Бърз достъп:
Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Риина Катаявуоари
Европа - козе мляко и тишина

Кафе пауза по време на уъркшопа в Гьоте-институт
Снимка: © Енцио Ветцел

Проектът Freiraum (Свободно пространство) си поставя за цел да обсъди конструктивно проблемите на днешна Европа (нарастващ популизъм, социално неравенство, Брекзит). Чрез компютърен жребий са избрани тандеми от по два европейски града, отдалечени помежду си на минимум хиляда километра. За партньор на Хелзинки се пада София.
 

Иго. Това беше първата българска дума, която научих“, разказва директорът на Гьоте-институт София, германецът Енцио Ветцел. – Yoke, ми превежда на английски симултанната преводачка Деница Абаджиева. „Какво?“„Ами робство. Да си под властта на османските турци“, гласи обяснението. „Всичко това.“ Енцио разсъждава и за телесния език на българите, за тяхната леко прегърбена стойка. Дали и тя не ни казва нещо съществено? – Османските турци, комунизмът, периферията на ЕС. Винаги малка част от нещо по-голямо. 
 
Намирам се на уъркшоп, организиран от Гьоте-институт София, на тема Как да говорим добре за лоши неща и наблюдавам българите около мен. В продължение на три дни думата yoke се споменаваше постоянно. Under the yoke. Под игото? Речникът потвърди предположението ми.

Да Нарушим тишината

Какво прави една финландска писателка в Гьоте-институт София сред български учени, учители, психодрама-режисьори и студенти?
 
Тук ме доведоха проектът Freiraum и компютърният жребий. Над 40-те Гьоте-института в цяла Европа образуват помежду си уникална мрежа. Тази мрежа би трябвало да се използва по нов начин. Проектът Freiraum си поставя за цел да дискутира конструктивно проблемите на днешна Европа (нарастващ популизъм, социално неравенство, Брекзит). Чрез компютърен жребий са избрани тандеми от по два европейски града, отдалечени помежду си на минимум хиляда километра. За партньор на Хелзинки в проекта се пада София.

Целта на проекта Freiraum е да се обсъди понятието за свобода, да се създадат нови мрежи, да се открият непознати досега перспективи пред европейските идеи. По време на проекта всеки град формулира въпрос, който желае да обсъди. София се спира на травматичната си история, на темите табу и на въпроса какво представляват пречките пред свободата. Поканена съм на уъркшопа в София в качеството ми на автор, който пише детска книга на проблемна, историческа тема. Освен това представям и предишните си детски книги, в които се разглеждат трудни или щекотливи теми.

За книгата Mennään jo naapuriin (Да отидем най-сетне при съседите) заедно с илюстраторката Сала Саволайнен и с дъщеря ми, която по онова време беше на осем години, посетихме семейства с миграционен произход в Хелзинки и околностите. В книгата са представени 18 семейства и 25 националности. Монолозите на децата са базирани на интервюта и на онова, което преживяхме при тези гостувания. Между редовете се споменават и война, бедност, загуби.

За разлика от Финландия, в България няма толкова много кандидати за убежище или бежанци. Бежанците преминават оттук и продължават към вътрешността на Европа. „Те искат в Германия или във Финландия“, ми казват. Но все пак тук в България живеят големи малцинствени групи от балкански турци и роми.

Разказвам също за детската ми книга Sumusaaren merirosvo (Пиратът от острова на мъглите, с илюстрации на Кристер Нуутинен), която е посветена на опазването на околната среда, и за книгата Meidän pihan perhesoppa (Миш-машът от семейства в нашия двор, с илюстрации на Кристер Рьонс). В тази книга са представени различни семейства, деца, които са заченати чрез донорски клетки, семейство с две майки, самотни майки и т.н. – „В книгата има ли нормално семейство?“ „Децата на двойката жени чрез инсеминация от един и същи мъж ли са родени?“, ме питат по време на кафе паузата.

 
  • Риина Катаявуори представя книгата си Снимка: © Гьоте-институт България
  • Самозалепващи се листчета Снимка: © Риина Катаявуори
  • Къща в София Снимка: © Риина Катаявуори
  • В подножието на Витоша Снимка: © Риина Катаявуори

  • В централната част на София Снимка: © Риина Катаявуори

Четете „венецианският търговец“!

В малки групи се обсъждат големи въпроси: ужасът от това да бъдеш различен, от расизма и класовите различия.

Една преподавателка по икономика разказва за случай, в който неин студент прави антисемитски коментар: „Финансовият свят се управлява от заговор на евреите, да ги направим на сапун.“ Преподавателката кара студентите си да прочетат Шекспировата пиеса Венецианският търговец. „Ако четенето ви е твърде трудно, гледайте филма!“ Тя заставя студентите да научат защо някога лихварството е било задача на евреите – за християните то се е смятало за неприемливо по религиозни причини.

Учителките по български език се оплакват от стриктния и остарял учебен план, който не оставя свобода за външни гости или за креативност. И защо сред петнайсетте задължителни писатели в учебния план на гимназиалния курс има само една жена (поетесата Елисавета Багряна)?

Една учителка по литература от град Монтана в Северозападна България разказва, че много от нейните ученици са отглеждани от баби и дядовци. Родителите им работят в чужбина (Италия, Испания, Гърция, Португалия, Австрия), като най-често се грижат за възрастни хора. В Италия има дори специално наименование за чужденците, заети в обгрижващите професии: badante.

В едно софийско училище баща удря учител, поставил слаба оценка на дъщеря му. Учителят оттегля жалбата си, защото въпросният баща заема висока позиция и полицията е безсилна срещу него. Друга ученичка е взета под попечителство, тъй като майка ѝ я води със себе си, когато проси в трамвая.

Слушам учителите. Те изглеждат благодарни, че най-сетне имат възможност да говорят за проблемите в професията си, за това, че някой ги изслушва. Обсъждат се и идеи за справяне с трудностите и като че ли самото изричане на глас на проблемите вече помага.

В уъркшопа се говори много за родителите, за значението на контакта между тях и училището. Това ме учудва първоначално, докато не установявам, че съм свикнала да приемам едва ли не за даденост интернет системата Wilma, чрез която протича всекидневната комуникация между училището и родителите във Финландия. Аз знам почти в реално време дали детето ми е закъсняло за час или си е забравило тетрадката по религия у дома.

София-франкфурт-Хелзинки

Докато пътувам обратно към вкъщи се зачитам в книгата Травми и чудеса: портрети от Северозападна България (2010) на новата ми позната Диана Иванова и фотографа с ирански произход Бабак Салари. Книгата разказва с думи и изображения за възрастни хора от Северозападна България, които си спомнят за времето преди комунизма, за комунизма и за краха му през 1989 г. От 2007 г. те са граждани на ЕС. Структурите на техния свят многократно са рухвали и са се променяли, но земята все още им осигурява прехрана и телевизорът работи.

В своето есе Диана Иванова цитира френския философ и социолог Морис Халбвакс: „Всеки от нас носи със себе си събитията, предхождащи раждането му.“ Завръщането в родното ѝ място за Иванова означава да разбере и признае с удивление, че тя, която произлиза от най-бедната област в България и целия ЕС, се е превърнала в признат журналист и документалист. Иванова, която живее между Бон и София, организира в родното си място, където няма интернет връзка, културния фестивал GOATMILK. Това ми звучи почти като фестивала на тишината (Hiljaisuus-festivaali), провеждащ се в лапландското село Кауконен, на чиито вечерни мероприятия може да се случи какво ли не.

„Благодаря ви за линка към фестивала на тишината! Ще се свържа с тях“, ми пише Диана в своя имейл, ден след завръщането ми у дома.