Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Тълмачи
„Всъщност всичко в живота е превод“

Рубриката ни Тълмачи си поставя за цел да разгледа преводаческата дейност задълбочено и от първо лице – в поредица от интервюта ще разговаряме с преводачи от български и немски език за особеностите на художествения превод, за литература и за професията на преводача в наши дни. Тук ще ви срещаме с преводачи от България и немскоезичните страни в опит да открехнем завесата и погледнем зад кулисите на литературния превод.

В поредното интервю от поредицата ни разговаряме с германския писател, издател, преводач и журналист Томас Фрам – един от най-значимите преводачи на българска литература на немски език. 

Om Мелъди Гугелман

Томас Фрам © Удо Крьобер Повече от 20 години за Вас България е втора родина. Но Вие още преди това сте започнали да работите за сближаването на немскоезичните читатели с България, изграждайки ѝ един многоизмерен образ. Какво поддържа толкова дълго време интереса Ви към тази страна, към българската култура и към хората, които живеят тук, както и желанието Ви да представяте това многообразие в немскоезичното пространство?

Има една много хубава саркастична крилата фраза за журналистите, които отиват в чужда страна: след седем седмици биха могли да напишат книга, след седем месеца задълбочено есе, след седем години не са в състояние да напишат абсолютно нищо! В тази сентенция се вижда принципното противоречие между емоционалното и реалното знание: в рутината на родното всекидневие за емоциите има малко нови неща, които си струва да се съобщят, а в чуждата страна непознатото залива наблюдаващия като порой. С течение на времето и колкото по-близка му става чуждата действителност, емоциите се уталожват, особено при хора, свикнали да правят проучванията си професионално и бързо.

Моето мислене не е журналистическо, аз съм свързан най-вече с поезията и философията, така че при мен стана тъкмо обратното: след седем седмици започнах да проумявам всичко, след седем месеца започнах да виждам проблемите, а след седем години вече нищо не разбирах. И тогава се оказа, че стоя на кръстопът: дали да се върна в Германия или наистина да започна да се занимавам сериозно с тази страна и с нейните хора? За мен от решаващо значение при избора на втората възможност беше, че се срамувах от някои германски представители в България, които след седем седмици вече знаеха кое в България не е както трябва и, естествено, какво трябва да променят хората и техните избрани все пак по някакъв начин представители. Това показва как  „критичното съзнание”, когато стане нещо обичайно и разбиращо се от само себе си, се превръща в своята противоположност и прави хората да изглеждат като слонове в стъкларски магазин. Тъй като срамът понякога е израз не само на чувствителност, но и на осъзнаване на противоречието между заявеното и реалното разбиране, изведнъж забелязах клишетата, които се възпроизвеждаха и продължават да се възпроизвеждат абсолютно безкритично, и то в двете посоки.
 
Имаше само един начин да се измъкна от този капан: да не твърдя нищо, което не съм проверил лично. Стигна се до там, че когато ми предложиха да се включа в издаването на пътеводител за България, който да е „атрактивен” и „в журнален стил”, вече не бях в състояние да напиша подходящи текстове за тази цел. При първия разговор по телефона казах на редакторите, че дори и най-простите готварски рецепти в пътеводителите обикновено не са верни, а да не говорим за препоръките как да се общува с българите. Това се прие като атестат за моята компетентност, накараха ме да напиша пробни текстове. Без всякаква аргументация те бяха отхвърлени като неподходящи. Предполагам, че редакцията се е опасявала да не разваля ваканционното настроение на техните клиенти. Помолиха ме да опитам отново. Вместо това им казах да анулират договора ми и превърнах написаните вече текстове в собствена книга за интересуващите се от културен туризъм в България под ироничното заглавие „О, България”.

През 2014 г. основахте издателство CHORA, за да потърсите нов път за издаване на българска литература и най-вече за предоставяне на знания за България, без да се налага да се борите с неимоверната конкуренция на претоварения книжен пазар. Успешна ли е работата на издателството? Кои са най-големите предизвикателства?

Най-голямото предизвикателство за издателството беше като току-що описаното – наистина да се опознае България. Както през първите години в България не придобивах истински знания за нея, а новата информация само се наслагваше върху старите предразсъдъци и погрешните собствени представи, така и при създаването на издателството трябваше първо да се освободя от всичко, което се смята за неизбежно – разпространение, присъствие на книжния пазар и т.н. През 2014 г. познавах системата на търговията с книги в Германия от 25 години, бях писал за Бьорзенблат материали за проблемите на малките издателства и знаех: проектът CHORA щеше да представлява ниша в един предстоящ микс от изисквания за оцеляване. Важно беше всъщност само едно – че Михаел Хелвиг, мой дългогодишен приятел, поет и литературен фанатик, ми предложи да бъде редактор на книгите ми; без подобна подкрепа качество не може да съществува за дълго. Като учител по немски език той имаше точен поглед за правописни грешки, стилистични нееднородности и семантични противоречия.

След 2011 г., когато в Лайпциг представях превод на книга от Владимир Зарев, стана ясно, че няма да мога дълго да живея от превода и рано или късно ще трябва да се върна в Германия, да си намеря жилище и да започна всичко отначало.

Под влияние на болката от раздялата отначало бях планирал само ЕДНА книга с текстове, които да ми напомнят по-късно за „моята” България. Както можеше да се очаква на харддиска си открих множество непубликувани текстове, но докато ги преглеждах, забелязах не особено деликатните корекции в моите заглавия за радиото, за вестници и списания. Тъй като вече не беше нужно да се харесвам на никого, за да си получа хонорара, отстраних не само редакторските поправки, а коригирах и някои собствени недомислици и ги превърнах в самоирония.

Така се появи първата книга на издателството „Двете половини на ореха. Един германец в България”. Един виден български преводач поклати неразбиращо и укоризнено глава, защото не успя да открие каква точно е концепцията.Такава обаче има: в книгата са събрани 14 текста, всеки от които максимално приспособява  жанра есе към темата (а не обратното!). Така че в книгата има формално всичко: културологични есета и сатира, есеистични репортажи и документални разкази, фейлетони и статии. Четиринадесет съвсем различни текста, които описват България и нейните хора…

Неочакваният, нестихнал и до днес успех на книгата, както и отзвукът при представяне пред Германско-българските дружества ме подтикнаха да подложа на преоценка  някои от готовите, но недовършени неща: разпилени преводи на български разкази, които събрах в антология под заглавие „Gegenwarten” [Съвременности], в множественото число на заглавието и в подбора на текстовете е отразено полихронното отношение към времето  на българите. Написах и собствено есе като въведение. А когато Благовест Златанов, български славист, който преподава в Хайделберг, ми се оплака, че няма никакви учебни материали по българска литература за студентите си, му предложих, да издаде моите есета за българската литература, придружени от библиография на преведените на немски творби. Въпреки наличието на множество славистични институти съществуваше само едно въведение в българската литературна история, издадено през 1983 г. в ГДР. Най-новата статия на Норберт Рандов в „Брокхаус” информираше само чрез числа и имена, но не предоставяше път за разбиране на тази литература.

И така реших сам да напиша въведението и да не престана да се занимавам с проблематиката, докато сам не проумея връзките и посланията на българската литературна история – мотото ми беше: щом аз съм го разбрал, значи и други германци трябва да го проумеят. Десетте страници  станаха сто с многобройни цитати от почти неизвестни източници. Библиографията към тома под заглавие „Heiliger Buchstabe, heillose Zeiten“ [Свята буква, безнадеждни времена] благодарение на облекчената технология за отделни отпечатъци всяка година мога да актуализирам и да правя нови издания.

Това беше началото. После започна сътрудничеството ми с българката Евелина Йекер Ламбрева, която живее в Швейцария и чиито разкази описват тъкмо онези неща от всекидневието на обикновените българи, за които никога не се пише във вестниците. Заедно със съпруга си тя работи като психотерапевт в общата им практика и е финансово обезпечена, а освен това искаше да направи нещо за родината си, така че ми предложи да финансира превода на литературната история на проф. Милена Кирова, за която вече имам заявки от специализирани и университетски библиотеки. Вече излязоха два тома от тази история.

Идеята ми при създаването на програмата беше на моята германска гледна точка винаги да противопоставям и българския поглед. Така например госпожа Ламбрева добави към моята антология „Gegenwarten” [Съвременности] свой подбор от проза под симптоматичното заглавие „Verborgenes Lesen” [Скрито четене]. Логичното продължение на тази идея беше на моите собствени текстове  да противопоставя томове с подбрани творби на български автори, чиито гласове смятам за важни. Още по случай 50 годишнината на Владимир Зарев издадох сборник с първата му творба, с откъси от пет още непреведени романа, с публицистични текстова за България и Европа.

Желанието Ви да събирате, стимулирате и популяризирате знанието за един от навярно най-непознатите региони на Югоизточна Европа се проявява по различни начини във Вашата работа. В средата на 1990те години във Вашето издателство „Авлос” сте започнали да издавате поредицата Българска библиотека, съдържаща поезия, романи и есета от български автори в превод на немски език. Каква идея се крие зад тази библиотека и доколко актуалната издателска програма на CHORA е продължение на тогавашната Ви работа?

Когато създадох издателството „Авлос”, бях женен за българска писателка, която след падането на желязната завеса предложи да бъдат издадени на немски език някои от големите български автори, които преди демократичните промени са се изявили със своят характер, талант и непокорство. Издадохме Блага Димитрова, Константин Павлов, Радой Ралин и Ивайло Петров. Сега продължавам тази поредица, но, както казах, с различна концепция: издавам избрани творби с придружаващи въвеждащи текстове, с библиография и т.н.

Акцент в издателската програма на „Авлос” е била интеркултурната  или мигрантска литература. Сега в издателство CHORA издавате две книги на Евелина Йекер Ламбрева – Bulgarischer Reigen [Български хоровод] и Niemandes Spiegel [Ничието огледало] – тя също е авторка на пресечната точка между две култури. Какво е специфичното на мигрантската литература, най-вече по отношение на българското и немскоезичното пространство?

Като особеност на писателите мигранти навремето създадох понятието „двоен поглед”, тъй като смятах, че те виждат Германия и нас германците както въз основа на своите привнесени културни стандарти като НАБЛЮДАТЕЛИ, така и благодарение на продължителния си престой и работата си в Германия като УЧАСТНИЦИ в нашата култура и манталитет. В сборника „Heiliger Buchstabe, heillose Zeiten“ [Свята буква, безнадеждни времена] във връзка с тази тема е включена статията „Grenzüberschreitende Nationalliteratur“ [Трансгранична национална литература], посветена на български автори от чужбина.

Вие също ли сте „мигрантски” или „интеркултурен автор”?
 
Много се надявам. Не става въпрос за смяна на културата, а за осъзнаване на конфликтите, възникващи въз основа на собствената социализация и културна обусловеност, когато човек попадне в чужда страна като България и се почувства като „първолаче в собствения си живот”, защото в зряла възраст се налага тепърва да се учи да чете и да пише.

При мен през всичките години в България проблемът беше не собствената ми самонадеяност, тоест заблудата, че съм станал вече истински „нов” българин, а твърденията на другите, които ме уверявахав това: българите от гордост, че един германец така се приближава до тях, а германците, защото обичат винаги да имат под ръка някой, когото смятат за познавач или експерт. Винаги съм отговарял на подобни твърдения иронично: „Ами аз все още не мога да решавам български кръстословици. А би трябвало да мога, защото в тях се пита за неща, които всеки абитуриент в България знае.”

Превели сте от български четири романа на Владимир Зарев и сте бил номиниран за наградата за литература и превод „Брюке Берлин” както и за наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Това е херкулесовски труд, защото само трилогията му обхваща почти един век българска история, а обемът на самите романи е също така впечатляващ. Как подхождате към проекти от този тип и как се осъществява сътрудничеството между преводач, автор и издателство?

Това предложение за мен беше направо дар от небето, и то достигна до мен с посредничеството на… Гьоте-институт България! От радио „Дойчландфунк” ми бяха възложили да напиша нещо за дебатите в България във връзка с романа на Владимир Зарев „Разрухата”. Издателят на „Кипенхойер & Вич” чул моя материал в петък вечерта, докато се прибирал с колата си, казал на редакторката си за чужда литература да се свърже със Зарев, тя се обадила при Вас и попитала как може да научи нещо повече за автора. Сътрудничка на библиотеката се сетила, че може да се обади на мен, а аз тъкмо бях рецензирал романа за  издателство „Ханзер”. В Кьолн искаха непременно да прочетат романа, поискаха да направя пробен превод, всичко стана много бързо. Те се интересуваха обаче само от съвременни романи, така че всичко свърши до тук. Но Димитър Динев, авторът на досега най-успешния български роман на немски език „Ангелски езици”, беше открай време почитател на Зарев. Чел го беше още през ученическите си години. Двамата са се запознали през 2005 г. по време на Дните на българската литература във Виена, Динев препоръчал Зарев на издателство „Дойтике”. Михаел Крюгер, ръководителят на издателската група, приел предложението и  така стана възможно да бъде издадена и трилогията, но за съжаление с доста окастрен хонорар.

За да мога при превода да се отдам изцяло на специфичната езикова енергия на Зарев, не започнах веднага да превеждам, а се опитах най-напред да си изясня всички езикови и съдържателни проблеми, изпратих на автора файл с всичките си въпроси, и едва когато получих всички отговори, се заех с превода.

На уеб страницата на издателство CHORA сте публикували вече плановете си за есента. Предстои издаването на Вашия нов роман под заглавие Träume sind das Teuerste [Мечтите са най-скъпото], където главният герой е немски преводач в София, който е изцяло отдаден не само на преводаческата си работа, но и на любовта. Значението на превода вече не се ограничава само на езиково равнище, той се разширява с едно ново измерение. Можете ли да ни споделите нещо повече в това отношение?
 
Знаете ли, всъщност всичко в живота е превод. Мозъкът, нашият нервен център, превежда и тълкува много неща, без ние да можем да се намесим. А продължаващият цял живот процес на учене за човека не е нищо друго, освен опит непознатото да се преведе на езика на познатото. Престоят в чужда страна естествено помага на човек да забележи какво всъщност не познава и не разбира, но и тук дебне онази опасност, която когнитивната психология нарича „comprehension bias“, погрешно разбиране за собствена изгода. Един приятел веднъж ми призна това, когато аз още не бях чувал това понятие; той ми каза, че когато пиша нещо за себе си и за България, имал усещането, че това вече го знае. Но после осъзнал  следното: „В един момент забелязах, че ми е познато, защото познавам теб и съм го чел при теб!”

Тъй като българите обикновено се стремят да се харесват на германците, човек лесно може да се заблуди и да си помисли, че се разбира с тях и че са на едно мнение. Докато един ден, след като понаучих езика, престанаха веднага да ме разпознават като германец или поне шеговито ме определяха като „наполовина българин”.

Пред подобно същество българите си позволяват да си говорят всичко. Такива ситуации, както и романите на Зарев, ми отвориха очите. Тогава започнах да усещам в колко много случаи изобщо не знаех какво ВСЪЩНОСТ става и кои в действителност са хората, с които общувам. Когато се оказа, че вече няма никой, който да може или да иска да ми обясни всичко това, когато не намирах вече и в книгите нищо повече по въпроса, се заех с практика, която може да бъде наречена „описания на ръба на разбирането”. Оказва се, че лесни обяснения вече не са възможни, евентуално само като част от темата, така че започнах да превръщам личния си опит и всички чути истории в белетристика.

Предстои да излезе в превод на немски език сборник с избрани творби на Борис Христов. Христов е феномен в българската литература и в България го смятат за „духовна и морална инстанция”, според формулировката в сайта на издателството Ви. Какви предизвикателства поставя пред преводача лириката на Христов и защо е толкова важно тя да бъде преведена на немски език?

Ако някой иска да разбере българите и тяхното желание за пътуване, емиграцията и възхищението им от икономическите успехи на страни като Германия, трябва да разбере ТЕСНОТИЯТА, от която са тръгнали много от тях. Борис Христов е един от тези хора, произхожда от провинцията и е израснал в неимоверна бедност. Бедността и теснотията не са чужди и за германците, родени като Христов около 1945 година. И германците, и българите са склонни да ги разглеждат като нещо срамно, за което е по-добре да не се говори и което трябва да се забрави, след като човек е придобил благосъстояние и е постигнал успех. Христов е един от малцината, които не се отричат от произхода си, и превръщайки го в тема на своята лирика, той показа, как със страст той може да бъде взривен и да бъде изпълнен със смисъл чрез силата на образите. Това е преклонение пред спасителната сила на творческото отношение към живота.

Да, а що се отнася до забравата, реалният социализъм преди 1990 г. също беше система, която се интересуваше единствено от себеутвърждаването. Но в новелата си „Сляпо куче” Борис Христов описва само аутсайдери, каквито за официалната пропаганда не съществуват. Затова Христов е толкова добър и храбър автор, затова искам да преведа стиховете му, споменатата новела и романа му и да ги публикувам в моето издателство.

Защото, искам изрично да изтъкна това накрая, казвал съм го неведнъж в някои германски редакции: критиката се състои не непременно в безпощадното заклеймяване на недостатъците, тя много често се проявява чрез деликатно споменаване на неща, хора и отношения, за които се твърди, че не съществуват. А това литературата прави по-добре от журналистиката…
 

Томас Фрам е роден през 1961 г. в Дюсбург, автор и преводач на текстове от български на немски език. От 2000-та година живее като свободен автор и публицист между Дюсбург и София. В негов превод от български на немски език от 2007 г. насам излизат шест романа, както и сценарии, пиеси, лирика и разкази. Превеждал е книги на Владимир Зарев, Леа Коен, Анжел Вагенщайн, Милена Кирова и др., както и множество текстове за антологии и периодични издания. Съставител на антологии на българската литература и автор на четири книги за България: Die beiden Hälften der Walnuss: Ein Deutscher in Bulgarien (2014, CHORA Verlag), Oh, Bulgarien: Land und Leute, Kultur und Gesellschaft (2017, CHORA Verlag), Heiliger Buchstabe, heillose Zeiten: Bulgarische Literatur von den Anfängen bis heute (2018, CHORA Verlag) und des Romans Bote aus Bulgarien (2018, CHORA Verlag).