя - в и извън контекста на кризата, породена от коронавируса?

Веднага да кажа, че няма място за срам... Гойя е бил на кралска служба, а Ел Греко – на църковна; Микеланджело е работил за Папата (и тo не само за един), а Рафаело дори е умрял, докато е на служба при Папата. Да не говорим за Леонардо, който не е бил на служба само при този дето не го е поискал, образно казано, че дори и сам е предлагал услугите си. Например, в писмото му от 1482 г. до Лудовико Сфорца, Миланския херцог, художникът предлага услугите си като изброява на какво е способен. Кой знае защо, след като пише за туй-онуй – инженерство например, някъде в края споменава, че дори може и да рисува.

Та – историята на подкрепата за изкуството от страна на властта, и в по-общ смисъл днес – обществото, е история богата както на любопитни подробности, тривия и пикантерия, така и на прекрасни резултати. Точно на това ни учи историята на изкуството, ако има кой да се научи, разбира се. Като правило обаче се изисква просветена власт, образовано общество и в днешно време – коректна публичност.  

В България от няколко години се забелязва диалог между, от една страна, властта (най-вече на ниво град, но от скоро и на ниво изпълнителна власт в държавата – Министерство на културата), и от друга – публичните институции (например, галериите и музеи за изкуство, които постепенно си извоюваха автономия от властта, независимо от обществения ресурс, на който разчитат), неправителствените организации, и като цяло т.нар. независим сектор. Това е термин, който в България тепърва предстои да се кодифицира, прецизира и актуализира като смисъл, съдържание, права и отговорности както на групите, така и на отделния творец, автор, производител на съдържание, т.е. на произведения на изкуството в най-различни области. И най-вече да се въведе в съответната рамка на закони и регулации, за да е в състояние този независим сектор да общува и притиска държавата по начин, разбираем за самата нея, държавата, която винаги изостава от сектора, не само в България.

При това целият дебат все повече се разгръща в публичното пространство, и все повече водещите гласове са на активни хора от сектора, които днес са възприели ролята на организатор и активист, за да постигнат солидарни действия и позиции през целия сектор, независимо от личните дрязги или пристрастия.

Онова, което настоящата пандемия и кризата, породена от коронавируса, направи видима, е ситуация, която се характеризира според мен със следните аспекти:

  • Наличието на огромно желание и вътрешен ресурс в независимата сцена (или независим сектор в културата, в случая ги използвам като взаимозаменяеми думи) за обединяване и солидарност с цел продуктивна атмосфера за културата не само днес, докато тече активната фаза на пандемия, карантината и блокажа на творческа дейност „за и със“ публиката, но за далеч напред в бъдещето. Като че ли кризата изяви крещящата неадекватност в размаха и практиките, както и липса на синхрон между езика, термините, дейностите и т.н., по които действа сцената, от една страна, и държавата от друга. Това първо.
  • Отсъствието на основни понятия, механизми, закони от съвременен, гъвкав и толерантен вид, които да управляват държавната дейност в сферата на културата, е второто съвсем немаловажно нещо. Има крещяща нужда от актуални закони за мецанатството, авторското право, културното наследство – със задължителната уговорка в закона, че „съвременото изкуство и култура са наследство в и за бъдещето“ (както гласи един документ на ЮНЕСКО от 2011 г., подписан и от България – Декларацията от Виминациум, вж. тук) и т.н. В последните години обаче, и покрай кризата, се видя, че законодателната власт в културата е непродуктивна – от лични дрязги и разпри, до постоянни публични скандали, интриги и некомпетентост, белязана от думи и идеи за културата с около 50-годишна давност, и чак до елементарна неприложимост, извън заповедно-наставническата практика от преди 1989 г. Вместо да получим важна, съвременна рамка на „обществения договор“ в културата, ни занимават с дребнава завист и простотии, преиначаване на факти, спъване на достойни проекти и торпилиране на представителни инициативи на световната сцена.

Кризата ни побутна да се размърдаме всички... Което не е нещо уникално – така е в целия свят, така е в цялостната представа за живота и света днес, не само в тези по-частни аспекти като „независима сцена“, подкрепа и т.н. Накратко, онова на което трябва да стъпи подкрепата, е в няколко посоки, ако търсим дълготраен ефект: гъвкава и модерна законова база; регистри и информационна база данни за активните „играчи“ на сцената – индивидуални творци, групи и пространства; справедливи и солидарни, по възможност щедри, практики за финансова подкрепа, упражнявани по демократичен и прозрачен начин, който не изпуска баланса между качество и солидарност... Също така – взаимодопълващи се мерки на ниво държава и министерство, градове и общини, публични институции от национален, местен и регионален вид и между всички тях, и т.н.

Не е лесно, но има положено начало. Независимо от политическите възгледи, аз лично подкрепям приоритетите и програмите за култура на Столична община в последните години, както и политиката на Министерството на културата в мандата на този министър. Да видим какво ще стане, но забелязвам, че днес по-лесно се променя държавната администрация – по-лесно влиза в диалог и е по-отворена за разговори и промени, отколкото някои закоравяли хейтъри и допотопни творци да се случи така, че „да влязат в час“ със съвремието, актуалните практики и творческата колегия „по света и у нас“.

Накрая ми се иска да припомня нещо, което наскоро прочетох върху фейсбук стената на близък колега художник-аниматор със световно присъствие, нещо което той самият цитираше... Цитирам по смисъл – трябва публична подкрепа и финансиране за независимата сцена, и то не само по принцип. Ако страната беше с население от 100 милиона, то тогава публиката за кино или за литература, например, би била достатъчна за да „издържа“ съответната индустрия и без да се намесва обществен ресурс. Ама не е така по нашите места, и едва ли скоро ще стане...

Но ето на – всеки творец във всяка сфера на култура е също така и производител на нещо материално – печат на книга или фотография, рамка за картина или дървения за сценичен декор... И много други неща, с които независимата сцена участва в икономиката и пазарния обмен на услуги в страната. Това прави сцената част и от публичния живот; трябва да свикнем с мисълта, че изкуството е „публично“ не само защото и не само когато го виждаме по калканите на сградите в София... Ами затова, защото творците участват в цялата публична сфера на живота и страната – по най-разнообразни начини, с най-разнообразни средства.

Това е, което пък си припомних в последните месеци – да, в изолация хората започват някак си да се уподобяват и да споделят общи грижи – от маските, до тоалетната хартия... Но тъкмо това ми даде ясна представа, че и извън ситуацията на самоизолация, карантина и криза, повечето от нас в независимата сцена не са много по-различни от съседа и магазинера в ежедневието си. За художниците би било чудесно, ако в България имаше 100 милиона население и съответна публика по художествените музеи... Тогава в България би имало, вероятно, 15-20 читави частни колекционери с мащаб на мислене и ангажимент във времето; пет-шест адекватни национални арт музеи с международни колекции, дейности и съвременно присъствие; както и може би 10-15 муниципални художествени галерии със съвременен потенциал да произвеждат изложби и да придобиват творби... Тогава и държавната администрация би била в състояние да се ориентира и да балансира, да приоритизира и да координира, без да се напряга обществения ресурс, или да се натягат чак пък толкова много хейтърите и маститите дейци. Ама не е така.