ДОКУМЕНТА 15
Изкуството в битка за паметта

Революционният подход на саморепрезентация на Глобалния юг на "Документа 15" е помрачен от антисемитски скандал. Авторът и критик Инго Аренд ни превежда през лабиринта на най-актуалното издание на международния форум за съвременно изкуство в Касел, който се провежда на всеки пет години.

Om Инго Аренд

„Make friends, not art!“. Всеки, който това лято се е разхождал из сградата на изоставената фабрика в севернохесенския град Касел, неминуемо се е натъкнал на това мото, изписано с бял тебешир върху черна дъска.

Необичаен лозунг за художествена изложба. Още повече за „Документа“, в чийто дом се превърна въпросната сграда тази година. Основаното през 1955 г. от Арнолд Боде квинтиенале се счита за едно от най-важните изложения в световен мащаб, редом с Венецианското биенале, и има парадигматична функция в областта на изкуството. И ако краят на изкуството все пак не беше оповестен, то краят на „Документа“ изведнъж започна да изглежда опасно близо.

В гигантската арена „Lumbung“, издигната от индонезийския кураторски колектив ruangrupa в Касел, действително почти нищо не напомня за традиционната концепция за изкуство. Думата „lumbung“ е знакова за „documenta fifteen“ (d15), както е наименувано изложението този път, и описва оризов хамбар в селските райони на Индонезия, в който дадена общност съвместно заделя реколта за тежки периоди.

Изложбата, която беше открита в средата на юни и може да бъде разгледана до края на септември, наподобява сборище на глобалните инициативи, посветени на борбата с бедността, опазването на околната среда, равнопоставеността между половете, борбата с колониализма, капитализма и авторитаризма.

Арт трасето в Касел обхваща над 30 изложбени локации, а в ядрото му стоят 14 колектива от цял свят. Списъкът включва най-разнообразни формации, като например кулинарния колектив Britto Arts Trust от Бангладеш, куиър колектива FAFSWAG от Нова Зеландия и „Instituto de Artivismo Hannah Arendt“ на кубинската артистка опозиционерка Таня Бругера.

Още от самото начало „documenta fifteen“ се опитва да постави жалоните за една икономическа система отвъд конвенционалния пазар на изкуство. Големите имена от водещите международни галерии са пренебрегнати за сметка на по-скоро неизвестни колективи и аутсайдери от Глобалния юг, които не се вписват в класическата система за осребряване на изкуството.
 

По линия на механизма „Basic Needs” („Базови потребности“) артистите и колективите за първи път в историята на изложението получават начална сума пари, своеобразен базов доход, който могат да използват по собствено усмотрение. Освен това с „lumbung Gallery“ ruangrupa полага основите на общностно ориентирана институция, която напомня на авторските галерии от 70-те години. 30 процента от приходите ѝ попадат в общ фонд, който се разпределя между членовете на lumbung по определена процедура.

В грандиозен акт на споделяне на властта кураторският екип прехвърля на отделните колективи привилегията да канят артисти. Ефектът е лавинообразен, а броят на участниците нараства неимоверно – в изложбата се включват около 1400 творци.

Сред тях са например една датска организация, която подпомага бежанци с правни консултации и езикови курсове, и група от Бангладеш, която се стреми да противодейства на генерирането на отпадъци. Има и пчелар от Касел, „транс*феминистко арт и социално пространство“, както и корейски изследователски проект, „който проучва многообразните връзки между растенията и хората, цивилизацията и природните явления, колониализма и екологията“.

Въпреки големия набор от социални и политически инициативи замисълът на петнайсетото издание на „Документа“ не е изкуството да отсъства. Повечето от приблизително 1400-те артисти са довели до крайност логиката на „социалната скулптура“, която Йозеф Бойс, починалият през 1986 г. баща на ангажираната естетика, задава още по време на изданията на „Документа“ през 1972 и 1977 г. със „Служба за пряка демокрация“ и „Помпа за мед на работното място“.

За нея символично напомня преименуваният на „Fridskul“ музей Фридерицианум, който открай време представлява естетическо-политическото сърце на „Документа“. В неговата ротонда творците от Centre d’art Waza в конгоанския град Лубумбаши са създали стая за отдих с фонтан от стари пластмасови купи, посветена на образованието в областта на изкуството и „алтернативните възможности за обмен на знания“.

В изложбата са представени и множество класически творци със самостоятелни творби, като например художникът от аборигенски произход Ричард Бел, видеоартистката Хито Щайерл (която обаче впоследствие оттегля работата си) и концептуалният творец Хамджа Ахсан.

Самостоятелните артисти са в центъра и на колективна изложба, с която „Off-Biennale Budapest“ популяризира идеята за еквивалент на MoMA за творци от ромски произход. В преобразената църква „Св. Кунигунда“ ни впечатляват сюрреалистичните вуду скулптури на Atis Rezistans Ghetto Biennale от Хаити, които се намират в гениален контраст със звуковата скулптура „Museum of Trance” („Музей на транса“) на германската артистка Хенрике Науман.
 
Естетиката има първостепенна роля и за повечето колективи. С експерименталните форми те се стремят да дадат израз на социални, екологични и политически търсения и да ги направят достояние на обществеността. Чрез изкуството те искат да формират социални отношения и да създават нови социални инфраструктури.

„Instituto“ на Бругера в documenta Halle има за цел да ни припомни съдбата на нейните лишени от свобода колеги артисти в Куба посредством набучените на дървени колове празни маски, символизиращи техните глави.

С дългосрочното си видеоизследване „Water System Refuge #3“ („Убежище на водната система #3“) творците от Ченгду Цао Минхао и Чен Дзиендзюн изучават екологичните и социалните последици от изграждането на един язовир в Съчуан, Китай. Колективът Black Archives от Амстердам пък разпространява свидетелствата на суринамците и африканците, установили се в Нидерландия.

Две от работите в documenta Halle са същински флагмани на тази кросоувър естетика. В мащабната си пространствена инсталация „Churning Milk“ тайландският колектив с нестопанска цел „Baan Noorg Collaborative Arts and Culture“ съчетава прехода от оризопроизводство към млекопроизводство в тайландската провинция с местната естетика на играта на сенки: рейвъри танцуват по специално изградена писта и илюстрират разказаното с помощта на картинни табла от говежда кожа.

Тунелът от гофрирана ламарина на кенийския колектив „Wajukuu Art Project“, през който се влиза в залата, е изпълнен в духа на манята, традиционните селища на масаите, и на жилищните постройки в бедняшкия квартал Лунга в Найроби, където колективът осъществява социални и творчески проекти. Преминавайки през тунела, посетителите чуват шум от улиците на Найроби. Пасажът води до помещение за семинари, където млади артисти се обучават на традиционни художествени техники.

През 2018 г., малко след края на documenta 14, изборът на ruangrupa все още се смяташе за исторически. За първи път кураторското ръководство на „Документа“ беше поверено на колектив, при това колектив от Глобалния юг. Съвсем скоро обаче той се оказа в епицентъра на ожесточена културна война.

През януари 2022 г. в един съмнителен каселски блог се публикуваха сведения за предполагаемо антиизраелски изказвания и работни взаимовръзки на някои от кураторите и поканените артисти. За част от германската преса те бяха достатъчно основание още преди началото на изложението да се отправи общо обвинение в антисемитизъм, отчасти с расистки подтекст. Впоследствие три от произведенията сякаш доказаха правотата на критиците.

В случая с разбуления малко след откриването транспарант „People’s Justice“ („Народно правосъдие/Народна справедливост“) на индонезийския колектив Taring Padi фактите са ясни. Огромната творба изобразява извършители и жертви на режима на Сухарто, като се започне с кампанията за геноцид през 1965/66 г. срещу истински и хипотетични членове на Индонезийската комунистическа партия, хора с леви политически разбирания и етнически китайци.
  Taring Padi Carnival Remembering 4 years of the Lapindo Mud Tragedy East Java, 2010 | © Taring Padi, documenta fifteen

Свинските муцуни, дългите къдрави кичури и есесовските знаци върху някои от фигурите, символизиращи силите, които подкрепят индонезийския диктатор, безспорно са антисемитски стереотипи. Разбира се, те не е трябвало да бъдат показвани. В бурята на общественото негодувание обаче безследно потъна въпросът за ролята на западните сили и тяхната подкрепа за диктатора Сухарто.

И не само. Не намери гласност и обстоятелството, че тази иконология се дължи на колониален „внос“. Нидерландците, а по-късно и германците, я използват, за да настройват различните групи от населението едни срещу други за своя изгода. По този начин тези символи постепенно навлизат в опозиционната протестна естетика.

Серията „Gaza-Guernica“ („Газа-Герника“) на палестинския творец Мохамед Ал Хаваджри, в която страданията на населението в ивицата Газа се приравняват към страданията на жителите на баския град, бомбардиран от нацистката авиация през 1937 г., е политически спорна, но е очевидна фикция. Противоречив е визуалният език на някои карикатури на израелски войници от 1988 г., които бяха открити малко по-късно в „Archives des Luttes des Femmes en Algérie“.

Работата на Taring Padi, както самите ruangrupa признават по-късно в едно интервю, изобщо не е трябвало да бъде част от мероприятието. Фактът, че кураторите не са предотвратили излагането ѝ, разкрива дефицит на кураторска отговорност, който не може да се оправдае дори с децентрализираната ръководна структура.
  ruangrupa, 2022 | © Николас Веферс, documenta fifteen

Трябва да се подчертае също така, че ruangrupa твърде дълго запазиха мълчание по  отношение на обвиненията. Стигматизирането им като антисемити в пресата изглеждаше гротескно. В края на краищата срещу творбите на повече от 1400 други артисти възражения нямаше.

Освен това до този момент в кураторската си кариера нито ruangrupa, нито Taring Padi не са били заклеймявани като антисемити и не са се откроявали като такива. А в творчеството на Taring Padi, което обхваща няколкостотин произведения, няма други подобни мотиви.

В разгара на полемиката свободата на изкуството и свободата на убежденията сякаш бяха поставени под въпрос. Изложението се финансира главно от провинция Хесен и град Касел. Приносът на федералното правителство е далеч по-малък. Въпреки това разгорещените обществени дебати притискаха държавните органи да предприемат мерки срещу предполагаемата антисемитска подривна дейност в момент, когато все още нямаше доказателства за нея.

Германската преса щателно проучи биографиите на участниците в d15, като осъди онези, които бяха подписали отворено писмо, критикуващо приетата през 2019 г. от германския Бундестаг резолюция за отказ на финансиране от данъкоплатците на организации и лица, които подкрепят антиизраелското движение „Boycott, Divestment and Sanctions“, BDS („Бойкот, отлив на инвестиции и санкции“). Резолюция, която предизвика критики и в международен план.

Арт изложенията с политически заряд, каквото е „Документа“, нерядко пораждат обществен диспут. В тържествените речи се чуват призиви изкуството да бъде „неудобно“. Ожесточението на конфликта около d15, в който се намеси и германският президент Франк-Валтер Щайнмайер, може да се обясни само с обстоятелството, че той се разгърна до прокси война в глобалната борба за паметта.

Според много критици на изложението ruangrupa и някои от поканените от тях творци са представители на „постколониализма“ и концепцията за „многопосочна памет“ на американския литературовед Майкъл Ротбърг или на австралийския изследовател на геноцида Дирк А. Моузес. Кураторите и артистите търпят обвинения, че отричат безпрецедентността на Холокоста в полза на възгледа, според който това престъпление е само едно от многото на западния колониализъм.

Едно от изявленията на членовете на ruangrupa ясно показва колко невярно е лансираното в пресата предположение, че d15 е своеобразна фракция под прикритие на предполагаемия антисемитски колониализъм: „Може да ви изглежда наивно или невежо, но първо трябваше да потърся в Google какво е BDS“.
  Уъркшоп с ruangrupa и артистичния екип 2019 | © Николас Веферс, documenta fifteen

Предстои да изчакаме заключението на експертната комисия от седем международни учени, свикана от провинция Хесен и град Касел в отговор на обществения и политическия натиск, за да анализира събитията и евентуално да идентифицира още произведения с антисемитска насоченост, ако има такива.

И макар че официално артистичната свобода трябва да бъде съхранена и комисията няма право на пряка намеса, между нея и творческото ръководство на изложението се очертава напрежение. Раздорът около „documenta fifteen“ е показателен не само за завръщането на визуални модели на групово обусловена мизантропия в глобален контекст, които смятахме, че сме превъзмогнали. Той свидетелства и за неустойчивостта на свободата на изкуството и свободата на убежденията в кризисни ситуации, породени от популизъм. Не на последно място, той ни дава и урок по (без)отговорно кураторство.

Антисемитският скандал тегне като сянка над „documenta fifteen“. Разбира се, изложението не е антисемитско, както се опита да внуши консервативната германска преса в своята враждебна кампания. В края на краищата в него участват 1400 артисти, срещу чиито работи няма възражения.

Яростната критика може би по-скоро е реакция срещу много последователното стремление в изложението да се подкопаят властта, пазарът и мейнстрийм естетиката в изкуството. Потискащо е, че германската публика не е в състояние адекватно да обсъжда предизвикателствата – естетическите (само)репрезентации на Глобалния юг, неговия сложен визуален език, въздигането на ангажираната хибридна естетика и делегирането на авторитет – а вместо това фабрикува скандал, гледайки само през тесния обектив на собствените си исторически травми и иконологични обсесии.