Гледна точка Престъпление и наказание или какво е да бъдеш жена в мъжка държава

Жените в затвора
Жените в затвора | Снимка: © Надежда Георгиева / НАД

“Да бъдеш жена в живота е трудно, но да си жена в затвора – това вече е непоносимо.”
— К., 9-та стая
 

1 сапун за къпане
1 сапун за пране
200 г прах за пране
10 дамски превръзки
 
С това разполага всяка от 255-те жени, лишени от свобода, в Сливенския затвор. Месечно. Липсват хавлии, затова повечето от затворничките използват чаршафи за целта. За да се изкъпят обаче трябва да имат късмета да достигнат до някой от малкото работещи душове в общото санитарно помещение на етажа. Топла вода се предоставя само по 15-20 минути дневно (общо за хигиенни нужди и пране), така че е предварително ясно, че само най-съобразителните ще се възползват от нея. В затвора, разбира се, господства йерархия, така че често възникват конфликти и спречквания на битов характер. Вечер килиите се заключват, а достъпът навън е строго забранен – санитарните възли са заменени от кофи, които стоят под леглата на жените, с цел да облекчават физиологичните им нужди. Най-често една стая се дели от 4-5 жени, въпреки че капацитетът на затвора не е запълнен и затворничките са далеч по-малко от предвидения максимален брой.
 
Такова е ежедневието в Сливенския затвор, функциониращ от 1962 г. насам. Той е единственият затвор за жени на територията на страната, а България е от единиците държави в Европейския съюз с подобна практика. До нас се нареждат още Малта, Люксембург, Кипър, Естония, но всички те са далеч по-малки териториално и липсата на повече от едно заведение за лишаване от свобода е донякъде оправдана.
 
Скрошен доклад на Българския хелзинкски комитет от м. февруари 2016 г. – “Жените в затвора” – обърна внимание на тези и други обезпокояващи статистики и повдигна въпроса за половата дискриминация в България.
 
Според данните от доклада жените затворнички в България наброяват съвсем малък дял от общия брой лишени от свобода – около 3-4%. Повечето от тях (около 82%) са лишени от свобода заради ненасилствени престъпления, а останалите близо 18% излежават присъди за престъпления срещу личността. Към ненасилствените престъпления най-голям е делът на престъпленията срещу собствеността (кражби, грабежи, измами), предпоставка за които често са ниският социален статус, социална изолация или безработица при жените преди да извършат даденото престъпление. Именно малкия брой жени-затворници на фона на общия брой лишени от свобода е една от основните причини политиките да не са съобразени със специфичните нужди на жените.
 
И докато на територията на страната функционират 11 затвора за мъже, за които е възможно в много по-голяма степен да се спазва законовият принцип, който гласи лишеният от свобода да изтърпява наказанието си в най-близкия до постоянния му адрес затвор или поправителен дом, то жените затворнички от цяла България се озовават в женския затвор в Сливен. Независимо дали домът им е в София, Силистра, Бургас или Видин. Всички пътища водят към… Сливен.
 
„Сградата е една катакомба – бетонна, няма покрив, отгоре е залята с асфалт. Лятото е адска жега, зимата е адски студ. Печки на дърва и въглища, мръсотия, леглата са ужасни, дюшеците също. Не ти дават да си донесеш нищо от вкъщи, дори да имаш възможност“, споделя една от затворничките в Сливен.
 
Този принцип на териториално разпределение на изтърпяващите наказание лишаване от свобода е първият знак за полова дискриминация спрямо жените България, но след себе си той влече и други много тежки последици.
               
“Да бъдеш жена в живота е трудно, но да си жена в затвора – това вече е непоносимо.”
— К., 9-та стая

 
Лишаването от свобода несъмнено е събитие с травматиращ характер. Влизането в затвора означава не само изтърпяване на наказание за дадено провинение, но и преструктуриране на целия социален свят на осъдения. Всички обществени роли са отнети и заменени с номер, килия и срок на присъдата. Затворникът престава да бъде човек с работа, образование, социален статус, семейство и приятели, но за жените-затворнички това означава и друго – прекъсване на връзката майка-дете, а това е особено ощетяващо и за двете страни, когато се случва в най-ранна детска възраст.

Интервюираните жени споделят, че е трудно (често пъти невъзможно) да се възползват от свижданията и двата дни пребиваване извън от затвора, които им се полагат месечно, за да се срещнат с децата и близките си. Причината е както отдалечеността от родните им места, така и липсата на пари. Това ги поставя в неравностойно положение спрямо мъжете, които имат по-голяма възможност да запазят контактите си с външния свят и съответно – по-големи шансове за интеграция обратно в обществото след излежаване на присъдата.
 
И ако животът в затвора е страшен, но животът след затвора е почти невъзможен. Въпреки че жените, които отново се връщат в затвора за втори или пореден път са много по-малко отколкото мъжете, те споделят, че престоят вътре напълно скъсва връзката им с останалия свят. След това ти си никой, а присъдата ти те преследва навсякъде. Интеграцията обратно в семейството е трудна (много от жените са самотни майки), а липсата на програми, които да стимулират намирането на дом и работа, поставят жените в социална изолация.
 
Повечето жени живеят с такава нагласа и споделят, че не виждат шанс да се реализират обратно в обществото. А това е проблем, в който сме замесени както те, така и ние, които сме отвъд решетките.
 
На първи март Българският хелзинкски комитет проведе серия от дискусии на тема: “Жените в затвора” в Центъра за култура и дебат “Червената къща”.  Разговорът бе опит да се даде отговори на това какво се случва с лишените от свобода жени зад стените на затвора и с децата им навън и съобразена ли е българската пенетенциарна система с международните стандарти; в кои сфери не успява да адресира специфичните нужди на жените и какво може да се подобри реалистично за момента.