Михаел Ставарич
Апокалипсис във вечния лед

Михаел Ставарич е майстор на антиутопията. В новия му роман Земята е загинала. Няколко човека успяват да избягат с космически кораб, но само една жена стига жива до ледена планета. Там спомените ѝ за инуитите и за полярния изследовател Фритьоф Нансен ѝ помагат да оцелее.

Om Холгер Моос

Сюжетът на книгата звучи странно и действително е такъв. Подобно на последното му произведение Gotland (2017), новият роман на Ставарич Fremdes Licht [Чужда светлина] също е повлиян от дива смесица между митично и мистично, този път след края на човешката цивилизация. Резултатът е антиутопичен научно-фантастичен роман с елементи на фентъзи.
 
Действието в първата част на книгата се развива през втората половина на 24 век. Разказвачът от първо лице, жена на име Елейн Дювал, попада на негостоприемна планета. Ледените вихрушки, мъчителният студ и пустошта на безкрайно белия ландшафт напрягат силите на младата жена до краен предел. Тя е потомка на инуитска общност, а дядо ѝ е бил една от опорите в живота ѝ. За да се почувства поне малко на познато място, Елейн нарича планетата Винтертур – именно в този швейцарски град тя е работила последно като генен изследовател.
 
Главната героиня е изгубена не само в пространството, объркана е и нейната представа за време: „Живеех в миналото, което тепърва се намираше пред мен“. Тази мисъл също я връща към историите на дядо ѝ. Той ѝ разказвал за народа аймара и за техния език, в който миналото все още предстои, а бъдещето вече е отминало. „Не бяха ли това всъщност по-подходящите парадигми, за да бъдеш в синхрон с безкрайността на космоса?“, пита се Елейн.

Звънът на планети

И тъкмо насред катастрофата възниква копнежът за ново начало, а антиутопията се превръща в утопия. В днешните времена на пандемия от коронавирус добре разбираме, че кризата подхранва и желанието за утопии. Елейн си представя например, че може би не се е случила никаква катастрофа, че кометата не е ударила Земята, а е прелетяла край нея: „Трябваше да си призная, че ми допадаше идеята да започва нов стар живот, да наблюдавам Земята с други, по-знаещи очи, да я възприемам сякаш е нейният (и моят) първи ден във вселената“. Само че реалността в книгата се оказва съвсем различна.
 
Някои пасажи в романа напомнят на Соларис на Станислав Лем. Има подробни описания на космоса и планетите с техния много различен звън. На Елейн ѝ липсва шума от въртенето на Земята, чийто звук наподобява „ледена буря, едно дълбинно бръмчене и свистене“. Венера ѝ звучи като „сферичен компютър“, като „въртяща се покойница“, Слънцето издава „свръхсилен бумтеж“, а Марс „от своя страна беше една от най-тихите планети в Слънчевата ни система“.
 
Ставарич вплита в текста си и щипка фин хумор. Например Далас, приятел от детските години на Елейн и по-късно командант на космическия кораб, с който тя бяга, е кръстен от родителите си на античен телевизионен сериал.

От арктическата зима до световното изложение

Втората част на романа бележи рязка смяна. От бъдещето прескачаме в миналото, а научно-фантастичната антиутопия се превръща в исторически роман. Историята отново се разказва от първо лице, сега обаче от предшественица на Елейн. Годината е 1893. Уки живее в своята инуитска общност в Гренландия. Норвежкият полярен изследовател Фритьоф Нансен заминава на арктическа експедиция. Той и екипажът му попадат в клана на Уки в Гренландия. Корабът им засяда сред ледовете, а Нансен се надява да научи от инуитите важни техники за оцеляване в арктическата зима. В текста са разпръснати фиктивни записки от дневника на Нансен.

Уки е особено будна и любопитна жена. Тя се сприятелява с Нансен, който ѝ дава името Елейн, тъй като му напомня за неговата съпруга. Уки на свой ред нарича Нансен „човекът-птица“ заради въодушевлението му от орнитологията. Тя иска да научи повече за света. След като получава съгласието на шаманите от своя клан, през пролетта Уки отпътува заедно с изследователите. Целта им е Световното изложение в Чикаго.

Там тя попада в ръцете на сериен убиец, който безчинства по време на изложението. Така накрая книгата се превръща в криминален роман. Този заключителен епизод също е исторически достоверен. Хенри Хауърд Холмс е смятан за първия сериен убиец в САЩ, който е измъчвал жертвите си в своя хотел-лабиринт („Murder Castle“), обгазявал ги е и е поставял труповете им в киселина.

Знание и въображение

Ставарич се движи умело между различни жанрове. Романът му е истинско литературно приключение, своеобразен рог на изобилието както в езиково отношение, както и като екзистенциални въпроси. Изрази и мъдрости на инуитите например са отпечатани в оригинален шрифт, чиито черти и полукръгове приковават погледа със своята загадъчност, поетичност и вид. Не липсва и чувство за хумор: лудия човек инуитите наричат „разразен студен фронт“.
 
Знанието и въображението са двата елемента, заради които си струва да живеем. Това би могла да е и квинтесенцията на романа. Както казва дядото на Елейн в първата част на книгата, „на този, който е изгубил въображението си (той често използва тази дума като синоним на знание) да назовава адекватно природните феномени, който не познава междинни състояния и нюанси – на него вече действително не може да му се помогне“. Жадната за знания Уки стига до извода, че „умението да се поставят въпроси, е истинският източник на цялото човешко знание“.
 
Със своя роман Ставарич доказва, че разполага с много знания, които с голяма доза въображение е превърнал в литературен шедьовър.