Дебати за антисемитизма
Културната дейност трябва да остане независима!

Точно в трудни политически времена организации като Гьоте-институт не трябва да се превръщат в придатък на правителството. Кризите не могат да бъдат преодолени, когато нравствените нагласи са подложени на изпитания и властва морален империализъм.

Om Карола Ленц

Добре си спомням времената, когато социалната значимост на културата буквално трябваше да бъде изтъквана, защото нейната роля изглеждаше твърде дифузна и второстепенна. Това драстично се промени. Препъваме се от една глобална политическа криза в друга. Интелектуалното осмисляне на сложните взаимовръзки често не може вече да се извърши на равнището на събитията. Но на фона на войната в Близкия изток тъкмо работата в областта на културата стана направо плашещо важна.

Това се проявява и във все по-нетолерантния тон на дебатите, който се усеща по улиците, на страниците за култура в пресата и най-вече в социалните медии. И тази атмосфера не се ограничава само до дебатите.
Натискът се засилва – от всички посоки
Антисемитските нападения видимо се увеличават, а когато на пропалестинските митинги се чуват възгласи в подкрепа на Хамас, това е неприемливо. Трудно е обаче да се понесе и фактът, че десните популисти сега приписват антисемитизма предимно на мигрантите и агитират срещу имиграцията и мюсюлманите като цяло.

Една от последиците от тези поляризиращи дебати е, че натискът върху културните институции у нас се засилва от всички посоки. Наблюдава се истинска културна война.

Събитията биват отменяни едно след друго, церемониите по награждаване отлагани или преустановявани, а срещу критикуваните културни дейци валят призиви за бойкот. Някои интелектуалци, като американския философ Сюзън Неймън, дори говорят за „нов маккартизъм“ в света на културата. Това поражда редица въпроси: Дали така често цитираният „държавен разум“, отнасящ се до правото на Израел да съществува, се поставя над свободата на изкуството? Дали съпричастността към жертвите на убийствата на Хамас се свързва автоматично с подкрепа на израелската политика? Дали не се настройват жертви срещу жертви?

Членовете на Бундестага в момента подготвят предложение за резолюция, озаглавена „Поемане на историческа отговорност – защита на еврейския живот в Германия“, която евентуално да направи дефиницията за антисемитизъм на Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA) задължителна за всички институции, които работят с публични средства. Министерството на културата и социалното единство на Берлинския сенат вече въведе съответна антидискриминационна клауза и ангажимент за спазване на дефиницията на IHRA като задължителни за всички финансови субсидии за културна дейност.

В същата посока се движат и последната резолюция на Конференцията на министрите на образованието относно мерките за борба с антисемитизма и враждебността към Израел, както и поетият от Германския съвет за култура ангажимент към дефиницията на IHRA. Тази дефиниция обаче е спорна според много учени – включително и сред еврейски учени – най-вече защото е твърде размита, никога не е била замислена да може да се прилага юридически, а и не прави достатъчно ясно разграничение между антисемитизма и критиката към държавата Израел. Протестите срещу подобно ограничаване на свободата на изразяване и творческата свобода се разрастват.
 

Културната дейност се превръща в арена

Като цяло, доколкото аз така го усещам, става все по-трудно да се настоява за нюанси в публичната сфера и да се тематизират историческите комплексни аспекти. Културната дейност като че ли се превръща в най-важната арена, на която политиците и спонсорите, журналистите и социалните деятели очакват ясни морални позиции. И това е така, въпреки че (или може би точно защото?) сътрудничеството на Германия с авторитарни режими в други области като енергийните доставки и икономическото сътрудничество по никакъв начин не се обявява за нелегитимно – дори с режими, които не признават Израел.

Във всеки случай като че ли е наложително да се търси особено интензивно една ценностно ориентирана външна политика тъкмо в сферата на културната дейност – на знаково ниво, където не става директно въпрос за икономически или политически интереси.
  В крайна сметка този морален ригоризъм застрашава интернационалността на културната дейност в Германия – както и дейността на германски организации като Гьоте-институт, които работят по целия свят. Дългогодишните партньори в международния културен свят губят доверие в либералния характер на демокрацията в Германия. Обезпокоително е, че селекционната комисия на предстоящата световна изложба за съвременно изкуство „Документа“ подаде колективно оставка и вече открито се поставя въпросът дали изобщо е възможно да се организира такава космополитна изложба в Германия.

В тази поляризирана ситуация ми се струва важно да се замислим принципно за ролята на културната дейност и културния обмен в политическото пространство. Нима културата и художествената продукция не са винаги политически на фона на глобалните кризи? Възможно ли е изобщо изкуството да се измъкне от това? Дали пък творците и културните институции не се огъват прибързано под политическия натиск?

Социалната и политическата значимост на изкуството, например в смисъл на „насърчаване на демокрацията“, при всички случаи не може да бъде наложена за културни дейности вътре в Германия, тъй като тук важат основните права за свобода на художественото творчество и науката. Поне можем да се надяваме, че антидискриминационната клауза на администрацията на Берлинския сенат няма да промени това из основи, дори ако формулировката ѝ „Изкуството е свободно! Но не и без правила“ допуска доста интерпретации.

Човек си задава въпроса кой определя правилата.

Политиците искат еднозначна яснота и контрол

Как изглежда това в сферата на международната културна дейност, т.нар. външна културна и образователна политика (AKBP)? До каква степен германските държавни институции и финансираните от тях посреднически организации, като например Гьоте-институт, се намесват в работата на подкрепяните от тях културни дейци и интелектуалци? Трябва ли AKBP да подкрепя само лица или групи, които изпълняват политическия и морален дневен ред на съответното правителство?

Такива явно са очакванията, които циркулират в общественото пространство. Но дали това не налага твърде голяма социална отговорност на културната дейност? Не крие ли това очакване и опасност от политическа експлоатация или дори инструментализация?

Във всеки случай се забелязва, че политиците и министерските бюрокрации реагират на множеството кризи с изострена потребност от повече контрол и засилено направляване на независимите организации на гражданското общество. Между другото, това се отнася не само за културата, но и за науката и други области. Хората искат яснота и не понасят двусмислието и нееднозначността, присъщи на изкуството и науката.

Кризисните ситуации създават климат на всеобщо подозрение, което провокира желанието за бюрократично регулиране. „Грешките“ трябва да се избягват и кризите не трябва да се усложняват допълнително, например поради небрежно поведение от страна на независими социални субекти. Освен това, поради ограничените ресурси, хората са в оправдателен режим; средствата не бива да се пилеят за подложени на критика мероприятия или програми.

Интензивният контрол и морално-политическото робство обаче задушават културната дейност. Заедно с това анархичната от време на време сила на изкуството и неговият творчески потенциал са подценявани. Естетиката има и игрово измерение и има нужда от „свободни от държавата“ пространства на мисълта и играта, които могат да допринесат по неочакван начин за социалното съжителство и международното разбирателство.

Културата трябва да остане независима

Тъкмо международният културен обмен е особено важен в нашето време на всевъзможни кризи, за да се запази пространство за съвместен размисъл, за нюанси и най-вече за продуктивни промени в гледната точка. Повече от всякога се нуждаем от мрежи на доверие между обществата. За подобен културен обмен се изискват три предпоставки, без които ще бъде трудно да се избегне задушаващата динамика на гореописаните изпитания пред нагласите.

Първо, културните и посредническите организации като Гьоте-институт трябва да останат независими и не трябва да бъдат третирани като придатък към правителството, нито да бъдат възприемани като такива. Само по този начин те могат да допринесат за репутацията на Германия и да изградят доверие в света. Трябва да им се позволи да намерят свой собствен начин да отговорят на преломното време със стратегически решения.

Второ, важно е този културен обмен да не се схваща едностранно от перспективата на Германия, а да се ориентира към различните регионални и местни условия и нужди по света. Организации като Гьоте-институт, DAAD или политическите фондации със сигурност ще се включат навсякъде като критични партньори в диалога и ще очертаят необходимите червени линии. Но никой няма нужда от морален империализъм или дори патернализъм. Ето защо успешната културна дейност ще изглежда различно на различните места.

И трето, продуктивният международен културен обмен изисква свобода на действие и готовност за поемане на рискове. Иновациите и креативността могат да се постигат само когато има готовност за неочаквани резултати и толерантност към грешките. Общата задача на културните институции, медиите и културната политика е да дават простор на мисленето дори във времена на несигурност, да насърчават промяната на гледната точка и да дават възможност за развитие на творческия потенциал.

Това е единственият начин да се преодолеят настоящите кризи.


▬ ▬ ▬

За авторката: Карола Ленц, родена през 1954 г., е етнолог, била е професор в университета в Майнц. От 2020 г. е президент на Гьоте-институт.


Текстът, който е оригинално публикуван на 31.01.2024 г., е препечатан от онлайн изданието SPIEGEL +.