Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Shooting Ghosts
Кураторски текст на К. Серапионов и К. Терзиев

Кадър от "Ear Cleaning" (2018), Венета Андрова
© Венета Андрова

Програмата "Shooting Ghosts" е един крайно субективен и фрагментарен поглед върху актуалните практики в полето на движещия се образ в Българската художествена сцена. Фокусът е върху практики, които имат афинитет към спекулативния разказ – разказ, който не просто предава онова, което е пред окото на камерата, но улавя и всички онези неуловими призраци.

Om Калин Серапионов и Красимир Терзиев

Художници: Венета Андрова, Нено Белчев, Мич Брезунек, Марина Генова, Надежда Олег-Ляхова, Калин Серапионов, Камен Стоянов, Самуил Стоянов, Красимир Терзиев, Димитър Шопов

Куратори: Калин Серапионов, Красимир Терзиев

Четох някъде, че според българския галерист Георги Колев първата видеоарт творба в България е записът на режисьора Евгений Михайлов от един от големите митинги пред парламента на 14 декември 1989 г., на който тогавашният министър-председател Петър Младенов от БКП е заснет да казва: „най-добре е танковете да дойдат“[1].

Не знам защо, но тази хипотеза заседна задълго в главата ми. Ясно е, че този запис не може да бъде произведение на изкуството и никога не е бил смятан за такова. Но нека си представим, че съм лишен от критична мисъл и се съглася с Георги Колев. Така и не се доказа, че Петър Младенов действително е изрекъл тези думи. Звукът на касетата е силно деформиран от околния шум и нито един експертен анализ не успя да го изчисти достатъчно. Въпреки съмнителния си характер, думите от записа останаха, за да се повтарят отново и отново през годините, често извадени от контекст. Касетата се превърна в мит, стимулиращ въображението да работи не с вероятното, а с възможното. И това може би е необходимият мит за началото на видеоизкуството в България.

***
След десетилетия на пълен монопол на държавата над радиото и телевизията (два телевизионни канала и три радиопрограми) през 90-те бяхме залети от кабеларки, излъчващи със или без лиценз всякакъв спам: порно по всяко време на денонощието, филми за бойни изкуства от 70-те и също толкова стари латино сапунки. Тази хаотична смесица достигна неочаквани висоти с появата на телемагията и екстрасенса-лечител Кашпировски[2], който лекуваше целия народ в ефир. Ето в тази обстановка движещият се образ намери популярния контекст, от който да се развие като художествена медия.

***
Настоящата програма е един крайно субективен и фрагментарен поглед върху актуалните практики в полето на движещия се образ в Българската художествена сцена. Фокусът е върху практики, които имат афинитет към спекулативния разказ – разказ, който не просто предава онова, което е пред окото на камерата, но улавя и всички онези призраци, неуловими за апарата[3], като по този начин се опитва не само да опише, но и да преобрази света.

Нито едно от произведенията в програмата не започва на бял лист, а произлиза от директно преживян опит, който поставя конкретен проблем. Така че те остават близко до реалността, видяна през личната призма на художника. Но авторите не се задоволяват само да фигурират елементите, които вече съставят реалността на преживяната ситуация, нито да я сведат до верига от изчислими вероятности. Точно обратното - стратегията им е да усложнят ситуацията с всички непредвидени възможности, с всички призраци и чудовища, които биха били част от образа от определен ъгъл, но са невидими от друг. За да реализират всички възможности, които формират реалността, артистите прибягват до ъглите на разюзданото въображение, гротескното преувеличение или непредопределеността.

Не става дума обаче за художествени трикове и игра с понятията. Произведенията в програмата изхождат от конкретни етични и политически позиции, които отхвърлят представата за света като продукт на предопределени, изчислими вероятности - представа, наложила се като апотеоз на сегашната епоха на Капиталоцена.

***
Всяко произведение е богато на контекст, необходим за пълноценното му изживяване и осмисляне.

В „Почистване на ушите” (2018) Венета Андрова прелъстява зрителя с техниката на т.н. ASMR видеоклипове, ползващи стереозапис на тактилни звуци като човешки шепот, допир, винаги с релаксиращ, еротичен ефект. Така е и в този случай, докато не осъзнаем, че гласът в нейното видео нашепва най-агресивните, параноични, расистки и хомофобски изказвания, събрани от българския интернет.

В „Сърцето ми е октопод...“ (2016) Нено Белчев превръща постсоциалистическа, неолиберална България, с липсващия ѝ артистичен авангард от началото на XX в. и с шизофренните отношения между различните поколения, в сцена на своята автобиографична фикция.

В „Измислена история“ (2014-2015) Надежда Олег-Ляхова рисува неглижирани детайли от българския пост-социалистически пейзаж – изоставени села с техните изоставени къщи, пълни с изоставени биографии, композирани в намерени фотоалбуми – резултат от масовата емиграция през последните 30 години.

Самуил Стоянов ре-анимира препарираните животни от колекцията на Природонаучния музей с онази субстанция, която задвижва материята – светлината („Национален природонаучен музей“, 2014).

Миналото среща бъдещето на ничия земя. „Нова истанбулска мечта“ (2017) на Камен Стоянов запечатва строителната площадка на новото гигантско летище на Истанбул в покрайнините на мегаполиса.

В „Новата зона на комфорт“ (2019) Марина Генова си представя и старателно визуализира в 3D модел дома на близкото бъдеще – центриран около изкуствен интелект, съвсем буквално осъществяващ визията на Льо Корбюзие за домът като машина.

От това близко бъдеще, спкулативното въображение ни телепортира в далечната 2120 г. с филмовата прогноза на Димитър Шопов „Пловдив – спасителна жилетка“ (2017). В тази дистопия последните човеци са намерили убежище във „вечния“ град Пловдив, където машините са нещо от миналото. Има обаче една, с която хората не могат да се разделят, защото буквално крепи икономиката - кафе машината.

Всички тези сценарии за бъдещето са суспендирани в „[...] Суспендирано“ (2020) на Красимир Терзиев – филм на ужасите, в който няма други действащи лица, освен камерата и зрителя. Заснет по време на изолацията, наложена от Ковид-19, той документира едно вечно настояще, бременно с очаквания - и добри, и лоши.

Говорейки за филмови жанрове, постулатите на филм ноар диктуват, че в дъното на всичко стои една фатална жена, която нарушава равновесието в света. Този сексистки стереотип е осмян в „Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ (2016) на Калин Серапионов, където камерата проследява движенията и жестовете на актрисата. Само че зрителят вижда не кадъра, предназначен за публиката, а софтуерните графики, които показват на оператора отклонението между реалните и заснетите цветове. Важно напомняне, че както при спекулативните проекции на въображението, така и при свителствата на истината, е необходим и анализ на апарата, произвел образа. Образът в днешния свят на изкуството все по-рядко е дело на самия художник и все повече - на апарата на културната индустрия.

Съществуват безброй наръчници – онлайн и офлайн, безплатни и скъпо-струващи, които обещават да ни научат как да пробием през все по-непрозрачната повърхност на тази сложна машинария. “Как да станеш най-добрия художник на света” (2020) на Мич Брезунек е един такъв наръчник - издържан в естетиката на т.н. B-movies, в която фарса и гротеската имат централно място.

[1] На 14 декември 1989 г. се състои от първите големи опозиционни митинги пред парламента, чиято цел е премахването на еднопартийната политическа система. Според видеозапис, разпространен от опозицията, на митинга тогавашният председател на Държавния съвет на Народна република България Петър Младенов изрича фразата  „най-добре е е танковете да дойдат“. Това води до падане на правителството и поставя началото на прехода в България. Виж: Wikipedia <http://bg.wikipedia.org/wiki/ноемврийски_плену_ на_цк_на_бкп_(1989)>

[2] Анатолий Кашпировски е пара-психотерапевт, който след успеха си в СССР посещава България в началото на 90-те г. в предаването „Всяка неделя“ на Българската национална телевизия, провеждайки т. Нар. „Телемостове“ за дистанционно масово изцеление.

[3] Тук под апарат се има пред вид понятието, включващо цялата система от отношения, впрегната в производството на изображението. Виж: Вилем Флусер, За една философия на фотографията, Пловдив: Хоризонти, 2002