Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Разговор с Мария Василева
Съвременното изкуство се бори срещу статуквото

Мария Василева
© Галерия Структура

Живеем в разтърсвани от политиката времена, които освен всичко останало, са причината да се запитаме каква е функцията на изкуството в днешното общество. Този въпрос си задава и Мария Василева, която решава да представи за първи път в България "Войната" - серия от графики на германския художник Ото Дикс - заедно с произведения на Хана Хьох, Гюнтер Юкер, Йосеф Бойс и Герхард Рихтер. Разговаряме за предстоящата в галерия "Структура" изложба "Изкуство и политика - конфронтации и съжителства", както и за мястото на изкуството в обществените процеси.

Om Стефка Цанева

Изложбата се случва в особено турбулентно време, в което много се говори за връзката между изкуство и политика. Но всъщност тя е планирана доста преди събитията в България от последните месеци. Какви бяха отправните точки в онзи момент и как се промени контекстът от тогава?
 
Винаги ме е интересувало мястото на художника в обществените процеси. За мен най-важното нещо, на което ни учи съвременното изкуство, е как да отстояваме свободата си, а това несъмнено е и основен двигател в демократичните процеси. Как да запазиш личната си творческа неприкосновеност, но и да повлияваш големи групи от хора е сериозно предизвикателство пред авторите. Егоцентризмът на твореца се сблъсква с глобалните сътресения на времето; необходимостта от изолирано живеене зад стените на ателието е подложено на изпитание от очакванията на другите. Могат ли интелектуалците да бъдат водачи на обществото? Това е въпросът, който често чуваме напоследък във време на протести срещу правителството. Както и обвинения, че гласът им е прекалено тих.

Историческите натрупвания през последните години показват, че има много примери за активна гражданска позиция, изразена през визуалните изкуства и без компромис по отношение на качеството. На това беше посветена изложбата Изкуство за промяна 1995-2015 [1], която курирах в Софийска градска художествена галерия и която представи социално ангажирани работи. За мен те са съществена част от промяната и дългия път, който трябва да извървим, за да преодолеем травмите от комунистическото минало. Изграждането на изцяло нова обществена система преминава през огромни препятствия. В този процес всеки глас, който проповядва новите и различни ценности, е важен.

Художниците показаха, че осъзнават силата си, че много добре разбират своето място и роля – да „бият камбаната“ по важни обществени точки и да оглеждат проблемите от неочаквани ъгли, които ще дадат възможност за ново тълкуване.
Тази година политическата ситуация у нас отново е нестабилна. Месеци наред продължават протести срещу министър-председателя, правителството и главния прокурор. Интелектуалците са обвинявани, че не аргументират ясно и открито позицията си; че не са онзи водещ глас, който обществото иска да чуе. Този контекст подсили още повече смисъла на изложбата. Разговорът, който ми се иска тя да провокира, е именно за силата на съвременното изкуство да се бори срещу статуквото.
 
Традиционно Институтът за международни отношения на Германия има готови курирани изложби, които се представят в завършен вид по цял свят. През годините много такива изложби са били показвани и в София, а последната в „Структура“ беше на Роземари Трокел през 2019 г. Но настоящата изложба е по-специална, защото към изложбата на Ото Дикс се намесвате и Вие кураторски, като включвате и други произведения от колекцията на ifа. Какво мотивира избора Ви и как работите на Дикс се свързват с тези на Хана Хьох, Гюнтер Юкер, Йозеф Бойс и Герхард Рихтер?
 
Мотивът ми беше именно да доближим разговора до съвремието чрез работи на автори, творили по продължение на 20-ти и началото на 21-ви век. Още по-категорична е тази заявка чрез включването на произведението на Антони Райжеков от тази година, посветено на кризата с Ковид-19. Графиките на Ото Дикс са от времето на Първата световна война, както от фронта, така и от живота в големия град, бомбардиран физически и морално. Лично преживяното се превръща в ключ към начина, по който се гледа на света. Драмата, тревожността, смъртта, разрухата, инвалидизирането на обществото в буквален и преносен смисъл са темите на Дикс.

Йозеф Бойс е участник във Втората световна война. Най-напред като доброволец към Луфтвафе (германските военновъздушни сили), а по-късно като член на различни бойни бомбардировъчни поделения. На 16 март 1944 самолетът му се разбива на кримския фронт, близо до Знамянка. От там той измисля историята, че е бил спасен от татарско племе и изпотрошеното му тяло е било увито в животинска мас и филц – и двете художникът използва като основен материал в своя визуален арсенал.

Бойс е уверен в потенциала на изкуството да предизвиква революционни промени. Той създава теорията за „социална скулптура“, според която обществото като цяло трябва да се разглежда като едно голямо произведение на изкуството, към което всеки индивид трябва да има творчески принос. Най-популярната му фраза е „Всеки е художник“. Освен в работите си, той е и много активен като основател и съосновател на различни политически организации. Някои негови творби са директно посветени на политически събития.

Показаните в изложбата обекти по различен начин докосват тези, които Бойс защитава през целия си живот. В „Самурайски меч“ обвива парче остър метал в мекия филц. Така представя идеята си за Евразия и обединяването на европейското и азиатското общество, в която рационалистичното и материалистично мислене на Европа ще се слее с интуитивния и духовен начин на живот на Азия.

В „Начинание“, цинкова кутия с капак, фотоапарат и снимка, той се позовава на по-ранна работа от 1966 г., пърформанс, озаглавен “Felt TV”. В него той покрива работещ телевизор с филц и след това продължава да се удря многократно, носейки чифт боксови ръкавици. В мултипъла в галерия Структура се вижда прикрепена към капака на цинковата кутията снимка на семейството на Бойс, което гледа епизод от "Стар Трек". Работата изразява както неговия интерес към космическите пътувания, така и към телевизията като ретранслатор на идеи. Фотоапаратът в цинковата кутия има обектив, покрит с филц, който го свързва с пърформанса.

В „…с кафяв кръст“, 1966, включва „патентованото“ от него изразно средство Braunkreuz (понякога наричано „кафявото на Бойс“), за което казва, че е и цвят, и материя, и което препраща едновременно към нацистите (които припознават кафявия цвят като техен, но днес също се говори и за „кафяво минало / Vergangenbeit“), така и към червения кръст. Заедно със животинската мас и филца то се превръща в автобиографична медия, която трасира по специфичен начин цялото творчество на художника.

Хана Хьох е може би най-малко позната у нас. За мен творчеството и житейската ѝ съдба представляват огромен интерес, заради постоянното ѝ желание за съпротива и изключително тихия, но задълбочен и непреклонен начин, по който го прави. Тя е известна със своите фотомонтажи и е представителка на движението Дада (Ото Дикс също в един период е повлиян от Дада и прави колажи). Тя се интересува от новата жена – професионална, енергична и андрогинна. В работите си отстоява правото ѝ да заема ролята на мъжа в обществото. Тази нейна позиция и интересът ѝ въобще към политическия дискурс е мотивът за включването ѝ в тази изложба. Нацистите забраняват изложба на Хьох в Баухаус през 1932, тъй като не харесват не само естетиката на работите й, но и посланията – безполовите индивиди, които тя създава, са далеч от техния вкус. Въобще липсата на ясното в образите ѝ, завоалираните, неясни съобщения са нещо, което не се подкрепя.

Гюнтер Юкер е част от групата Zero, която се бори за ново начало и нова художествена форма – a degree zero, която да изличи деструктивните сили, завладели човечеството по време на войната. Той съчетава това с интереса си към медиативните практики, източната философия и пречистващите ритуали. Като такъв ритуал може да се възприеме повтарящото се забиване на пирони, което е основен прийом на Юкер. То е свързано с детския спомен, когато по време на Втората Световна Война са поставяли дъски по прозорците, за да барикадират домовете си. Художникът използва много прости материали - монохромна боя, пепел, пясък, камък, стъкло, плат, за да създаде поетичен образ, противопоставящ се на упадъка. Самият той казва, че работите му са духовна реалност, зона на свелина. „Бели сълзи“ е негова лична реакция срещу насилието на човек от човека.

„Чичо Руди“ на Герхард Рихтер е силен психологически образ, който разказва много за миналото и настоящето, за частните и общите травми. На снимката виждаме истинския чичо на художника, убит малко след това. Макар и портретна, фотографията не изпълнява ролята си, защото изображението е размазано. Рихтер говори както за изчезването, така и за неяснотата, с която са обвеяни много факти от историята. Руди е нацист, но също така е загинал войник и близък роднина. Как да се поделят чувствата между вината и обичта? Тази малка работа съдържа в себе си целия пост-военен дебат около драмата на националсоциализма.

Освен много различни в темите, техниките и подходите, всички тези творби са създадени и от различни поколения художници и съответно отразяват доста различни периоди от европейския 20-ти век – Ваймарската република, времето след Втората световна война, а с работата на Антони Райжеков имаме и съвременната пандемична перспектива. С други думи изложбата покрива един период от точно 100 години. Какво се е променило за тези 100 години и какво остава същото, що се отнася до връзката между изкуство и политика, художниците и ролята им в големите обществени промени?

Със сигурност днес художниците имат повече свобода. Това им позволява да говорят на висок глас по всички въпроси, които ги засягат и интересуват. В съвременната история на изкуството има много такива примери. За мен въпросът е как те стигат до публиката. Къде са медиаторите – галерии, музеи, критици, куратори, журналисти, медии? Дори и подобна изложба би трябвало да се организира от музей, където ще има по-голяма публичност. Но това не се случва или ако се случи, начинът на интерпретация ще бъде, да го кажа по-деликатно, традиционен. Същото се отнася и до образованието, поне що се отнася до ситуацията у нас. Дали на художниците се внушава, че трябва да имат позиция или че е достатъчно просто да притежават определени умения? Опасявам се, че е второто.

Вече споменахме и българското присъствие в изложбата – с работата на Антони Райжеков. Как се случи то и как се вписва в историческия контекст на изложбата? Когато става дума за изкуство и политика, какво е общото и различното между България и Германия? А ако говорим за изкуството като средство за преосмисляне на историята?
 
Работата на Райжеков е посветена на ситуацията с Ковид-19 и по-скоро на чувствителността на хората да бъдат управлявани, манипулирани и вкарвани в ограничаващи механизми. Затова смятам, че тя е силно политическа и повдига важни въпроси, подобно на другите работи в изложбата.

Исторически и България, и Германия са минали през огромни сътресения – войни, националсоциализъм, комунизъм, разделяне на държавата. Онаследените травми, разбира се, са различни. Струва ми се, че в Германия все пак художниците са били подложени на много по-големи гонения и ограничения по времето на Третия райх, отколкото да кажем българските художници през социализма. Може би затова у германските автори има изградена една устойчивост и непоколебимост, когато става дума за отстояване на позиции. От друга страна, в днешния ден германската държава очевидно многократно повече осъзнава силата на изкуството. Независимо дали флиртува с художниците от уважение или страх, тя ги подкрепя и се отнася с респект. У нас такова нещо не съществува или едва сега започва лекичко да се прокрадва. Това от своя страна води до маргинализиране на творците и до тъжния факт, че като цяло в обществото към тях липсва интерес. А именно това не дава възможност гласът им да се чуе.

Много често художниците реферират историята в своите произведения. За тях изграждането на мостове между стилове и епохи е естествен процес. Острият им поглед понякога натиска чувствителни зони, които стоят притихнали под дебелия слой прах на времето. Тази тяхна способност трябва да бъде ценена, уважавана и търсена.

[1] Изданието към изложбата може да бъде разгледано на: https://www.academia.edu/17606249/Art_for_Change_1985_2015
 

Мария Василева е изкуствовед, куратор, историк на изкуството и художествен критик. Специализира в Музея за Модерно Изкуство в Ню Йорк (1998), в Университета в Рочестър, САЩ (1999), в Централно европейския университет в Будапеща (2002), в Международната програма за художници и куратори (ISCP), Ню Йорк (2002) и др. Един от основателите на Института за съвременно изкуство – София. Създател на галерия „Структура“. Куратор на изложби с българско и международно участие както в страната, така и в чужбина. Автор на книги и статии в каталози, списания и вестници.