Бенямин Квадерер
Портрет на един шарлатанин

Писал ли е някой преди Бенямин Квадерер роман за Лихтенщайн? По всяка вероятност не. А има какво да се научи за живописното княжество и изисканата му ловкост при укриване на данъци – за това разказва един шарлатанин, крадец на данни и държавен враг номер едно.

Om Марит Борхердинг

Колко практично – Бенямин Квадерер сам резюмира на страниците на браншовото издание Buchreport с три изречения съдържанието на романа си от 585 страници Für immer die Alpen [Алпите завинаги]: „Мъж, произхождащ от княжество Лихтенщайн, краде лични данни на клиентите в най-голямата местна банка и продава тези данни на Федералната разузнавателна служба на Германия. Така държавата-джудже е въвлечена в данъчна афера с набивали размери, а крадецът на данни влиза в програма за защитени свидетели. Там той хваща писалката, за да разкаже как е извършил онова, което е извършил“.

Ясно, сбито, почти достоверно. Защото героят на Квадерер – Йохан Кайзер – има реален прототип на име Хайнрих Кибер, който с не съвсем легалното си използване на клиентски лични данни от лихтенщайнската банка LGT през 2008 г. наистина предизвика огромен данъчен скандал във Федералната република.

Стремителна житейска изповед

Всичко това се е случило доста отдавна, освен това Кибер навремето сам е описал в книга своята история. Но няма значение, защото Квадерер е успял да напише един толкова многопластов, занимателен, интригуващ и изключително съвременен роман, че лихтенщайнският автор заслужава адмирации за литературната адаптация на обикновено рядко използваното като сюжет укриване на данъци.
 
Както е редно при една подробна житейска изповед, всичко започва с нещастното детство на Йохан Кайзер: сестрите му го мразят, майката изоставя семейството и той цял живот ще я търси. Принцеса Джина, олицетворение на добрата майка на народа до самата си всенародно оплаквана смърт, е негова закрилница, съчувства му също така недодяланият алпинист Хайнрих Харер. Същинско въплъщение на злото обаче е директорката на детския дом, която по всевъзможни начини тормози малкия Йохан. Поради което един ден той открадва мотопеда на най-добрия си приятел и потегля към Барселона с надеждата там да намери своята „мамá“.
 
След това негово действие и на фона на приказно-трагичното начало главният герой окончателно покорява сърцето на читателя – това не се променя, дори когато по-късно в елитния интернат той прилага все по-хитри трикове и си измисля подходяща биография – например че е потомък на лихтенщайнската династия Хилти, произвеждаща бормашини. С помощта на маркова риза втора употреба и много обаяние Йохан успява да убеди семейството на индустриалец в своя мним произход от заможни среди. Малко след това ще успее добре да припечели от сделка с недвижими имоти.
 
Отначало всичко това изглежда като забавна измамническа история, но само след няколко глави – след нова смяна на жанра – се превръща в сюжет на брутално отвличане, при това изключително кинематографичен. Йохан успява да се измъкне от мъчителите си, но тъй като принцът на Лихтенщайн отказва да ги накаже, се стига до големия скандал с кражбата на данни, за който стана дума по-горе.

Написаното остава

Може ли да се вярва на този разказвач, мятащ се между отчаяние, мания за величие, безпокойство и обиграна хитрост? На съмненията в неговата почтеност измамникът Кайзер противопоставя опората на бележките под линия. Изобилно цитира различни източници, пасажи с по-черен шрифт внушават намеса на властите, в червено са маркирани цели страници, предоставени на психолог. Но това всъщност не го прави по-убедителен: колкото и Алпите в заглавието да се опитват да внушат хилядолетна солидност и непоклатимост, Йохан Кайзер не може да бъде точно определен и категоризиран. Това се отнася и за многобройните му маневри във вездесъщата капиталистическа икономическа и социална система: данни, (незаконни) пари, виртуални числа и знаци. Всичко това не „съществува“ наистина, но ако само една плочка от нареденото домино падне, цели икономики могат да се окажат въвлечени в съучастие и дори да се сринат.
 
Вечно бягащият от преследвачите си Кайзер, замаскиран като неразгадаем обикновен гражданин, знае, че неговата „истинска“ същност, неговата разказвана история се изгражда и чрез нашето съучастие, което го прави зависим. Затова накрая умолително заявява: „Това би било най-доброто. Никога да не преставате да четете. Зная, че не мога да изисквам това от Вас. Искам все пак отново да Ви напомня, че аз ще съществувам дотогава, докато Вие разказвате за мен.“ Но още преди да сме затворили книгата, изпълнени с тъга от преходността на човешкото битие, Йоахим Кайзер находчиво ни връща в низините на всекидневието: „И не забравяйте да си плащате данъците.“