Гледна точка По стъпките на променящия се град

Бежанци в София
Бежанци в София | Снимка: © Иван Шишиев

Често краката ме теглят към Женския пазар. Не само защото се занимавам с фотография и старата част на града ме привлича чисто визуално, но и защото  събитията в Европа през последните две години преобразуват този район в една по-различна културна вселена. Вселена, обособяваща се и градяща се изключително върху толерантност спрямо различния.

Малко история

В много градове на запад съществуват квартали, които се обособяват от хора под закрилата на хуманитарния им статут в дадената държава. Създаващи дом в страната, която им е дала закрилата си, те дават от своя страна своя мироглед, своето културно съзнание и представата за един мултикултурен град, в който са се заселили. Типичен пример затова са Китайските квартали (Chinatown) в Ню Йорк и Сан Франциско и арабският квартал в Брюксел. Идеята на тези квартали и улици до голяма степен е обърната към запазване на националната принадлежност, но и показване на културните особености на тези народи. В Източна Европа обаче такива квартали нямат наченки до падането на Берлинската стена. Причината се корени в това, че тоталитарните режими в редица страни на Източния блок не позволяват то да се случи. Това води до още едно последствие – страх от обособяването на нещо, което може да доведе до промяна вижданията, различни от народо-националните. В края на деветдесетте и особено след започването на мащабните бойни действия в Ирак през 2003 година хиляди араби са принудени да напуснат домовете си и да тръгнат в посока Европа. По онова време България отново е буферна зона за бежанските вълни. Но самото раздухване от медиите липсва, което довежда до спокойното установяване на стотици бежанци от Близкия изток на територията на София и спокойното им реализиране. След кризата в Сирия обаче нещата се променят.

Сегашната ситуация

Арабски хранителни стоки, дамаски, килими, наргилета, фалафели, шивашки материали, бръснарници – всичко това може да се види на улица „Цар Симеон“ в София. Когато човек тръгне по нея, не попада в друга страна, но навлиза в една транскултурна среда. Тава е улица, която не е променила своя облик, но е разширила собствения си мироглед и подслонила човешки същества, приели я за свой дом. Сред подправките на един възроден Път на коприната се открива и нещо друго – бежанците могат да се адаптират и чрез показването на своята култура да станат незаменима част от града.

Когато се заговори за културното естество на бежанците, дошли в страната ни, сякаш се пропуска да се спомене как и с какво те допълват столицата. Колкото и да е невероятно за представителите на постсоциализма и псевдонационализма, бягащите от война не носят скрит калашник под дрехите си, нито привързани бомби. Това са обикновени хора, които носят не само себе си, но и своята култура. От нея столицата, затворена архитектурно и идейно в себе си през последните почти 70 години, има нужда.

А сега накъде?

Районът около Женския пазар в столицата с право започва да бъде наричан „Арабския квартал“. Бежанците успяват да се приспособят към българската столица бързо и започват да я приемат като свой дом.
Звучи романтично, но София може още веднъж да се затвърди като град на толерантността. Още веднъж, защото столицата вече го е показала в религиозен аспект – примерът на позиционирането на джамията, християнските храмове и синагогата на 250 метра една от друга е показателен. Остава само жителите й да проявят и милост спрямо хората в нужда.

На улица „Джордж Вашингтон“ от една година съществува малка закусвалня, която е типично арабска. Трябва да призная, че правят страхотни питки и фалафел. Докато поглъщам храната, виждам как група бежанци поправят безплатно старата къща на една жена, дала им подслон. Само веднъж съм виждал някой да прави нещо безплатно в София – беше преди доста години. По-нататък един мъж на около 50 години ме пита дали мога да снимам него и детето му, за да изпрати снимката на свои близки в Сирия, за да видят те, че са живи и са добре. Каза ми го на добър български. И това са сцени от живота на един обособяващ се квартал, част от един по-стар такъв, който е бил коренно различен преди столетия и ще продължи да се променя и след нас. Искаме или не, бежанците вече оставят културния си отпечатък върху него. Те дават на столицата, каквото и ние. Променят я, обособяват я и я развиват през призмата на собственото си виждане. Дали е към добро? Вярвам че е така.
 
Връщам се обратно към жилището ми. Две деца си играят на дама на улицата, а една забрадена старица ги наблюдава с усмихнати очи. Те са сирийчета, тя - българка. След няколко дни разбрах, че тя ги е научила на тази игра. Е, културата май е в двупосочна линия между нас и бежанците.