Гледна точка Колко памет ни е нужна?

Паметникът на Съветската армия в София
Паметникът на Съветската армия в София | Снимка: © Петър Георгиев

Спорът за паметниците на тоталитарния режим в България продължава вече 25 години и по-всичко личи, че скоро няма да приключи. Такъв спор и с такава продължителност не се води в никоя друга от бившите комунистически страни в Европа. Това е един от многото знаци за липсващия консенсус в българското общество относно моралната оценка на комунистическото минало. 
Веднага трябва да се уточни, че спорът за комунистическите паметници не е спор за всички паметници от онази епоха. През годините той се концентрира основно около три паметника: Паметника на Съветската армия, Паметника „1300 години България“, които се намират в София и „Альоша“ в Пловдив. Това са огромни по мащаба си монументи, които се намират в столицата и във втория по-големина град в България и доминират в публичните пространства на тези градове. 
Централните градски пространства винаги са символично натоварени. В тях обикновено се намират сградите на институциите на властта, централните храмове, както и паметници на видни фигури от миналото или знакови събития, които оформят колективната идентичност на едно общество и изразяват ключовите ценности, които стоят в основата на политическото му и културно самосъзнание.  
Културата и ценностите се променят с времето, а с тях и обществата и политическите им уредби. Когато тези промени не са радикални и в тях се запазват водещите ценности и представи на миналото, неговите паметници не се поставят под въпрос. Когато обаче промените са драстични, тогава се появява и спорът за паметниците. Този спор е модерно явление. През Античността или Средновековието такъв спор не би възникнал. Едва от няколко века насам разрушаването на паметниците на миналото се смята за нецивилизовано.
Появата на модерното историческо съзнание върви ръка за ръка с появата на ново естетическо съзнание, което утвърждава изкуството като автономна сфера на духа, към която не могат да се прилагат външни критерии. Творбите на изкуството стават безотносителни към въпросите, касаещи истината и морала. В тази перспектива стойността на едно произведение на изкуството не намалява от това, че то въплъщава една отхвърлена идеология.
Като оставим настрана въпроса за идеологическото съдържание на паметниците и това дали то е приемливо за нас днес или не, основните аргументи, с които тези паметници се защитават и от хора, които политически и биографично не са свързани с комунистическата партия или с нейната наследница БСП, са два: 1. че те са част от общото ни минало, което трябва да се запази такова каквото е; 2. че те са произведения на изкуството, чиято естетическа стойност не може да се сведе до идеологическото им съдържание.
В края на 19 век в знаменитото си есе „За ползата и вредата от историята за живота“ Фридрих Ницше остро критикува модерното историческо съзнание и безвъпросното приемане на ценността на миналото. Според Ницше миналото няма стойност само по себе си. То придобива такава стойност едва, когато бъде отнесено към настоящето и бъдещето. Индивидите и обществата се нуждаят от миналото, за да се развиват, но то може да бъде и задушаващо.
Ницше обобщава отношението към миналото в три типа: монументално, архиварско и критическо. Монументалното отношение е полезно за индивидите и обществото, защото е източник на вдъхновение за действие. Архиварското отношение - защото привързва към собствената традиция. А критическото отношение – защото предпазва от идеализация на миналото.
Трите типа отношение към миналото взаимно се балансират и затова е важно да не се дава особено предимство на нито едно от тях. Прекомерното възхищение от величавите дела на миналото може да парализира собствените способности за действие. Същото важи за прекалената любов към собствената традиция. Свръхкритичното отношение към миналото може да създаде илюзията, че е възможно да се започне на чисто.
Миналото и неговите материални въплъщения, убеждава ни Ницше, е ценно, когато съхранява интегритета на индивидите и обществата и усилва способностите им за действие и творчество.
Тази критика на историческото съзнание напълно обезсилва аргумент като този, че паметниците на комунистическото минало трябва на всяка цена да се запазят такива, каквито са, защото те са част от общото ни минало. По отношение на тях трябва да се зададе въпроса: Как и в каква степен те трябва да се опазят така, че да ни помогнат да не забравяме, че днешното ни общество е свързано с комунистическото си минало, като същевременно развием критическо отношение спрямо него и най-важното - като запазим способността си за действие и творчество.
Запазването на комунистическите паметници и особено на тези, които доминират в централните градски пространства такива, каквито са, безспорно посочва връзката на настоящето с миналото, но по никакъв начин не развива критическото отношение към него и, което е най-лошото, парализира способността за творчество и действие на обществото ни, като подчертава непреодолимостта на тази доминация на миналото.
Що се касае до аргумента, че тези паметници са произведения на изкуството и че те имат безспорна естетическа стойност (тяхната форма), която е ирелевантна спрямо идеологическото им съдържание, трябва да се каже, че това също е модерен предразсъдък, който не може да се възприеме като самоочевидна истина.
Формата на творбата не може да се отдели от нейното съдържание, както естетическата стойност не може да се отдели от идеологическата. Съвременната теория на изкуството добре е обяснила това. Още повече, че паметниците не са просто творби на изкуството и не са предназначени за индивидуално разбиране и преценка, а изпълняват важна обществена функция. Те не са свободна изява на един творец, а са винаги обществена поръчка.
Паметникът на Съветската армия, както и паметникът пред НДК, са тоталитарни не само на нивото на своето „съдържание“, но и на нивото на своята „форма“. Те са образец за тоталитарна естетика със своя мащаб и пропорции, с тоталната доминация над околните жилищни и обществени сгради. Със „социалистическия реализъм“ на фигурите си - винаги монументални и винаги в патетични пози.
Невъзможността да се отдели „формата“ от „съдържанието“, както и обществената функция на паметниците изключват възможността дебатът за тях да се изолира в рамките на някаква естетическа дискусия, която се води от експерти (скулптори, художници, изкуствоведи и архитекти). Това не означава, че тези експерти не бива да се включват в един такъв дебат, но само ако си дават сметка и за моралните и политически аспекти на един такъв дебат. 
Нито ценността на миналото, нито естетическата стойност сами по себе си са достатъчно силни аргументи в защита на тезата, че комунистическите паметници и особено тези, които доминират в градските пространства, трябва да бъдат съхранени такива, каквито са и там, където са. От миналото не бива да се бяга, но и не бива да се приема безкритично, а най-вече не бива да се допуска да смазва с тежестта си настоящето и бъдещето на едно общество.
Комунистическите паметници се нуждаят от допълнителен контекст, за да се превърнат в урок за недопустимото подчиняване на реалността на идеологията, разделяща обществото на „прогресивни сили“ и „врагове на прогреса“. Набавянето на този контекст може да стане по различни начини. Поставянето им в музей на тоталитарното изкуство е един такъв начин. Но са възможни и много други решения.
Същинската задача, която обществото ни трябва да постави пред архитекти, скулптори, концептуални артисти и социални мислители е как тези паметници да бъдат запазени като свидетелство на миналото, като в тях ясно да личи отношението на настоящето към това минало.