Тълмачи
„Който посяга към превода, се впуска в една специална връзка“
Новата ни рубрика Тълмачи си поставя за цел да разгледа преводаческата дейност задълбочено и от първо лице – в поредица от интервюта ще разговаряме с преводачи от български и немски език за особеностите на художествения превод, за литература и за професията на преводача в наши дни. Тук ще ви срещаме с преводачи от България и немскоезичните страни в опит да открехнем завесата и погледнем зад кулисите на литературния превод.
В поредното интервю от поредицата ни разговаряме с преводача от руски, български и чешки език Андреас Третнер. Неговият превод на романа „Кротките“ от Ангел Игов тази година беше сред номинациите за превод на Лайпцигския панаир на книгата.
Om Мелъди Гугелман
Превеждате най-вече от руски език, но също така от български и чешки. От кой език Ви е най-приятно да превеждате?
Най-приятно е разнообразието. Но ми се струва, че на български език твърде много неща се казват между редовете и опасността човек да сбърка е най-голяма; за мен това е особено вълнуващо. А навлязлата в книжовния език амалгама от диалектни варианти и влиянията от съседни езици придават на българския език особена „пикантност“, която трудно може да бъде пресъздадена на немски.
Съвместно с други преводачи от руски и на руски език направихте филм под заглавие „Spurwechsel“ [Смяна на междурелсието]. От филма става ясно, че превеждането е многоизмерно изкуство и че „никой език не допуска да бъде преведен на друг“ (по думите на преводачката Светлана Гайер). Така ли е?
Може и така да се погледне – ако се има предвид, че никоя мисъл не може просто да се отърси от граматиката си. Но нека по този въпрос спорят учените, а преводачите прагматично се съобразяват с възможното. Като при това е важно да се познават добре границите на възможното, ако искаме да се справим със задачата си. Да си въобразяваме, че морето е до колене, не е добра нагласа при превода.
Само от загуби ли се състои преводът? Или предлага, волно или неволно, нови гледни точки, нови възможности за игра с езика и за нови придобивки?
Тъкмо гледната точка е от значение. Който иска да види само оригинала, нека си чете оригинала. Но и тогава ще го чете така, както може да го разбере. Който посяга към превода, се впуска в една специална връзка в триъгълника между читател, автор и преводач. Това може да дразни – но може и да достави наслада.
Как се справяте като преводач със загубите при превода и как ги компенсирате?
Пресмятанията тук не помагат. За мен е важно във всеки момент да оставам колкото е възможно по-близко до оригинала и да се отдалечавам колкото е необходимо от него, за да вървя по собствени пътища. „Когато главата падне, няма защо да се оплаква шапката“, казва колегата Гайер в споменатия филм. Нека след това други да пресмятат загубите.
Тази година бяхте номиниран за наградата на Лайпцигския панаир на книгата за превода на романа „Кротките“ от Ангел Игов. Тази книга наруши в България табуто по отношение на историческата тема. Вие майсторски и с много фантазия сте пресъздали духа на романа. Защо тази книга е така важна за съвременния български литературен пейзаж?
По този въпрос може много да се говори, аз ще обобщя по следния начин: в един сложен, съдбоносен етап от българската и европейската история – септември 1944 г., обвеян от митове и фалшификации – книгата изважда на бял свят истината от архивите и я съживява – по един изключително изкусен, дори елегантен начин, в една изумително убедителна форма.
Текстът на оригинала е в езиково отношение много плътен и последователен. Какви бяха езиковите предизвикателства за превода?
По отношение на формата новаторско в тази книга е въвеждането на колективен разказвач, социално автентичен и същевременно художествено обобщен, който действа самостоятелно, постоянно променя поведението си, внезапно изчезва и после отново се появява, когато вече не мислиш за него... Като преводач човек не бива нито за секунда да го изпуска от очи.
Зависими ли са българските автори финансово от преводите на техните книги и разпространението им на западния пазар?
Мисля, че от продажбите на преводни книги никой в България не може да преживява, те са единствено въпрос на престиж, и то най-вече в собствената страна.
Български имена все по-често се появяват в програмите на международни фестивали и в литературни рецензии, въпреки това в немскоезичното пространство българският литературен пейзаж е малко познат. Как оценявате тази ситуация? И какво е необходимо, за да стане българската литература по-видима в съзнанието на немскоезичните читатели, каква роля играят при това немскоезичните издатели и преводачи?
Проблемът е в това, че издаването на българска литература през последните 30 години винаги е било „въпрос на случайност“, работа на парче, не се създава цялостна картина, не се представя развитието, и най-вече не се вижда традицията, никой не знае на какво стъпват съвременните автори. От полза би било в това отношение създаването на Българска библиотека. Да се представи литературният канон, тридесетина заглавия от около два века, много от тях са вече преведени по времето на ГДР, но са недостъпни, те трябва да бъдат преиздадени и допълнени с коментари. Не са нужни кой знае колко усилия, струва си да се положат – но някой трябва да се заеме…
Три литературни поредици с творби на чешката, полската и турската литература в превод на немски език вече са издадени под заглавие Чешка библиотека, Полска библиотека и Турска библиотека. Те са добър пример за това как източноевропейските литератури могат да бъдат направени достъпни за германската публика…
И аз така смятам. Вие споменавате три много успешни примера. Създаването на Чешката библиотека можах да наблюдавам отблизо, беше фантастично. Проблемът обаче е в продължителната наличност на книгата в книжарниците, библиотеката би трябвало да бъде достъпна много по-дълго, отколкото обикновено пазарът позволява. Но мисля, че в това отношение могат да бъдат разработени модели.
Казахте, че много неща вече са преведени, но не са в наличност. Каква е причината?
Естествено е книгите да изчезват. Тези от ГДР малко по-бързо от другите. Твърде малко от западните библиотеки са ги набавяли, напечатани са на лоша хартия... но с малко усилия могат все пак да бъдат намерени. Двама преводачи трябва непременно да се споменат, Норберт Рандов и Хартмут Хербот, те наистина извършиха херкулесовска работа, постиженията им са неоценими.
Първият Ви превод на художествена литература е сборникът разкази на Йордан Радичков „Изпаднали от каруцата на бога“ за издателство „Реклам“ през 1987 г. Как се появи по онова време интересът Ви към българската литература и език?
Беше резултат от бюрократична случайност: администрацията на Лайпцигския университет всъщност направи избора вместо мен. Така беше през 70-те години на миналия век в ГДР, когато човек искаше да следва някаква езикова специалност. Отначало просто стоически понасях този избор, след това обаче бях много доволен от него. Защото междувременно открих възрастните мъже и жени по българските села: с разказите си те изключително умело можеха да те въртят на пръста си. И един автор, който умееше от това да прави голяма, световна литература: Радичков. Мисля, че тогава започнах да гледам на заниманието си сериозно.
Кои все още непреведени съвременни български автори би трябвало непременно да бъдат преведени на немски език?
Наистина ли искате да назова трима, а след това други тридесет и трима с право да ми се разсърдят? Но добре – ще спомена Здравка Евтимова, Милен Русков. Политическата поезия на Пламен Дойнов, която не бива да остане непрочетена… Другите колеги, които навярно ще интервюирате, ще назоват други автори, които също представляват интерес. Ще продължим да превеждаме, надявам се.
