Фотография
Изтокът като метафора

Първата самостоятелна изложба на Барбара Клем в България ще бъде открита на 20 септември 2023 г. в Софийска градска художествена галерия. По този повод публикуваме тук есето на изкуствоведа Матиас Флюге, който е куратор на пътуващата изложба и ще открие събитието в София. 

Om Матиас Флюге

В своя луциден сборник от есета „Stimmungsbericht“ (бълг. превод: „Отразявания на настроението“), публикуван 1987 г., Георги Конрад  се осмелява да направи опит за изготвянето на автопортрет на твореца от Цетрална Европа. В него, на фона на политическата и психологическата ситуация на времето, писателят анализира възможните полета на действие на този творец, особено на литератора.

Той описва усещането си за срещите  между темпераментите на  Изтока и Запада така: „Наказанието за многото предимства на това, което обикновено наричаме „Запад“, е прибързаното клише. От икономичното използване на времето произтича една приятна повърхностност. Достатъчно е да разкрасите стереотипите във вестниците с малко разнообразни нюанси и вече „отразяването“ се счита за автентично. В този подход, израз намира копнежът, който „бързото Безлично“ има по „бавното Лично“. Всеки, който посети Централна Европа, минава по стъпките на собственото си военно минало. В източната половина на Европа има породени от войните икономически недостатъчности (недостиг), които са изключително случайно възникнали и ирационални. Има въжделения, има недоволство и горчивина, с които един гражданин на Запада не е трябвало да се сблъсква.“

Фотографиите на Изтока, направени от Барбара  Клем разказват точно за това. За многозначността на срещите и преживяванията, за емпатията и дистанцираността, за абстрактността и съпричастността, за възможността на фотографията, не само да припомня историята, но буквално да я съживява. Барбара Клем пътува на Изток, най- често, по поръчка на вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“  (Frankfurter Allgemeine Zeitung), в чийто редакционен екип работи общо четирдесет години като фотографка. Прави тези пътувания често и от тях произлизат снимки, които бележат представите за живота  зад Желязната завеса, дори и на онези, които никога не успяват да я прекрачат в посока изток.

А за нас, които сме били с фотографката повече от двадесет години, по едно и също време, понякога и на едни и същи места в Централна Европа, ни изглежда като чудо, как точно е видяла този свят.
 

Означава ли това, че Конрад е грешал относно стереотипите? Не, не е бъркал. Той описва нормалността, с която непрекъснато се сблъсква. Такава я  познава и Барбара Клем, но тя осъзнава, че при фотографията „Безличното“  може да бъде много бавно, а „Личното“ напротив - трябва да бъде много бързо, ненатрапчиво свойнствено и едновременно приобщаващо.

Чудото на фотографията не следва да се опише само като спомен или визуализация на действителността. То се корени в увековечаването на момента. Това важи за всяка една от милиардите снимки, които се правят на всеки час някъде по света.

Същността на момента е решаваща. Своята значимост за бъдещето моментът споделя в частите от секундата, за които е бил хванат и то в изключително редки случаи. Барбара Клем фотографира значими моменти. Срещата между Брежнев и Вили Бранд например, която 1973 г. променя треакторията на световната история или речта на Хелмут Кол в Дрезден през декември месец 1989 г.,  когато става ясно че така наречената мирна революция на източногерманците фактически вече не е революция, а по-скоро неприкрито, в агресивен боен ред предоставено искане към тях, за възможно най-бързото връзване към западногерманската марка и нейните измамни обещания за потребление, които впоследствие се оказват застрашаващи екзистенциално много хора.
Тези и много други снимки са иконите, които тя създава, за да увековечи  най-новата немска и европейска история. Мелодията е в снимките, родени при пътуванията, отвъд значимите за новините събития, преди и непосредствено след падането на Източния блок, когато жадуваната нова ера поглъщаше навици, които преди това бяха смятани за непроменими. От днешна гледна точка изглежда, че върху тях лежи някакъв воал от меланхолия, но това е измамно. В тези снимки  има  най-висока степен на истинност, която фотографията изобщо може да предаде и ако считаме, че тя може да е носител на такава. Истината на снимащия, която влиза в неразрешима конгруентност със случващото се в снимката. Това, което се вижда на нея.
От друга страна, меланхолията също може да бъде една истина.

Това изкуство ли е? Какво друго би било изкуство? Въпросът за разликите между изкуство и документ отдавна е излишен. Може би дори въпросът за изкуството като цяло. Има много фоторепортажи, които повече или по-малко воайорски се подчиняват на информацията. Тук не говорим за тях. Има я и художествената фотография, която инхалира видяното с морализаторска, политическа или изобщо социална символика, за да затвърди съответната позиция на автора. Не говорим и за това. Това, за което говорим, е нещо, което е станало вече много рядко: срещането и внимателността. А с това и отказът от еднозначност. Откритостта и любопитството към житейски планове, които не са съвместими с нашите собствени. Това е етичният импулс на тези фотографии – дори и да са създадени по нечия поръчка и за утилитарна употреба.

Откакто Барбара Клем прекратява работата си за всекидневника и предоставя огромния си архив на FAZ, нейните снимки отново и отново се отпечатват на видно място в него, появяват се в бърза последователност книги с фотографиите ѝ, организират се изложби, тя получава почести и нейното творчество се е превърнало в квинтесенция на европейската фотография. И то с пълно право.

Това може да се тълкува като реакция срещу покваряващата интоксикация от заливащите ни в (а)социалните медии образи. Но и това обяснение не е дойстойно за значимостта на нейната работа. По-дълбокият смисъл може би се крие в напомнянето на нещо, което мислим за изгубено: за любовта към човека, но не природно дадената. А онази, която е  функция на социалното и която е толкова незаменима за бъдещето, колкото защитата от екзестенциални заплахи.
Изтокът, това не е само летаргия и преврат.
Изтокът е най-вече метафора.
Всеобхватна, обнадеждаваща и предупреждаваща.



▬ ▬ ▬

Текстът е включен в каталога на изложбата: Barbara Klemm, OSTEN - Bilder aus Osteuropa и DDR Leonhardi-Museum Dresden. 2019

Това му препубликуване е във връзка с предстоящата изложба "Барбара Клем. Светлина и тъмнина. Фотографии от Германия". Експозицията е част от пътуващата колекция на Ifa (Институт за външни отношения) и ще бъде представена в Софийската градска художествена галерия в партньорство с Гьоте-институт България. Вернисажът ще се състои в присъствието на куратора Матиас Флюге. Вижте повече информация за изложбата ТУК.