Театрална критика
one two.

Анна Данкова за новия имерсивен танцов пърфоманс на хореографа Християн Бакалов “One Two”, чиято премиера се състоя в София, а през ноември се представя на Международния фестивал за документално кино в Амстердам като част от селекцията IDFA DocLab Competition for Immersive Non-Fiction и IDFA On Stage.

Om Анна Данкова

one two

one


Новият пърформанс на Християн Бакалов “One Two” в Топлоцентрала работи със соматичните автоматични скулптури, реакции, движения на хипервентилираното тяло. Хипервентилацията блокира, отмества рационалното защитно мислене и отваря пространство за активиране на контролирани или несъзнавани чувства и импулси, изважда тялото от разсъдъчността и го събужда за физиологичността. Много духовни практики използват различни техники за дишане с цел достигане на истина, освобождаване от ума и т.н. Интензивното дишане е добре разпознаваема техника както в катарзисни практики на източните школи за самоусъвършенстване, така и в редица западни психотерапевтични направления, чийто фокус е работа през тяло (Вилхелм Райх например). Дотолкова, доколкото дишането и животът са свързани, и по начина по който са, интензивното дишане е едно с интензивното живеене, преживелищност тук и сега. Звукът от интензивно дишане може да създаде картини и преживяване за много неща – за бързане, надпревара с времето, за усилие да се постигне нещо, трудност, за битка за живот, за стрес, за страх, за секс, за преследване, за нещо силно и гранично. Асоциациите са свободни и протичат за всеки посвоему спрямо личните предпочитания, вътрешни образи и представи.

Изборът хипервентилацията да бъде основно средство за сценична работа поставя петимата изпълнители от “One Two” в специфична перформативна ситуация. Свръхдишащият изпълнител изпада в тотална свобода от роля (в сценичните ѝ и социални смисли). Ако можем да си представим, че се случва изследване на роля в този момент, то това може да е единствено ролята на соматичното тяло в транс. Пърформансът изследва пренебрегнатите от осветените пространства на социалното, потисканите в артикулираните територии на културното, скриваните от взискателните аспекти на осъзнатостта агресивни, сексуални, сетивни импулси на биологичния живот.

Оттук следва въпросът как една такава физическа автентичност (в някакъв смисъл и личната духовна и психическа практика) може да бъде представена като хореографска работа, от една страна, като художествен обект – от втора, и като сценичен продукт, от трета. Такъв вид сценична среща не търпи куртоазия, декоративна естетичност, предпоставени удобни социални и пространствени конструкти. И тази безкомпромисност касае както изпълнителите, така и подхода към пространството и към зрителя.


one two.

two.


Пърформансът (в основната част от времето си) се случва в абсолютна тъмнина. Това е обективното пространствено решение – чисто тъмно, което означава, че изпълнителите, освен че са в хипервентилация, не виждат нищо, слепи са. До каква степен този фактор захранва допълнително интензивността и посоката на преживелищността им, можем само да гадаем. Този единствен и категоричен жест за сценично решение е прост и мощен както сетивно, така и концептуално. Той разгръща пространството в мащаба на непрогледен космос и го свива до празнотата на отсъствието, липсата. Едновременно с това като да задава артистичен стейтмънт, рефлектиращ проблематиката на пърформанса. Освен че тук ще става въпрос за забранени, отхвърляни от съзнанието и конформността неща, изглежда, че те са назовани като невидими, недосегаеми, няма достъп до тях. Има усещане, силно, но невъзможно за съзнателно, обективно артикулиране. Постигането на знание в териториите на автентичността на физическия транс е невъзможно, не и по пътя и със средствата на рационалното и прагматичното.
 

Зрителят пристъпва в тази територия като на пръсти, леко замаян, в нещо като безтегловност… всеки посвоему в мрака. Християн Бакалов го пуска в нищото, въоръжен единствено с камера за нощно виждане, като с пушка. Докато опитва да начертае лична координатна система за ориентиране с базисни посоки по хоризонтал и вертикал,  единствените точки за идентифициране са звуците от петте интензивно вдишващи и издишващи тела, идващи от различни части на пространството. И в този космос на необектното, наситен с преживявания за всеки посвоему, единственото оръжие за обективност е камерата за нощно виждане. Да използваш такава камера в този момент е като да търсиш звезда в открития космос, но би могло и да е като да ловуваш в нощта, да снимаш филм, да наблюдаваш под лупа или микроскоп … отново е за всеки посвоему. Общото за всички е, че най-накрая посредством камерата се появява обект – някакъв фрагмент от образ, нещо не на фокус, но все пак светеща в тъмното гравитационна сила, към която да насочиш вниманието си, а може би и хода си в пространството. Ако невъоръженото око оставя зрителя под въздействието на звука от интензивното дишане на пет тела (каквато и да е преживелищността в това) и в безтегловността на тоталния мрак, то за сметка на това втората предзададена възможност за преминаване през “One Two” – гледането през камерата за нощно виждане – заземява зрителя във функционалност. Който и да е задвижващият механизъм (инстинктът за оцеляване или за ловуване, нагонът за воалиране или за изследване), зрителят се активира и започва да следи всеки. Възможностите за виждане не са големи, поне не са такива, че да позволят виждане на цялата космическа звукова картина, създадена от дъха. Могат да бъдат виждани части от телата на хипервентилираните изпълнители, части от телата им заедно, могат да бъдат наблюдавани и останалите зрители, насочили личните си „пушки“, „телескопи“, „микроскопи“, „лупи“, заснемащи личния си филм. Но винаги малък фрагмент, винаги с усилие за фокус. Лице, отворена уста, затворени очи, падащи торсове, блъскащи ръце, ритащи крака, тласкащи ханшове по едно, по две, по три… Никога цялата картина. Няма документ, има изображение – понякога нефокусирано, разхвърляно, неестетично, но динамично, експресивно, въздействащо, възбуждащо, агресиращо, откровено.

Тук авторското решение за сценично средство отново отвежда отвъд чистата си естетическа функция и заявява концептуален ход. Изборът на Християн Бакалов да въведе имерсивно зрителя в пърформанса си е не просто механизъм за възможна работа с публиката, за извеждането ѝ от пасивността на наблюдател. Тук този жест е буквално драматургичен. Зрителят в “One Two” е автор на личния си филм, на личната си драматургия, но е и обект на предпоставена съдба. От една страна, като да изглежда, че това какво от цялата картина ще „филмираш“ като своя истина, е въпрос на авторство, на личен избор, на лична гледна точка. Но едновременно с това като да се заявява още нещо – в двоичния свят между безтегловността на нематерията и гравитацията на страстта възможността за монолитна истина не съществува, няма достъп, няма пълна картина. Има фрагмент, накъсани частици осветеност, синекдохи, през които да мислим цялото; парчета, които да „филмираме“ в символи. От едната страна стои свободата на избор, дори повече, настояването за авторство, настояването, че опитът за истина се достига, не се консумира, за нея ходиш в тъмното, опипваш мрака в нестабилност, заземяваш безтегловното, целиш обекта и фокуса… Като да не са важни резултатът или достигането на цялостност, важни са опитът и преживелищността.

Във втората част от пърформанса влиза културата – звукът от дишането бива заместен с клубна хаус музика, биологичността на нагона се сублимира в изкуство. Движенията на изпълнителите остават същите, но сякаш с намалена амплитуда, стават „културни“. И само заради това като по чудо агресията, сексуалността, тоталният регрес на крещящото, дебнещо, застрашаващо, изнасилващо, развратничещо, удрящо и т.н. тяло се „транформират“ в танц, в празник, във фиеста. Изгрява светлина. Някъде зад всеки ад се крие еуфорията на празнуването на живота и зад всяко парти дебнат неосветени импулси. И тук зрителят бива въвлечен в този защитен сублимиран културен акт на прочистващо реализиране на личната агресия, съзидателност, лудост. Всеки посвоему.

“One Two” е нова форма за естетическо и психическо пречистване и празнуване, нова фаза.  Плод на дългогодишното посвещаване на Християн Бакалов във форми като съвременния танц и хореографията, имерсивната инсталация и театър, личната духовна практика и т.н. “One Two” е танц в двоичен такт на преплитащи се противоположности.

one-two

празнота – наситеност, уязвимост-оръжие, дегресия-прочистване, безграничност-фрагментарност…


▬ ▬ ▬

   
Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.