Гледна точка Борис Минков - "Защо ни е днес експресионизмът?"

Списание страница - лого
Списание страница - лого | Снимка: © сп. Страница

Гьоте-институт стартира поредицата „Гледни точки“, в която ще се публикуват текстове, критики и позиции от България.

В два броя (3/2013 и 1/2014) списание Страница публикува блок от текстове на и за немскоезичния експресионизъм – едно от най-пълните представяния на експресионизма на български език. Наред с чисто литературните ни мотиви и пристрастия в основата на това представяне стои нашето желание да привиждаме и сравняваме ситуацията на днешното българско общество спрямо ситуацията от немскоезичното културно пространство около Първата световна война. На пръв поглед: и в единия, и в другия случай е налице финансова и политическа криза, пречупване на културната ситуация, прекрояване на държавни и естетически граници, въпреки че разрухите, преломите и преминатите граници няма как да бъдат сравнявани с други разрухи, преломи и преминавания. След като направихме необходимите преводи, очертахме социо-културния контекст на експресионизма и се сблъскахме със силния до непреводимост поетически език на Готфрид Бен, Георг Хайм, Аугуст Щрам и множество други автори, си дадохме сметка за това колко илюзорно е днешното българско завръщане към немскоезичната 1914-та. Защото кризата е тук, но отсъства сетивността за нея, в стиховете ни няма и помен от скоростта, с която живеем, в днешните иначе високотехнологични лаборатории и компютърни програми няма изработена формула за усещането за катастрофичност. В съвременния български не живее усетът за Menschheitsdämmerung. Така практическите занимания с преводите на експресионизма ни доведоха по обходен път до опита, че експресионизмът не е направление, не е школа, не е стил, не е епоха – той е в много по-голяма степен изострено усещане за съвременното, за кризите и недостига на съвременност, и обединява симултанно разнопосочни импулси и светогледи. Тази програма за симултанна съвременност разтърсва, счупва и пренарежда отново света. Липсата на подобна програма тук и сега прави ситуацията в България истински непрогледна.
 
Борис Минков – литературовед, критик и писател.

Курт Пинтус
Из предговора към антологията „Здрачът на човечеството“ (1920)

[…] И отново трябва да се каже, че качеството на тази поезия се основава в нейния интензитет. Никога досега в световната поезия не е звучал толкова силен, разкъсващ и разтърсващ вик – сривът и страстите на едно време, стъпките на тези предшественици и мъченици, чиито сърца не са пронизани с романтичните стрели на Амур или Ерос, а от мъките на прокълнатата младеж, от омразното общество, от наложените години на убийства. От земните мъки ръцете им посягат към небето, но не достигат до небесната синева; хвърлят се с разперени встрани ръце на земята, която се разцепва под тях; те викат за общност и все още не откриват пътя един към друг; те надуват фанфарите на любовта, така че техните звуци да разтърсят небето, но се отказват чрез тътена на битки, фабрики и речи да проникват в сърцата на хората.
Действително музиката на тази поезия няма да е вечна като божествената музика в хаоса. Но какво би била музиката на Бог, ако на нея не отговаря музиката на човека, която се стреми вечно към рая на Космоса... Измежду множеството поетически направления на това поколение почти всички ще залезат с оттичането на своята епоха. Тяхното множество ще продължи своя живот не като големи светещи и топлещи небесни тела, а като безбройното множество по-малки звезди, чертаещи Млечния път – бледият отблясък сред нощта. […]

(от бр. 1/2014)

Марин Бодаков

***
А исках да пея в нещастния хор на родината:
тенор, който се преструва на бас,
достатъчно воин, за да поеме при необходимост
дори женските, дори детските партии;
достатъчно воин, за да остане в тила на шевицата гласове,
да надзирава складовете за конци от свобода,
а то какво… Лай в иглата, само лай.

Детска книга на непознат език

Каква супа е обичал баща ми като дете,
дояждал ли си е чинията,
какво е криел под голямата възглавница,
на коя дума от приказката е заспивал,
наистина ли се е плашел от бомбардировките.
Никога няма да науча това,
моето отечество е безвъзвратно изгубено.
Въздухът е толкова самотен,
че чувам ясно разписанието на автогарата
и ме прегръща сирената на пристанището.

(от бр. 2/2014)
 
Mарин Бодаков е роден на 28 април 1971 год. във Велико Търново.