Разговор с Петя Кокудева
„Страховете са безопасни, докато са малки“

Разговоряме с Петя Кокудева, детски писател, пътешественик и безкрайно любопитен изследовател на света за подходите, с които съвременните детски книги боравят с детските страхове и тревоги, за образа на модерните чудовища, за промените в българската детска литература и за онова, което може би не ѝ достига.

Om Симона Ганева

Каква според Вас е ролята на страшното в детските книги и защо то (почти) винаги присъства там? 

Първо искам да ви „стисна ръка“, задето поставяте фокуса на цял един разговор именно върху тази тема. Тя е за мен (включително и в книгите ми) не просто важна, ами всеобемаща, доколкото и като деца, и като възрастни ние сме изтъкани от страхове. Много е писано и говорено за ролята на страшното в детската литература, затова аз тук ще изкажа едно по-странично, лично наблюдение: знаете ли колко много ми е помогнала литературата в страшни моменти? Как ли? Като е възпитала у мен нещо, което наричам „перспектива на разказвача“. Отивам например на операция. И вместо да се треса отчаяно и да се давя изцяло в страшното, обичайно подхождам, като че съм в книга: наблюдавам сюжетите и лицата наоколо; слушам какво разказва една сестра на друга; любопитна съм към историите на другите болни… Изобщо, страшната ситуация винаги съдържа в себе си и много вълнения, и много възможности за извличане на смисъл, и дори смях – стига човек да влиза в нея от позиция на любопитен наблюдател. Същото е в детските книги – там страшното е примесено много естествено с приключенско, интригуващо, удивително, романтично и какво ли още не. Така всъщност се просмуква у децата усещането за неотделимостта на страшното от вълнуващото. Това ако успеят да пренесат като перспектива в реалния живот, е от жизненоважна роля.
 
Как бихте описали думата „страх“?

За мен най-важното в отношенията ми със страха е множественото число. Ако имам един перманентен страх и го влача със себе си във времето – това е болестотворно. Нямам нищо против обаче да имам страхове! Защото това значи, че днес се справям с един, после с друг, сетне идва трети, но всеки от тях е различен, пристига от неочакван ъгъл. Важно е не да нямаш проблем, а проблемите да се сменят, така че да те провокират да реагираш с различни свои вътрешни армии и умения.
 
Макар класическите приказки да продължават да се четат с интерес и днес, светът на съвременните деца е съвсем различен и в съответствие с това са настъпили изменения в подходите за поднасяне на детски истории. „Новите“ чудовища например далеч не са така страшни и дори в своята страшност са симпатични, често забавни. Какви са Вашите наблюдения върху промяната в образа на страшното в съвременните детски приказки – като съпоставка с класическите?

Хм, правите много точно и любопитно наблюдение за новите чудовища! Те наистина са „осимпатичнени“. Лично за мен това е донякъде продукт на природно по-безопасната реалност, в която днес живеят децата. Например калупалик – емблематичното чудовище от ескимоските приказки, което живее под леда, е изключително нужен образователен „инструмент“ на възрастните инуити. Техните деца нямат право на грешка, движейки се върху леда, защото напука ли се, това означава край на живота им – в ледената вода ще измръзнат за секунди. На това е символ калупалик – той трябва да плаши обезателно и драстично, за да си върши работата. Днес децата са доста несвързани и непопадащи в истинската природа, а тъкмо на нейните стихии принадлежат много от ярките чудовища в традиционните фолклори.

Съвременната детска литература като че ли следва една тенденция да не е пряко дидактична и опитва да постига внушенията си по различни пътища. Един въпрос, често дискутиран сред родителите, е дали е необходимо класическите детски приказки да се цензурират под някаква форма при четене. Какви са Вашите размишления по темата?

Цензуриране не бих казала, че е подходящият подход. Аз имам две мнения по въпроса, ха-ха! От една страна класическите текстове са за мен важни в исторически смисъл, не толкова в литературен. Досягаме чрез тях непознати ни, отдавнашни контексти, начини за правене и осмисляне на света, битиета. Въпреки че не са ни познати, е интересно да четем как са живели и говорили предците ни. От друга страна, ако ще адаптираме – това може да се случи много творчески, изобретателно, находчиво. Както например Джулия Доналдсън се вдъхновява за една от книгите си от китайска народна приказка и я пресъздава. Важно е да се направи с талант и ум, а не просто да се осъвремени лексиката.
 
Мис Моряшки, Обаче и Тумбаче, Лейди Понеделник, Мистър Бризи – фантазията Ви създава безброй чудати същества – всяко симпатично по свой начин. Едни от „Малките същества“ са именно Страхчетата – разкажете ни повече за тях, защото всички ние сме ги срещали в живота.

Идеята на стихотворeнието е, че страховете са безопасни, докато са малки, и е добре да не ги оставяме много да пораснат. Страхчето все още не е страх. Много ми се струва важно във всяка възраст да си обръщаме внимание на бебетата-страхове, да ги наблюдаваме, да работим по тях, докато не са се превърнали в гигантически сенки и чудовища.
 
От какво Ви е страх?

Както споменах по-горе – в различните периоди страховете ми се менят. Преди ме беше страх дали някога ще намеря любовта такава, в каквато вярвам. Сега ме е страх дали съм достойна и достатъчно късметлийка да я задържа задълго. Преди ме беше страх дали съм достатъчно добра в това, което правя, сега ме е страх дали това, което правя, има смисъл. Преди се боях да не обидя някого, казвайки каквото мисля – сега се боя да не взема да спестявам своята истина и да заблуждавам хората. Преди се страхувах от промяната – сега повече се напрягам, когато дълго се заседя в някакво статукво.
 
През месец май се навършват 75 години от появата на ръкописа за Пипи Дългото чорапче, едно от най-безстрашните момичета в историята на детската литература. Ако Пипи Ви покани на рождения си ден, какво бихте написали в поздравителната картичка?

Ще ѝ разкажа за деня, в който посетих градчето Вимербю в Швеция. И останах поразена колко прозаично и дори безлично е мястото, където е живяла Астрид Линдгрен. Ето това прави талантът: превръща нищо-и-никаквото във вълнуващо, забелязва в ежедневното удивителното.
 
Според Вас какво е най-характерното за съвременната българска детска литература и „в крак“ ли е с тенденциите в Европа?

Най-характерно и обнадеждаващо за нея в последните години ми се струва желанието и оживлението на все повече хора да участват в детската литература. Появяват се нови малки издателства. Все по-чести са сътрудничествата с български илюстратори, някои от тях съвсем млади и много талантливи. Появяват се и се утвърждават нови награди за детска литература или категории за детска книга в литературни конкурси. В последните години имахме и каталог на българската детска литература за международни фестивали като този в Болоня.

Ако ми липсва нещо, то е онова, което често си казвам, четейки чужди детски книги: „Еее, колко находчива, необичайна идея! Никога не бе ми хрумвала тази гледна точка.“ Бих се радвала да са по-изненадващи детските ни книги - тук сякаш често се движим в рамката на сравнително конвенционалното, няма особен експеримент или самобитност в жанрово и в идейно отношение. И много ме напряга, когато някой каже: „Ама това, че за теб е банално, не значи, че за децата е така. На тях всичко им е ново.“ Бих искала и най-баналното да е претворено своеобразно и с въображение, иначе какъв е смисълът на литературата?
 
Кои български детски книги Ви впечатляват като читател в последно време и бихте препоръчали за справяне с детските страхове, а и не само?

Приключенията на Лиско на Борис Априлов – там има много осмеляване, на сочен, изпълнен с хумор език. Любима книга, свързана с темата, ми е Моят прадядо, героите и аз на Джеймс Крюс. Както и две ценни книги, които за жалост не са преведени на български: The Crocodile who didn't like water на Джема Мерино и The wolf, the duck and the mouse на американския писател Мак Барнет. Тези са точно от книгите, за които възкликвам: „Ама как го е измислил/а това? Ще ми се и аз да можех!“