Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1) Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Тълмачи
„Волният полет се превърна в осъзнато действие“

Новата ни рубрика Тълмачи си поставя за цел да разгледа преводаческата дейност задълбочено и от първо лице – в поредица от интервюта ще разговаряме с преводачи от български и немски език за особеностите на художествения превод, за литература и за професията на преводача в наши дни. Тук ще ви срещаме с преводачи от България и немскоезичните страни в опит да открехнем завесата и погледнем зад кулисите на литературния превод.

В третото интервю от поредицата разговаряме с проф. Ана Димова, германист и преводач на художествена и научна литература, автор на изследвания в областта на германското езикознание, контрастивната лингвистика и теорията на превода.

Om Георги Дерменджиев

Ана Димова Снимка: © личен архив Госпожо Димова, как Ви обогати преводаческата дейност през годините, какво взехте за себе си от книгите, които преведохте? 

Първата книга, която преведох в началото на 1980-те години, беше „Вечерна светлина“ на Щефан Хермлин. Тя наистина хвърли светлина върху сивото ми академично всекидневие и изпълни със смисъл безвремието, защото тази книга беше събитие в литературния живот на тогавашните социалистически страни, и не само в тях. Така се случи, че следващите книги бяха все от австрийски автори, и това откри за мен нов хоризонт, защото в университета не бяхме се срещали с феномена „немскоезична“ литература.

Ернст Вайс, Йозеф Рот, Карл Краус, Кристоф Рансмайр – това беше ново усещане за езика и света. Преводаческата ми работа промени и научните ми интереси, доведе ме на полето на преводознанието, което пък хвърли обратна светлина върху преди това интуитивните ми преводачески решения. В средите на преводачите се носи един анекдот, че преводачите имат нужда от теория на превода колкото птиците от орнитология. Не съм съгласна, тази орнитология превърна за мен превеждането в двойно удоволствие, волният полет се превърна в осъзнато действие, насочвано в избраната посока; защото иначе при превода често се стига до „своеволия“.

Наскоро излезе от печат Вашият превод на „Пътувания из Украйна и Русия“ на австрийския писател и публицист Йозеф Рот. В книгата са събрани негови репортажи от Украйна и Съветска Русия, публикувани през 1926 г. във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ и „Нойе Берлинер Цайтунг“. Във Ваши интервюта неведнъж споменавате, че с удоволствие превеждате Йозеф Рот. Защо бихте препоръчали на българските читатели не само репортажите му, но и художествената му проза?

Първото ми запознанство с Йозеф Рот беше на български език, когато през 1981 г. излезе романът „Радецки марш“. Чудех се как е било възможно подобна книга да бъде издадена в България – това обяснение в любов на монархията. Но издателите бяха намерили решение – бяха включили в изданието критичен предговор и то от виден съветски автор, който се възхищава от прекрасния писател, определя обаче политическите му възгледи като „наивни“. Но Йозеф Рот не е наивник в политиката.

Репортажите му за Украйна и Русия нямат нищо общо с възторга на повечето западни интелектуалци от руската революция. Онова което, десетилетия по-късно осъзнават всички, Йозеф Рот е видял още в зората на руската революция. Струва си от днешна гледна точка да се преценят репортажите на този австриец, който познава твърде добре ситуацията поради произхода си от Източна Галиция, на границата между Австро-унгарската и Руската империя. Това ме мотивира да предложа за превод подбора от репортажи на Ян Бюргер, макар да можех да направя и собствен подбор, но издаването му щеше да бъде по-сложно, а подборът в сборника напълно съответстваше на моите предпочитания и виждания.

Да се върнем на писателя Йозеф Рот. В средата на 1980-те години ми предложиха да преведа втория му култов роман – „Гробницата на капуцините“ и да подбера към него новели и разкази. Това беше истинското ми запознанство с Йозеф Рот. По-късно прочетох повечето от книгите му на немски език, опияняващо е усещането да се потопиш в автентичния му езиков свят, който връща на немския език славата му на език на поезията. Йозеф Рот е сред авторите, които трудно се поддават на класифициране. Причисляват го към новата предметност и едновременно към неоромантизма и поетическия реализъм. Но никой от изследователите не пропуска да отбележи, че сред разнообразните стилистични похвати в прозата му преобладават именно онези импресионистични техники, които правят творбите му така въздействащи със своите пъстрота и виртуозност.

Същите тези пъстрота и виртуозност са присъщи и на журналистическите текстове на Йозеф Рот. В шесттомното издание на творбите му (1989-91) първите три тома съдържат журналистически текстове, създадени през 1920те години: преди да напише прочутите си романи и новели, Йозеф Рот е сред най-търсените журналисти и репортери в Европа. В журналистиката му вече прозира изисканата словесност на бъдещия писател. Още повече, че фейлетонната традиция на немскоезичната преса му дава възможност и право да пише именно по този начин. Надявам се това да личи и в българския превод…

През 2017 г. Ваш превод на четири новели и шест разказа на Йозеф Рот (от 1986 г.) беше изплагиатстван. Скандалът разбуни духовете в преводаческите среди и предизвика бързата и своевременна реакция на преводаческото съсловие. Достатъчно защитена ли е интелектуалната собственост в България в наши дни? Какви са Вашите наблюдения? 

Преди да се появят „новите“ преводи на новели и разкази от Йозеф Рот, които бях превела още през 1980-те години, не съм допускала, че нещо подобно е възможно. Макар да чувах от колеги за случаи, когато издателства, нововъзникнали заедно с демократичните промени, си позволяват да преиздават стари техни преводи, като посочват фиктивни имена на несъществуващи преводачи, за да не плащат хонорари.В случая обаче ставаше въпрос за нещо по-различно: някой бе подписал с истинското си име чужди преводи. Не можех да повярвам нито на очите си, нито на ушите си, когато видях и чух в различни медии представяне на така близки за мен текстове.

Почти година се колебах, и ако не бяха ме подтикнали колеги и приятели, може би нямаше да се осмеля да дам гласност на тази кражба. И много благодаря за категоричната подкрепа на Съюза на преводачите. В България интелектуалната собственост не е достатъчно защитена. Имам наблюдения в това отношение и от академичната сфера, доста академични степени и звания бяха оспорени заради плагиатство, но не мисля, че бяха отнети; а в други страни подобни плагиатства доведоха не само до отнемане на титли и звания, но и до оставки на видни политици.

За съжаление интернет дава усещане на мнозина, особено сред студентите, че всичко намиращо се във виртуалното пространство е всеобща собственост и всеки може да си взема от там каквото му душа иска – и текстове, и изображения, цитирането се смята за досадна подробност. В университетите вече доста ефективно се използват програми за установяване на съвпадения. Крайно време е съществуващият закон за авторското право и сродни права да бъде актуализиран и наистина да се прилага адекватно.

Вие сте преподавател, изследовател и почетен професор на Шуменския университет. Част от Вашите научни изследвания се фокусират върху хумора. Доколко преводим е хуморът, какви са особеностите на германския хумор? 

Хуморът винаги ме е привличал и в художествената сфера, и във всекидневието. Но се превърна в част от академичните ми интереси благодарение на една студентка, която изпратихме на едносеместриално следване в Германия по линия на Германската служба за академичен обмен (DAAD). След завръщането си заяви, че много некомфортно се чувствала през цялото време, защото германците нямали никакво чувство за хумор. Това е разпространено клише в България.

Положих доста усилия да убедя студентката, че германците имат просто по-различно чувство за хумор, че културите се различават най-вече по това, на което хората се смеят, и трябва да се опиташ да ги разбереш именно в тази насока и да се опиташ да се смееш заедно с тях, а може би след това да ги научиш и те да се смеят на онова, което е смешно за теб самия. Много трудна задача. Тя се превърна в тема на монографията ми за вица като езиков и културен феномен и неговата преводимост.

От гледна точка на превода при хумора става въпрос за нещо, което в други случаи се смята за недопустимо – пълно одомашняване, нагаждане на превеждания текст към традициите и очакванията на приемащия език: защото човек не може да се смее на неща, които са му твърде чужди, тоест, ако не ги разбира и не може да ги съотнесе със себе си. А онази студентка по-късно се омъжи за германец, който има прекрасно чувство за хумор и цени дори твърде нецензурните за много германци български вицове, защото нецензурното в тях не е самоцелно, а само сол и пипер към основното, много често политическо, послание.

Кой български хуморист бихте превели на немски език и защо? 

Преди време преведох някои от епиграмите на Радой Ралин, които съдържаха игри на думи, подобни на характерните за немския език – избрах естествено такива, за които можеше да бъде намерен немски аналог. Мисля, че се приеха добре от читателите на списанието, в което ги публикувах заедно с афоризми на Стоян Михайловски и Димитър Подвързачов. Не бих се осмелила да превеждам други хумористични текстове, това все пак е задача за хора с роден език немски, дори за писатели с подобен почерк.

Алеко-Константиновият „Бай Ганьо“ е преведен на немски два пъти по времето на ГДР, преводите са добри, но не могат да предизвикат адекватна реакция от страна на немскоезичната публика, по причините, които вече споменах във връзка с културната специфика на хумора. Съществува обаче на немски език един откъс от „Бай Ганьо“, направен от австрийския писател Александър Рода Рода, включен в сборника „Das Rosenland“ от 1917 г. по поръка на цар Фердинанд, за да се запознае германската публика с българската литература.

Този превод съдържа многобройни преводачески решения, които в обучението по превод определяме като недопустимо одомашняване или уподобяване. Но в случая те се оказват правилно решение: при представянето на ново издание от този сборник през 1994 г. в „Литературхаус“ във Виена бях свидетел как немскоезичната публика се заливаше от смях при четенето на този откъс. Значи, целта наистина може да оправдава средствата, ако целта е била хуморът да предизвика смях. А мисля, че това е неговата цел.

Освен преводач, вие сте и редактор на редица книги от немски език. Може ли да ни разкриете повече за съвместната работа между преводач и редактор? Защо редакторът е не по-малко важен за един превод от преводача? 

Редакторът е понякога по-важен и от самия преводач. Защото ако във „волния си полет“ преводачът се отдаде на твърде своеволни отклонения от първоизточника, редакторът може да го направлява деликатно. Имах огромния късмет първите си преводи да направя под редакцията на Федя Филкова, която наистина много деликатно се намесваше в преводите ми, но с респект към предложените решения и след дълги спорове стигахме до най-добрата версия. Работила съм и с Недялка Попова, с Надя Фурнаджиева, с Даря Хараланова.

Уроците от съвместната работа с тези истински професионалисти съчетах с теоретичните си познания за превода и ги прилагам в работата си като редактор на преводи. Изключително важни са добрите взаимоотношения на преводач и редактор, взаимният респект към работата на другия. Студентите си винаги съм съветвала да не бързат да обвиняват преводача в „грешки“, трябва да се преценява, ако става въпрос наистина за грешки, на какво се дължат те. Защото грешки могат да се открият и в най-добрите преводи, но те не намаляват непременно качеството на целия текст. А понякога грешката може да е и в подхода на редактора респ. критика на превода.

Друга интересна тема е тази за взаимоотношенията между преводач и издател. Как подхождате, когато откриете многообещаващ немскоезичен автор, който все още не е издаван на български език? Намирате ли подкрепа в лицето на издатели и/или фондации?

Повечето от авторите, които съм превеждала, не са представители на най-новата немскоезична литература. И обикновено не аз, а издателите са поемали инициативата да ми предложат за превод книга, която аз приемам или отказвам. От съвременната литература съм предлагала за превод само романа на Роберт Менасе „Столицата“ на издателство „Леге артис“, което бе издало вече почти всичко от този автор. Очевидно съм била убедителна, защото предложението ми бе веднага прието.
 
Предложението ми за превод на репортажите на Йозеф Рот към издателство „Аквариус“ също веднага бе прието. Сътрудничеството ми и с двете издателки, Саня Табакова и Даря Хараланова, беше много обогатяващо за мен, защото те бяха същевременно и редакторки на превода ми.

Романът на Ханс Фалада „Всеки умира сам“ ми бе предложен от издателство „Летера“, приех с радост и сътрудничеството ни с издателката и редакторка на превода ми Надя Фурнаджиева също беше много ползотворно за мен. И в трите случая успяхме с общи усилия да намерим и финансова подкрепа от международни фондации.

Какъв е Вашият поглед върху съвременната немскоезична литература – кои тенденции и теми се открояват, откривате ли пресечни точки между съвременната българска и немскоезична литература? 

Нямам много пълни наблюдения върху съвременната немскоезична литература, следя я като читател, не толкова като евентуален преводач, защото, както вече казах, предпочитам да превеждам не толкова съвременни автори. Но чета съвременните автори с удоволствие, защото ме интересуват проблемите за оценката и преоценката на миналото, на съотношението личност – общество, на междукултурните взаимодействия, особено когато авторите пишат на немски език, който за тях не е роден.

Наблюдавам с интерес пречупването на немския език и на германската културна специфика през призмата на други езици и култури. Подобни културни и езикови преплитания не са характерни само за немскоезичната литература, но в нея те са като че ли най-интензивни. Разбирам защо бе преустановено връчването на наградата „Шамисо“, навярно това означава, че авторите, пишещи не на своя роден език, в Германия вече не се смятат за чужди.

В българската литература тенденциите са сходни, когато става въпрос за преоценка на близкото минало, но съотнасянето с чуждостта върви по съвсем други пътища – много ме интересуват българските автори, които живеят извън България, но пишат на български език (или на чужд език – тогава преводът им е изключително интересен феномен) и осветляват проблемите от една отстранена и отдалечена гледна точка, с помощта на която можем да видим нещата така, както те не могат да се видят отблизо.

Новите преводи на класически канонични произведения нерядко предизвикват полемики. Колко дълго живее един превод и трябва ли да се насърчават новите преводи?

Има различни причини за правенето на нови преводи. Често се приема, че преводите на класически произведения са остарели поради настъпили промени в обществото, в езика, в преводните норми, поради появата на нови интерпретации. Дълго време се смяташе, че по-старите преводи са обикновено по-одомашняващи, тъй като приемащите култури не са били готови да приемат твърде странни текстове и преводите са адаптирали оригинала към очакванията на своите читатели.

А по-късно, когато класическата творба вече е придобила гражданственост и приемащата култура е в състояние да понесе повече чуждост, се правят нови преводи, които се стремят да запазят по-голяма част от специфичните за изходния текст особености, да го „очуждят“ или „остранностят“ с чужди на приемащата култура елементи. Тези теоретични очаквания се оказаха само отчасти верни.

Има много случаи, когато новите преводи си поставят тъкмо обратната цел – да приближат текста повече до родния читател, да го направят по-разбираем за съвременния читател, както заяви наскоро Людмила Костова, създателката на новия превод на Гьотевия роман „Сродства по избор“; а старият превод на Борис Парашкевов от 1980-те години е изключително балансирана комбинация от двата подхода на превеждане по отношение и на синтаксиса, и на лексиката, отразяваща времето на преход от класицизъм към романтизъм в немската литература.

Така че по-новите преводи не са непременно по-добри, с цялата условност и субективност на това определение. През последните десетилетия бяха направени пет нови превода на „Фауст“ на български, но последните от тях не могат да се мерят по качества със съществуващите преводи на Димитър Статков и Любомир Илиев. Те са обаче интересно явление, благодатна почва за съпоставителни изследвания по културология, лингвистика и преводознание.
 
Дали трябва да се насърчават новите преводи? Защо не, при наличие на финансови възможности. Ако новият превод предлага по-адекватна интерпретация на първоизточника, ако по политически или други причини старите преводи са били манипулирани по някакъв начин. Аз например с удоволствие бих посегнала към прозата на Хайне. Не защото старите преводи са не достатъчно добри, а защото заниманията ми с проблемите на хумора ми разкриха измерения на текстовете, които не са били взети под внимание през 1970-те години, а още по-малко през 1950-те години, когато са направени повечето от преводите на „Пътни картини“, и то от превъзходни преводачи, които смятам за свои учители.

Според Вас кои са стойностните немскоезични автори, които все още са слабо познати в България и трябва да бъдат преведени?
 
Немскоезичната литература е относително добре представена на български език. Преди 1989 г. издателството за преводна литература „Народна култура“ и някои по-малки издателства, напр. „Христо Г. Данов“ в Пловдив, намираха начини да представят на българския читател най-стойностните творби на немскоезични автори, при това в много добри преводи. В наши дни има няколко издателства, които са специализирани за превод на немскоезична литература и за тях работят едни от най-видните познавачи на тази литература.

Така че дефицитите в това отношение не са многобройни, и сигурно моето мнение носи всички белези на субективността. Напълно липсват на българската литературна сцена такива перфектни комици, но и превъзходни писатели, като Карл Валентин и споменатия вече Александър Рода Рода . Познати са на българския читател с основни свои произведения Теодор Фонтане и Ханс Фалада, но има още много важни техни творби, които биха намерили добър прием в България и биха обогатили литературния ни пейзаж.
 

Ана Димова е професор по германско езикознание и теория на превода в Шуменския университет (до 2016 г.). Преводачка на немскоезична литература (Йозеф Рот, Карл Краус, Кристоф Рансмайр, Паул Целан, Ян Асман, Ханс Фалада, Роберт Менасе) и на българска литература на немски език (Радой Ралин, Блага Димитрова, Николай Кънчев). Автор на книгите: Импресионизъм и превод (1995), Увод в теорията на превода (2001), Вицът като езиков и културен феномен (2006).