За паметника и образите на миналото

Гледна точка: За паметника и образите на миналото

Save the Monument, save1300.com
„Безотговорността спрямо наследството е явен симптом и за опитите за силово налагана на една и еднозначна памет за миналото, която по официални канали да обезличи и обезсили множествеността и различието на паметите." - Гледната точка на философа Димитър Божков


Поради различни причини миналото у нас остава нерешен проблем, около който се заплитат политически, естетически, социални и културни въпроси. Пример за такова заплитане е случаят с паметник „1300 години България", издигнат през 1981 като част от кампанията за честването на 1300-годишнината на България. Скулптор и автор на композицията е проф. Валентин Старчев, архитекти са Начо Агура и Александър Баров.
 
Ето и един опит да определим неговото визуално съдържание. Паметникът „1300 години България" представя символично България през три значещи скулптурни композиции и три монументални архитектурни блока, обхващащи смислово историята ни като синтез на миналото, настоящето и бъдещето. Именно това са и трите композиции: „Цар Симеон и книжовниците”, „Пиета” и „Съзидателят”. Първата олицетворява духовния подем на страната и огромното значение на книжовността в нашата история и не само като неразривна част от миналото, но и като ориентираност към бъдещето. Втората композиция, „Пиета”, е посветена на всички, загинали за България през тези 1300 години. Особено забележително е как страданието е предадено пластично чрез контурите на фигурата и извисения нагоре поглед, в който са отразени смъртта и покрусата. Третата фигура символизира работника съзидател с поглед, устремен към бъдещето, с нарочно подчертани и хиперболизирани здрави и силни ръце.

Иван Кепенаров, личен архив на Валентин Старчев Иван Кепенаров, личен архив на Валентин Старчев Във връзка с казаното не може да не отбележим, че скулптурната част е неотделима от архитектурната, пластиките - от постамента, доколкото двете взаимно допълват значенията си и изграждат общия смислов хоризонт на творбата. Особено значимо в цялата композиция е как първоначално зададената тема минало-настояще-бъдеще е претворена така, че да не изразява семпъл прогресизъм и просто устременост към „светлото бъдеще”, а внушава особена динамика на времената, особеното значние на миналото за бъдещето, както и обратно, не просто самоцелно и обсебено вглеждане в миналото, а актуализиране на най-значимите му потенции с оглед на един смислен проект на живеенето заедно. Това е предадено през динамичната композиция на паметника и неговата спираловидна конструкция, съставена от тези три блока. Тази динамичност е изразена както в хоризонтален план (вперения в бъдещето поглед на работника, но и останалите редуващи се една след друга фигури), така и по вертикала (общата извисеност на конструкцията и спираловидния й харакер). Всяка от тези преплитащи се части олицетворява миналото, настоящето и бъдещето. Последната част е украсена и с едно крило, символизиращо устрема към идното и извисеността нагоре.
 
Така този паметник остава от изключителна важност за нас, представящ ни идея за нацията, надхвърляща агресивния и твърде модерен напоследък етноцентризъм. Сякаш общото, което ни свързва е не агресията и самодоволството, а страданието и творческото съзидание.   

Иван Кепенаров, личен архив на Валентин Старчев Иван Кепенаров, личен архив на Валентин Старчев След промените от 1989 монументът е оставен да се саморазруши като не е предприето и най-минималното действие по неговото съхранение, каквото се е изисквало с оглед на някои технически особености.
 
Предвид състоянието, до което е докаран, от 2008 започват и оживените дискусии за неговата съдба, които обаче неизменно са част от един по-голям дебат, а именно този за осмислянето на епохата на социализма, за паметниците и изкуството от тогава, за образната и визуална култура, свързана с миналото и неговото всекидневно ползване. Именно върху последния момент и ще се опитам акцентирам, доколкото така може да се очертае едно по-широко поле на интерес към паметника, надхвърлящ политическите и историческите залози.
 
Но преди това някои дребни уточнения и наблюдения, свързани с преживяването и употребите на образите от миналото и тяхното място в заобикалящата ни среда. След промените през 90-те години бяхме свидетели на едно реабилитиране на времето от преди Втората световна война, на неговата култура, архитектура, паметници, не на последно място и на остатъците от предметния свят от тогава, чието притежание започна да се остойностява и да придобива значение в новата политическа обстановка. Миналото започна да се появява наново от мазета и тавани като вещен свят, през който се преразпределяха новите символни капитали. Това беше и време на просперитет на антиквари и търговци на старинни вещи. На всекидневно ниво политическото противопоставяне започна и като остойностяване и носталгия към определено минало, спрямо възгледите и отдадеността на една партия или политическа идея. За съжаление тези нагласи не успяха да доведат до цялостно реновиране на стария градски център на София и до запазването на архитектурното наследство, което падна жертава на капиталистически интереси.  
 
Предоминирането на дясното в публичния дискурс на 90-те доведе до давалвация и до недооценяване на някои от постиженията на близкото минало (икономическите ефекти от това са също тъй плачевни). Паметниците на културата от тогава започнаха да стават жертва на невъзможността за справяне с въпроса за историята и на желанието за символно и ритуално скъсване с току-що отминалото. Събарянето на мавзолея на Георги Димитров беше типичен пример за проява на политическа власт над архитектурата и естетиката, когато бяха пренебрагнати мненията на експерти и архитекти за сметка на налагането на една воля за разрушаване, целяща стабилизиране на конюктурни позиции. От всичко това обаче остана едно празно място, един прякор и усещането за една непоправима нередност.
 
Ситуацията с дебата за паметник „1300 години България" е малко по-различна, макар и да се проявяват сходни черти. Най-малко контекстът е друг. След патоса на 90-те и осъзнатите разочарования противопоставянето на ляво-дясно сякаш за известно време беше оставено на заден план за сметка на общия ни устрем към капиталистическа печалба и към европейски ценности от началото на новото хилядолетие. За известно време образите на миналото не тревожеха толкова натрапчиво публичното пространство, с властта на Бойко Борисов започна ерата на стиропореното саниране и бутафорното измисляне на древни крепости. Образната фантазия (по Бенямин) реши да се завърне към по-древни и патриотично консенсусни образци, изискващи не добрите и грижливо съхранявани умения на реставраторите, както и познанията на експертите, а нуждаещи се само от еврофондове и способност за рязане на гипсокартон и тухли итонг. Тази политика към културното наследство спокойно измести необходимостта от смислен дебат за близкото минало и от задълбочени изкуствоведски познания, чрез които да оценим и съхраним това, което имаме като наследство.
 
Говорейки за всичко това, не може да не отбележим един важен момент, а именно невъзможността за еднозначно решение относно политиките на паметта. Вместо да се изследва именно тази невъзможност и противоречивост, виждаме опити понякога за силовото политическо налагане на определена позиция, зависима от конюнктурни залози и късогледо политическо планиране. Но докато историци и политици не могат да се разберат, паметниците от тогава са заплашени от унищожение и саморазпад (понякога и с малко помощ), като в същото време не може да се отрече все по-нарастващият интерес към тях от страна на най-разнообразни публики. 

Лили Петкова, save1300.com Лили Петкова, save1300.com Но за разлика от 90-те и началото на новото хилядолетие, икономическата криза от 2008 (у нас усетена малко по-късно) създаде нови политически нагласи, възродиха се и се засилиха леви политически дискурси, предишният консенсус беше поставен под въпрос, десният патос от 90-те също остана споделян от по-малки групи хора. В модата и дизайна се наложи винтидж стила, който репликира времето на 60-те и 70-те (Гемишева 2015), който сякаш измести значението на довоенния период и засиления интерес към него. Това западно влияние получи у нас резонанс с повишен интерес към образната култура на социализма, с нейното реапроприиране в определени кодове и в създаването на друга, алтернативна памет за миналото през новите възможности, които предлага дигиталните технологии и интернет (по повод дигиталната памет за паметника на Бузлуджа вж. Георгиева: 2013). 

Цитирането и колажирането на образи от миналото стана част от определени градски култури и в някои младежки среди все повече започна да се заговаря за леви мислители и философи. Не на последно място се появи и поколение, за което предметният свят от соца навява повече спомени от детството през 90-те, когато всичко, от Ладата до грамофона Акорд и емайлираната тенджера, беше в активно обращение. Така дебатът започва да се измества от простото про и контра миналото и да търсят нови творчески модификации на културното и визуално наследство. Конкурсът на сдружение „Трансформатори: за „1300 години България", както и проектът „Memoreality", са типичен пример за такова творческо усвояване и пресемантизиране, което търси да избегне дебата за миналото и клопките на политизирането, а настоява на осмислянето на културното наследство с оглед на бъдещи употреби и осмисляния, както и с оглед на нарастващия интерес към артефакти от социализма. Вече споменахме и за появата на така нареченото ново ляво, което търси пътища за осмисляне на политическото отвъд дихотомията БСП-СДС, която беше водеща през 90-те. Така и дебатът за паметниците от миналото изглежда вече по-друг начин: сред младите вече го няма десния консенсус, има остойностяване на близкото минало в модата и дизайна, в някаква степен идващи и от запада, появата на нови леви течения, особено след 2013, също съдейства за високия градус на напрежение около тази тема, но и за поставянето й в нов ракурс, такъв, какъвто би бил невъзможен по времето на събарянето на мавзолея на Георги Димитров.   
 
В това отношение сякаш и самата община официално предпочита да не взема страна относно миналото, а да си измие ръцете просто с настояване на конструктивни проблеми, свързани с паметника, и с някаква привидна невъзможност за реновация. В някаква степен и двете страни в спора избягват идеологическия момент, а търсят друг тип аргументи. Един от които е желанието за възстановяването на паметните плочи на 1-ви и 6-ти пехотни полкове, които са били в близост до мястото на паметника и са били разрушени частично по време на бомбардировките на София през Втората световна война и при създаването на комплекса на НДК. Това показва отново опит за връщане към едно безпроблемно и героично минало, което сякаш като с магическа пръчка ще реши проблемите на настоящето (Дичев, 2017), разбира се, и доволно украсено с неокласически колони и напълно несъобразено с модернистичната архитектурна среда около НДК. Тук става видимо, че властта у нас все още не е припознала модернизма като културно наследство и като достойно за съхранение и за създаване на устойчиви урбанистични политики и осъзнаване историческото му значение. В това отношение е много явно как тя сериозно изостава от различни социални и естетически процеси, зациклила в безсмислено противопоставяне, което не отчита факта, че тези паметници са част от градска среда и културно наследство (което пък е главният арумент на защитниците).

Николай Белалов, save1300.com Николай Белалов, save1300.com Аргументите на противниците на паметника минават през конструктивни (главно общината и общинския съвет), идеологически (много от политиците), естетически (някои граждани, които обаче често влагат политически привкус на естетическите си съждения) и такива, свързани с паметта за миналото. Защитниците на паметника настояват на безспорните му художествени качества и на напълно естествената му връзка с целия архитекурен ансамбъл около НДК, както и на факта, че е паметник на България и по този начин надскача всяко политизиране. Забележително е, че сред тях има хора с най-разнообразни политически възгледи, които се обединяват около важността на запазването му. Експертите и творческите съюзи също са непоколебими и единодушни в защита си. Така виждаме как традиционното противопоставяне ляво-дясно е отчасти разколебано, но и отчасти потвърдено, доколкото някои от мненията на гражданите не са без връзка с политическите им убеждения и аргументите им не са от художествено естество, но пък от друга страна виждаме и активна позиция за защита, която надскача определени пристрастия. Имаме също и някои мнения, които отразяват борбата за налагането на определена памет за миналото, която обаче очевидно не е общосподелена и според мен това е и един от главните проблеми.
 
Позволих си да очертая някои от залозите около дебата за съдбата на паметник „1300 години България", за да стане видима безумността на ситуацията около неговото събаряне, безумност, която отразява неразбиране както на смисъла на изкуството в градска среда, така и на значението на паметта за миналото. Безотговорността спрямо наследството е явен симптом и за опитите за силово налагана на една и еднозначна памет за миналото, която по официални канали да обезличи и обезсили множествеността и различието на паметите. И ако както казваше Якоб Таубес, паметта е органът на историята (Taubes, 2009), то чрез забравата и разрушението ние кастрираме историята си, за да се преселим с неосъзнато безсилие във фантазма на бутафорното си величие.    
 
 
Използвана литература:
Георгиева, Валентина, Бузлуджа онлайн или дигиталната памет за социализма, в Seminar.bg, 2013.
Гемишева, Мариела, Време и стил, София: 2015.
Дичев, Ивайло, В памет на паметника 1300 годни България, в Оff news, 2017.
Taubes, Jacob, Eschatologie occidentale, Paris: 2009.


*** Текстът беше възложен на автора от Гьоте-институт България. Но това не означава, че той отразява позицията на Гьоте-институт. Текстът е независимо произведение на автора. Гьоте-институт кани и други автори да заемат позиция по темата. Ако искате да изразите своето мнение, моля, пишете ни на prog1@sofia.goethe.org.***
 
Димитър Божков е философ, главен асистент по съвременна филсофия и по филсоофия на XIX в СУ „Св. Климент Охридски”. Неговите интереси са в областта на критическата теория, на история на съвременното изкуство, на философията на историята. Работи по проекти, свързани с изследване на мястото на изкуството в градска среда и с историята на идеите.

Гьоте-институт България
Още по темата