Места за носталгия За разменянето и споделянето

Първият ми път в София. Спомням си сутрешните си обиколки из града, за да го разбера как диша и притегателната сила, която имаха будките за мен. Разбира се, че се набиваха на очи и бяха много характерни за облика на града, но имаше и още нещо, те сякаш ми махаха – знаци, останали от едно отминало време, прекрасно старомодни и едновременно с това познати. 

Може би това се дължи на факта, че от известно време самата аз живея в един богат на подобни павилиончета район, в Рурската област; там нищо не става без тези будки, където все още можеш да си купиш разтворими лимонадени бонбончета и топчета с лакриц на бройка, където хората от съседните улици се срещат и остават да пийнат по нещо. В моята будка даже мога да пазарувам на вересия. „Нали пак ще дойдете”, казва съдържателката, смее се и обикновено казва някаква новина от квартала. Така че ги ценя тези будки, знам, че биха могли да разкажат безброй истории и мога да стоя край тях с дни. Етнологично погледнато, те са истински горещи точки: места, на които се засичат и срещат хора от всякаква възраст и всякакъв социален произход. Чудни носталгични места, които в своята странна антикварност имат вкус на детство и около които обикновено се върти повече социален, отколкото икономически капитал, места, на които се разменя и споделя информация. Понякога на някоя от тези малки будки можеш да получиш нещичко безплатно - ценно междучовешко благо във времена, в които да си стиснат е модерно.

Как се усеща обаче това разменяне и споделяне? Има ли разлики между пост-социалистическите и западните страни с тяхната непрекъснато въртяща се нагоре и нагоре спирала на потреблението? По какво си прилича и по какво се различава тяхната култура на разменяне и споделяне?
 
Спомням си времето, когато живеех в Берлин след падането на стената – единствената „западнячка” в една жилищна сграда в район Фридрихсхайн в източен Берлин със задачата да направя основен ремонт на едно от жилищата в нея. Често заставах на моя наблюдателен пост на прозореца и гледах в задния двор, където под един огромен кестен през лятото се събираха съседите, изваждаха маси и столове и купи с домашно приготвена храна обикаляха от ръка на ръка. В някакъв момент и аз се присъединих. Събираха се по много причини. Първо, защото винаги така е било; по времето на ГДР нямало много възможности за излизане. И освен това защото беше ясно, че дори и да има къде да се отиде, не винаги имаше достатъчно пари за това – домашната картофена салата и напитките, донесени от къщи, бяха по-евтини. Задният двор беше постоянно споделено място и все повече и място, на което да се оттеглиш; по-възрастните съседи се страхуваха от света навън, от промените, които ставаха в квартала им, от „западняците”, които прииждаха от всякъде, от високите цени – на практика от всичко. Приета в кръга на съседите, не преставаха да ме учудват доста неща. Разменяхме и споделяхме като луди: моите съседи – като нещо естествено, в което и за миг не се  съмняваха, а аз – с все по-голямо въодушевление; за мен тези мащаби бяха нещо ново и непознато; разменяхме: плочки за баня, които така и не разбрах откъде са ги намерили, срещу един обяд и сладки приказки; ползване на единствения телефон в сградата срещу информация за попълването на „западни формуляри”; гледане на деца две къщи по-нататък срещу ползване на вана през зимата, когато ремонтът на банята ми спря. За мен тази култура на разменяне и споделяне беше почти романтично освобождаваща, а за другите – нищо повече от един вид втора валута, резултат от социалистическата система; валута с доста странични действия!
 
В своето много интересно есе „Защо сме такива, каквито сме? За културния отпечатък на социализма в ГДР” в контекста на четенията, организирани през 2008 на тема „Какъв беше вкусът на ГДР?” психоаналитикът Ханс-Йоахим Маац описва ГДР като медал с две страни. Освен „горчивата и киселата” той посочва и още една страна: „Има още една страна, сладка и солена. Тя израсна от теснотията и нуждата. Хората зависеха един от друг: личните отношения бяха изпълнени с доверие и близост, с взаимопомощ и солидарност, с общи оплаквания и протести, със съпротива и взаимно окуражаване. Културата на ежедневието беше многопластово творческа, изобретателна, комуникативна, изпълнена с готовност за помощ, общностна и бунтовническа. Да импровизираш, да размениш, да вземеш на заем, да култивираш дефицита – това беше един вълнуващ, активен, достоен да бъде обичан живот."[1]
 
И обратно - в капиталистическите системи културата на разменяне и споделяне в продължение на десетилетия не беше нито необходима или желана, нито насърчавана. В Германия това се промени едва в средата на 90-те. Тогава размяната стана обществена позиция на една сравнително малка група. Странни хора, чиито усилия бяха обаче достатъчно интересни, за да накарат списание „Шпигел” да посвети статия на този нов феномен.
„Едно ново базово движение, подобно на създаването на банката Ökobank", се било появило, възторжено заявява левият творец-акционист и противник на банките Сол Лифонд , основател на Кьолнската инициатива.“[2]
 
Тоест и тук това не е нищо повече от втора валута, макар и да не е възникнала от нуждата, а като антикултура на завладялата всичко банкова система.
 
Разсъждавам дали е случайно това, че четири от общо седемте първи разменни борси в Германия възникнаха в градове от бившата ГДР.
 
Който разменя, трябва да встъпи в комуникация. Да заяви своите желания, да ги сподели с другите, да осъществи срещи, да намери допирни точки, да стане част от мрежа и може би да стигне до това, което Маац нарича „вълнуващ, активен, достоен да бъде обичан живот”.
 
Междувременно разменянето и споделянето вече са много на мода; дискусията за общите блага доминира в пост-капиталистическия дискурс. И като че ли съвсем между другото, подобно на малки островчета, но изцяло водени от въпроса „Как искаме да живеем?”, отвъд всякакъв теоретичен дебат, отново се появяват малки носталгични места, които отдават дължимото на необходимостта от съпричастност, на това, да се познаваме и уважаваме взаимно и в които думата „заедно” има значение.

Bud.ko е едно такова място; започва от още топлия потенциал на „безплатното” и променя предназначението му; наред с разговорите разменя и споделя и култура и го прави в центъра.
 
Какво е положението с будките в Рурската област, появили се преди около 150 години първоначално, за да продават минерална вода и поради което се наричат още питейни халета?
 
„Тъжният залез на културата на питейните халета” озаглавява една своя статия от 2012 вестник „Ди Велт” и пише, че всяка година от картата изчезват 200 будки, докато Клубът на будките в Дортмунд се тревожи в тази връзка за изчезването на едно обществено благо: „Социалната функция е много по-различна, отколкото тази на бензиностанцията. На будката хората бъбрят за най-различни неща, съдържателят се превръща […] в свързващо звено на квартала. Принизявани от случайно преминаващите като място за събиране на алкохолици от началото на 19 век, питейните халета създават мрежа между живущите в квартала.“[3]
 
Докато правех проучванията си, намерих, каквото търсех и се радвам, че един приятел, на когото разказвах за bud.ko, ми обърна внимание върху запазената местна традиция. От 2012 се провежда едно „Турне по питейните халета в Рур”. Инициативата е на квартета кларинетисти „Объркване”: в продължение на три седмици музикантите и техните гости обикалят из Рурската област, опирайки се съвсем съзнателно на малките будки и тяхната структура, за да „разказват истории на хората, които иначе разказват тук своите истории”[4]. От само себе си се разбира, че входът е свободен, живущите и посетителите са поканени да участват, като донесат своите инструменти или пък по някакъв друг начин.
 
Явно малките будки са съумели да се прокраднат и трайно да се установят в 21 век, а като места за среща, където всички участват и места за носталгия, перспективите им никак не са лоши.

---
[1] Maaz, Hans-Joachim 2008: Warum sind wir, wie wir sind? Zur kulturellen Prägung durch den Sozialraum DDR.: на адрес: http://www.kas.de/wf/de/33.14807/; прочетено на 01.08.2015

[2] Tauschbörsen. Wer macht Reberthing? Holzhacken gegen Babysitten – neuerdings können auch Dienstleistungen getauscht werden. В: Der Spiegel, 24/1995.: На адрес: http://www.spiegel.de/spiegel/print/d-9197997.html; прочетено на 01.08.2015

[3] Schmitt-Tegge, Johannes 2012 : Der traurige Untergang der Trinkhallen-Kultur. На адрес: http://www.welt.de/regionales/duesseldorf/article108371523/Der-traurige-Untergang-der-Trinkhallen-Kultur.html; прочетено на 01.08.2015

[4] Информация за проект „Турне по питейните халета в Рур 2015”. На адрес: http://www.trinkhallen-tour-ruhr.de/?page_id=17; прочетено нА 01.08.2015