Интервю
Разговор с Георг Жену по случай 100 години от рождението на Бойс

Om Гьоте-институт България

Георг Жену (р. 1976 г. в Хамбург) е театрален и филмов режисьор и куратор. Между 2008 и 2013 г. е артистичен директор на Театър "Йозеф Бойс" в Москва. От 2017 г. ръководи международния театрален и филмов проект "Agency for Safe Space", който работи по интердисциплинарни въпроси в Източна Европа с акцент върху демокрацията и преработването на травми. Поставя и продуцира над 80 театрални и филмови проекта в Русия, Украйна, България и Германия, като участва в много международни фестивали. През 2017 г. Жену получава Голямата награда на международното жури в конкурса ,"Поколение 14+" на 67-ия Международен филмов фестивал в Берлин (Берлинале) за филма си "School #3" с и за ученици във военните зони в Източна Украйна. 


През месец март 2022 г. проведохме кратък разговор с него по повод 100 години от рождението на Йозеф Бойс. Причината е тясната професионална и лична връзка на Жену и семейството му с легендарния немски художник. Как този директен обмен повлиява на интереса му в полето на театъра като социална скулптура и преработването на лични травми чрез инструментариума на театралното изкуство, ще разберете в разговора по-долу. 


Вие сте основател на театър „Йозеф Бойс“ в Москва и му бяхте артистичен директор. Какво Ви накара да изберете това име за театъра?

И двамата ми родители са ученици на Йозеф Бойс и през 1980 г. с неговата подкрепа основават собствено художествено училище. Много от гостуващите учители там също са бивши ученици или съмишленици на Бойс, като например Реа Тьонгес-Стрингарис.

Аз израснах в тези кръгове; след това обаче, по време на следването си, се занимавах с други теми. По-късно имах възможността с помощта на няколко сподвижници да създам собствено театрално движение, чиято цел беше да разглежда театъра като социална скулптура и максимално да сближи театъра и терапията. Двама московски артисти – Яша Каждан и Ксения Перетрухина – ми обърнаха внимание, че когато говоря за театър, непрекъснато споменавам идеите на Бойс, и ми предложиха да кръстя театъра на него.

Познавахте ли Йозеф Бойс лично?

Да, дори ме е държал в обятията си, когато съм бил малък. За съжаление, той почина, преди да порасна достатъчно, че да бъда в състояние да водя сериозен разговор с него. Макар че чакането може и да не е било необходимо, защото той умееше да общува с всички създания задълбочено и с чувство за хумор.

Вие споделяте възгледа на Бойс, че всеки човек е артист. До каква степен намира отражение тази максима в работата Ви?

Искам най-напред да направя едно пояснение: Бойс не е имал предвид, че всеки човек е призван да бъде Ван Гог. Или пък напротив? Всяка човешка дейност се вписва в едно такова разширено понятие за изкуство. Аз непрекъснато се лутам между двете твърдения: „Всеки човек е артист“ и „Всеки човек може да бъде артист“. Всеки ден си променям мнението за това коя е правилната формулировка. Мисля, че всеки човек е артист в работата си. Ако гледаме на всички хора – от шофьорите на автобуси до професорите – като на артисти в тяхната работа, това би трансформирало целия свят. Бихме се отнасяли един към друг по съвсем различен начин. Хората биха възприемали собствената си работа съвсем различно и самочувствието им би се променило.

Има и друго: аз не съм срещал бездарни художници. Освен това смятам, че подборът въз основа на портфолио в училищата по изкуствата е голяма нелепост. Защото всеки може да рисува. Има толкова много прекрасни картини, които не са окачени в галериите.

Подобен е и опитът ми с театъра. Високо ценя актьорското майсторство на професионалистите, включително на актьорите в България, с които работя. В същото време отново и отново се убеждавам, че „лаиците“ и „любителите“ разказват невероятни истории и преживелици, че заедно с тях можем да намираме нови изразни форми в театъра.

Особено голям потенциал имат хората, които не са минали през професионална школовка. Добър пример за това са гражданските театрални движения, възникнали в Германия. Техните продукции се считат за равностойни на продукциите с школувани актьори. И за да се върнем на Бойс, гражданските театрални движения са нещо, което със сигурност би му доставило радост.

Може ли да се каже, че имате много широка представа за изкуството?

Бих казал, че имам съвсем нормална представа за изкуството, защото за мен то е нормалността. Винаги ми става забавно, когато дейци от театралните и артистичните среди вземат да си въобразяват, че имат някакъв особен статут на тази планета. Другите хора също ежедневно се справят с живота си и това е не по-малко ценно. В момента поддържам връзка с двама директори на училища в Източна Украйна, които се опитват да възстановят училищните сгради след почти ежедневните бомбардировки и същевременно да поддържат учебния ритъм. В моите очи те двамата са много, много големи артисти.

Освен с любители работите ли и с школувани актьори?

Да. В Украйна ръководех театъра „Displaced People“ (Разселени хора, бежанци) в продължение на три години. В рамките на един проект там поставихме четири малки пиеси. Участваха както професионалисти, така и вътрешно разселени лица, които бяха избягали от Източна Украйна. Получи се добре, защото професионалните актьори бяха изключително внимателни към останалите и се превърнаха в техни ментори. Този модел много ми харесва, според мен е чудесен.
Често се случва обаче да работя по дадена постановка или само с професионалисти, или само с аматьори, защото така ми е по-лесно да разработя пиесата за сцена. Всяка пиеса представлява нещо като организъм.

Винаги съм мечтал да доведа украинските си младежи в България, така че актьорите от Театър „Реплика“ да разработят заедно с тях една постановка, влизайки в ролята на техни ментори – в живота и на сцената. Рядко съм срещал толкова етични и човечни хора като актьорите от театър „Реплика“. Това е театър без интриги. И мисля, че младите хора, които са преживели войната, започната от възрастните, и които заради нея са изгубили доверието си в света на възрастните, трябва да се убедят лично, че възрастните могат да бъдат и съвсем различни. Особено защото актьорите също имат семейства и деца.

За съжаление, намерението ми да доведа младежи от Украйна в България изисква немалко средства. Засега не успявам да намеря финансова подкрепа. Но не се отказвам, защото по време на собствения си престой в България разбрах колко лековито въздействие може да има тази страна.