Бърз достъп:

Отиди директно в съдържанието (Alt 1)Отиди директно в навигация на второ ниво (Alt 3)Отиди директно в навигация на първо ниво (Alt 2)

Тълмачи
„Българските читатели имат огромен късмет с преводачите си“

Новата ни рубрика Тълмачи си поставя за цел да разгледа преводаческата дейност задълбочено и от първо лице – в поредица от интервюта ще разговаряме с преводачи от български и немски език за особеностите на художествения превод, за литература и за професията на преводача в наши дни. Тук ще ви срещаме с преводачи от България и немскоезичните страни в опит да открехнем завесата и погледнем зад кулисите на литературния превод.

В първото интервю от поредицата разговаряме с Майа Разбойникова-Фратева, германист и професор по немскоезична литература в СУ „Св. Климент Охридски“, носител на националната награда „Христо Г. Данов“ за преводна художествена литература (2017 г.), автор на многобройни научни публикации на български и немски език, статии в печата, рецензии и предговори.

Om Георги Дерменджиев

Майа Разбойникова-Фратева Снимка: © Личен архив

Госпожо Фратева, кои са изгряващите звезди и интересните имена на немскоезичната литературна сцена днес? Кой е Вашият личен фаворит от тези млади таланти и защо?
 
Много е трудно човек да се ориентира в изобилието от нови имена и заглавия. Статистически данни назовават внушителни цифри, например за 2018 г. в Германия са издадени 12 634 заглавия на белетристични произведения. Следя интересните за мен утвърдени автори, а относно новите или непознатите ми автори се ориентирам с помощта на наличните инструменти: критиката, намерила място в литературните страници на сериозните вестници или в утвърдени платформи, някои телевизионни предавания. И, естествено, номинациите за литературните награди, които в немскоезичното пространство не са никак малко.

Във връзка с пряката ми работа се интересувам от творчеството на писателки и писатели като Бенямин Щайн (1970), Михаел Клеберг (1959), Ана Митгуч (1948), Ойген Руге (1954), Джени Ерпенбек (1967), Уве Тим (1940), Кристоф Хайн (1944), Даниел Келман (1975), Инго Шулце (1962), Илия Троянов (1965), Саша Станишич (1978), Норберт Гщрайн (1961), Марлене Стрерувиц (1950). От новия роман на Стрерувиц, „Стена от огън“ (2019), дълго време странях поради прекалената разпознаваемост на стила и тематичния кръг. Романът ме накара да преосмисля този „недостатък“, да го осъзная като силна комбинация от постоянство и вариативност, да се възхитя от умението на авторката да изгражда характери с неумолима достоверност, основана на огледално съпоставяне между миналото и настоящето им.

Сред много интересните за мен по-нови автори са Юдит Херман (1970), Анете Пент (1967), Йонас Люшер (1976), Катя Петровская (1970), Томас фон Щайнекер (1977). Те до момента не са ставали лауреати на някоя от големите литературни награди, но имат свои верни читатели. С удоволствие чета Херман и Пент заради вниманието към детайла и умението да разкрият разрушителната сила на незначителното, онова, за което историята нехае, но което съсипва или възвисява животи.

При швейцареца Йонас Люшер харесвам тревогата за бъдещето, емпатията към хората на прехода от аналогова към дигитална ера и дръзкия опит в романа „Крафт“ да погледне от философска гледна точка на случващото се. Сюрреално-мрачната проза на Клеменс Й. Зец (1982) и нейните кафкиански ситуации имат в мое лице верен почитател. Трябва да отбележа и филигранната проза на Марион Пошман (1969), фантазията и стаения хумор на Ема Браславски (1971), социалната ангажираност и директната проза на австрийката Катрин Рьогла (1971). За мен те също са сред новите и заслужаващи внимание имена в немскоезичната литература.

Отбелязвам в скоби годините на раждане на споменатите автори, защото приканване да назова „млади таланти“ наистина ме затрудни. Може би това могат да направят хората в издателствата, които четат изпратените им манускрипти, или онези, които ръководят школи за писане или участват в журита на литературни конкурси. Всъщност зададеният въпрос ми показва, че прилагателното „млад“ по отношение на писателския талант и професията на писателя има по-други измерения. Не всеки автор започва да публикува като млад, не всеки намира читатели с първите си публикации, не всеки става обект на критическо внимание. Минава време, докато един автор стане видим на литературната сцена.

Като пример за това несъвпадане между биологичната и творческата младост при писателите бих посочила Естер Кински (1956), която се заявява като авторка през последните десетина години, а признание завоюва едва в последните 5-6, нейният писателски талант е нов за публиката. Преди да стане писателка тя дълго време е утвърдена преводачка от английски, полски и руски език. Нека спомена, че с удоволствие чета и Фолкер Вайдерман (1969) и неговата стегната, ненатрапливо, но премислено подредена документална проза.

Вълнуващ е документалният му разказ от 2019 г. „Дуелът“, разказващ паралелно историите на двамата основни протагонисти на немската литературна сцена през втората половина на 20. и началото на 21. век – писателя Гюнтер Грас и литературния критик Марсел Райх-Раницки. И, да, добре, ще назова фаворити, което все пак е доста условно – Клеменс Й. Зец, Юдит Херман, по-горе става ясно защо.
 
Кои са добрите преводи от немски на български език през последните години, за които знаем твърде малко? 

Повечето преводи от немски на български са много добри. Според мен остана незабелязан преводът на Даря Хараланова на скицата на Фолкер Вайдерман „Остенде. 1936, лятото на едно приятелство“ (изд. Панорама), което малко ме изненадва, защото и Стефан Цвайг, и Йозеф Рот, за чието приятелство става дума, са добре познати на българската публика. Предполагах, че точно читателите на Цвайг и Рот ще бъдат заинтригувани, но студентско проучване в хода на един семинар преди няколко месеца не откри особени реакции и вълнения в тази посока.

Искам да отбележа и издаването на български език на романа на Даниел Келман „Тил“ (изд. Колибри) в превод на Жанина Драгостинова в забележително кратки срокове след излизането на романа на немски език. Наскоро излезе един том с пътеписи на Йозеф Рот („Пътувания из Украйна и Русия“, изд. Лист) в превод на Ана Димова и се надявам да не остане непознат, защото описанията на добронамерения, но все пак търсещ обективния поглед пътешественик, са забележителни и могат да ни помогнат да осмисляме събитията в настоящето.
 
Какво място заема съвременната немскоезична литература в българския културен контекст? Може ли да се говори за засилен културен трансфер между България и Германия в последно време? 

Немскоезичната литература отстоява своето място в българския културен контекст благодарение на няколко ангажирани издателства, в чиято дейност тя е основна, а също и благодарение на онези издатели, които търсят културно и тематично разнообразие в своите програми, следят новите явления в немскоезичната литература или полагат усилия за преиздаване на утвърдени и познати автори.

Превежданата съвременна литература дава на българските читатели отлична представа за тематичните линии, експериментите и търсенията на немскоезичните писатели. Тя показва пределно ясно, че въпреки националните специфики и всякакъв вид различия ние всички обитаваме един и същи свят и споделяме общи надежди, стремежи и тревоги, осигурява ни външен поглед към вътрешни драми и ги прави по-видими било на принципа на аналогията, било на принципа на противопоставянето. Потвърждение на тези наблюдения открих и по време на Софийския литературен фестивал през 2018 година с фокус върху немскоезичната литература. Неслучайно в края на същата година България се присъедини и към литературната мрежа „Традуки“.

Колкото до цялостния културен трансфер между България и Германия определено смятам, че той се осъществява активно и включва много други изкуства като живопис, фотография, кино, архитектура, музика, театър чрез съвместни творчески проекти, работилници, обучения, гостуващи музиканти, театрални трупи, онлайн-концерти, разговори с писатели на живо и онлайн, изложби и др. Всички тези форми на културен обмен са достъпни за много широка публика. Все повече се работи със смесени екипи, търси се двупосочност в културния трансфер, диалог. Ролята и мястото на Гьоте-институт в процеса на интензивиране на тези процеси е неоценима. Новите идеи и начини на представяне на немскоезичната литература и култура характеризират последните години и се надявам тази тенденция да се запази.
 
Какво е Вашето мнение за новите преводи на вече превеждани текстове? Първият превод винаги ли е несъвършен? 

Новите преводи на вече превеждани текстове могат да бъдат обективно наложителни по редица причини, могат да бъдат и израз на субективния стремеж на преводача към съвършенство или на неговата лична връзка с определен автор и произведение. Могат да бъдат също така и израз на творческо съизмерване между преводачи от различни поколения.

При всички случаи, когато са наистина това, за което се заявяват, новите преводи са полезни, защото принуждават сериозния читател към избор и преценка и по отношение на превода, тоест правят труда на преводача по-видим за читателя. Всеки превод е несъвършен в някаква степен, не може да се твърди със сигурност и без сравнение, че хронологията в появата на нови преводи на същия текст чертае възходящо развитие. Разглеждам новите преводи на вече превеждани текстове като ценен принос към преводаческото изкуство.

Смятам също така, че подобни преводи един ден могат да послужат като изследователски корпус не само за преводоведите, но и за изследователите на тенденциите в развитието на езика. Ако преводите са на голямо времево отстояние един от друг, то всеки от тях ще отразява и определен момент в развитието на езика, а също и определени обществени нагласи и интереси. С тяхната промяна се променят и инструментите, и подходите на преводача. Изобщо новите преводи на превеждани текстове са златна мина за проучвания от всякакъв характер.
 
Вие се занимавате и с критика на превода. Като че ли тя остава на заден план в България, а сякаш и преводачите рядко влизат в тази роля. Според Вас какви качества трябва да притежава един добър превод? 

Критиката на превода е много сложно и трудоемко занимание. Изисква търпение, концентрация и комбиниране на знания от различни области. Затова вероятно се случва и доста спорадично. Специалистите, които биха могли да вършат тази работа систематично и професионално, са малко на брой и си имат други занимания.

Критикът трябва да разполага с критерии, на базата на които да изкаже мнение, да изрази удовлетвореност от даден превод или недоволство, често и двете. Неговото мнение може да бъде отхвърлено или прието, хубаво е това да става отново с някакви аргументи по същество. Диалогът между критик, преводач, читател, издател, мълчалив или огласен, е важен, защото критиката има смисъл, ако накара някого да осмисли или преосмисли нещо. Тя е начин да се гарантира на читателя отговорен и качествен процес на превеждане и издаване.

Също така може да даде полезен принос към създаването на общ критичен дух сред читателите. Изобщо критиката на превода е дейност в името на литературата. Както всяка друга критика и тя има нужда от независимост и необвързаност на самия критик. Омрежването като основна характеристика на съвременния свят и още повече на неголемите социални групи и структури (преводачески, издателски, писателски) може би е част от препятствията пред полезната и необходима критика.

Самата аз рядко се занимавам с критика на превода, обикновено в екстремни ситуации – на възторг или на неудовлетворение. Когато ми се случи да навлизам в тази територия, както казах под въздействието на някаква емоция, подхождам основно като човек литературовед и преводач, а по отношение на езиковедските въпроси правя справки и се консултирам с колеги-езиковеди. Имам свои изградени критерии и с тях е свързан вторият подвъпрос. Ще се огранича до назоваването на две предпоставки и едно изискване, които водят според мен към добрия превод: уважение към превеждания текст и отговорност към читателя на превода, който трябва да получи всичко, което получава читателят на оригинала.
 
По Ваши наблюдения какво е нивото на превеждане у нас? Достатъчно качествени ли са преводите на художествени произведения, които стигат до българския читател? 

Когато си купувам преводна литература се ориентирам по издателства и имена на преводачи. Добрите преводачи на различните езици са известни. Когато не познавам даден преводач, изчаквам да чуя впечатления или да прочета критика. Страхувам се от нескопосания или пренебрежителен превод, той е в състояние да развали удоволствието от четенето и да съсипе едно произведение, макар че опитният читател успява да усети на какво се дължат несполуките в даден текст.

Повечето издатели са отговорни хора, моят скромен опит в тази посока ме е срещал с много компетентни люде, които подхождат професионално и с любов към работата си. Това ще рече, че работят с преведените текстове след предаването им, като включват редактори, коректори. Практиката да не се ползват коректори в издателствата е много порочна, но напоследък ми се струва преодоляна и в сфери извън художествената литература. Като цяло българските читатели имат огромен късмет с преводачите си.
 
През 2017 година получихте наградата Христо Г. Данов за преводна художествена литература за сборника „Писма до един поет. Писма до една млада жена“, в който са включени три кратки кореспонденции на австрийския поет Райнер Мария Рилке. С какво се различава преводът на лична кореспонденция от другите художествени преводи? 

Много е интересен въпросът за това, дали има връзка между преводаческите стратегии и жанровата принадлежност на превежданото произведение. Според мен преводачът трябва не само да има представа за особеностите на жанра, но и да се съобразява с тях при превода. Вашият въпрос се отнася до превода на лична кореспонденция, а тя извежда на преден план действителни личности и характери.

Изводът от моя опит с писмата на Рилке е, че преводачът трябва да се дистанцира от представите си за автора на съответните писма, когото може да познава по някакви други канали, в конкретния случай – литературни произведения, критика, биографични текстове и др. Трябва да бъде готов в кореспонденцията да опознае различни човешки страни на участниците, да се сблъска с вариращ стил, противоречащи си тези и др., затова е препоръчително преводачът да не позволява собствените му представи да деформират при превода наличния текст.

Преводът на писма изисква респект към текста като текст, но и към авторите на писмата и правото им да бъдат различни, променящи се, непоследователни, спорни. Може да изглежда странно, че съм си направила тези изводи точно при автор като Рилке, при когото огромната по обем кореспонденция с приятели, меценати и почитатели е част от последователното изграждане на определен публичен образ. В това томче са събрани обаче три по-специфични кореспонденции, в които Рилке е конфронтиран с конкретни очаквания и искания и показва изумителна готовност да им отговори.
 
Освен с превод и критика на превода, Вие сте и преподавател в Софийския университет и се занимавате с научна дейност. Една част от публикациите Ви са в сферата на междукултурността. Каква роля играе глобализацията и сближаването на културите в контекста на превода? 

Безспорно е, че преводът е основен инструмент в културния обмен, инструмент, от който не можем да се лишим. Многоезичието на света ще поддържа превода жив. Дали глобализацията ще доведе до едноезичен свят, ще покаже бъдещето. Ерих Ауербах очаква още в средата на 20. век възникването на едноезичния свят. Но дотогава не можем без превода. Как изглеждат нещата от страна на хегемонните езици е друг въпрос. Тяхната самодостатъчност може да ги лиши от духовни хоризонти и открития. В света, в който аз живея, преводът на текстове от един език на друг е необходимост и въведение в изкуството да разбираме и ценим другия и другите.
 
И един последен въпрос: защо бихте окуражили Вашите студенти да се занимават с превод?

Защото, превеждайки, продължаваш да се учиш, защото навлизаш в недрата на езиците – и изходния, и целевия – придобиваш опит с възможностите и с ограниченията им. Научаваш се да разпознаваш нюансите, да цениш думите, да им се възхищаваш. Усвояваш умението да четеш, да слушаш, да разбираш и го пренасяш и в живота извън превода и книгите.

Трудът на преводача не може да бъде отчужден – той е сам с текста си, от него зависи какво ще постигне, негови са и радостта от крайния продукт, и отговорността, и съмненията. Преводът на художествена литература учи и на смирение, но с това едва ли бих могла да правя реклама за преводаческата професия пред млади хора, това е нещо, което всеки научава сам.

Основното е, че преводът дава възможност за непрестанно обогатяване, привилегиите на преводача в тази посока са огромни. Естествено тези екстри имат и своя обратна, тъмна страна, преводачът е конфронтиран със ситуации, в които е възможно да загуби упованието в езика като средство за комуникация и наивната увереност, че смисълът, вложен в думите дори в делничната комуникация, е преносим. Синдромът на лорд Чандос по Хофманстал застрашава особено преводачите.
 
Майа Разбойникова-Фратева е професор по немскоезична литература в Катедрата по германистика и скандинавистика към СУ „Св. Климент Охридски“. Защитила е дисертация в Лайпцигския университет, преподавателската ѝ и изследователска дейност е съсредоточена върху немскоезичната литература на ХІХ, ХХ и XXI век. Автор е на многобройни статии и студии и на монографии върху фикционалната биографична литература, писана от жени, и върху творчеството на Теодор Фонтане.