Разговор с Енцио Ветцел
„Тук е станало по-европейско“
Тази година наред с други юбилеи Гьоте-институт България празнува и своя собствен – а именно трийсет години активна дейност за насърчаване на културния обмен и сътрудничество между България и Германия. За миналото, настоящето и бъдещето на института Елисавета Станчева разговаря с Енцио Ветцел, директор на Гьоте-институт България.
Tази година се навършват 30 години от основаването на Гьоте-институт в България. За какво си спомняте, когато мислите за 1989 г. – годината на Промяната, но и на стъпването на института на българска земя?
За мен случващото се тогава не беше толкова вълнуващо, тъй като нямах роднини или приятели в ГДР, винаги съм живял в Южна Германия. Но мой приятел, адвокат от Мюнхен, беше толкова развълнуван, че веднага си купи самолетен билет до Берлин и дори успя да присъства при падането на стената!
Кога за първи път попаднахте на някакво понятие, свързано с нашата страна, дали може да си спомните за това?
Първото понятие беше „турско робство“. Тогава попитах една моя колежка: какво пък е това робство? И тя ми обясни – беше като в учебен час и аз бях лошия ученик. След това отново и отново откривах следи от това робство в държанието, в стойката на българите.
Вие сте ръководител на Гьоте-институт България от 2014 г., къде сте живял до момента във връзка с Вашата професия, накъде ще се отправите след края на мандата Ви тук?
Като семейство (двама родители и три деца) бяхме дълги години в Кайро, Египет. Времето, прекарано там, остави дълбок отпечатък у мен. След това бях задълго в централата в Мюнхен, а България беше първото ми назначение в чужбина без децата. Скоро заминаваме за Киото/Осака – един институт за двата града, същевременно и резиденция за творци. В Япония ще се срещнем с най-големия ни син, който живее със семейството си в Токио.
Да, просто е станало по-нормално, по-европейско, вече не е необходимо България да се напуска „завинаги“, все повече хора се връщат обратно. Икономическото развитие е положително. Свободните сцени са по-независими и по-уверени в себе си. Младите хора вече не вземат насериозно наложилите се, отчасти стари и закостенели, структури – това е едновременно и хубаво, и лошо.
През това време Институтът е подкрепял множество събития и инициативи, разкажете ни нещо от кухнята, какво лично Вие сте съпреживели?
Един от моите първи посетители тук беше Галин Попов – младеж от Велико Търново, който не беше познат на никого от моя екип. В Търново той беше основал бара ТАМ и търсеше интересни хора. Аз трябваше да поканя Щефан Голдман, диджей в известния берлински клуб Бергхайн. Бащата на Щефан беше известен композитор – Фридрих Голдман, а майка му – от София. В това се състоеше цялата работа. Щефан дойде, направи турне, изпълнено с приключения, и от тогава идва отново и отново.
С удоволствие си спомням и за едно класическо балканско хапване. Тогава на масата ни дойдоха трима кръчмарски музиканти, които не спряха да свирят, докато очевидно не им дадох достатъчната сума, за да си тръгнат. Храната беше великолепна, а аз като вегетарианец бих могъл чудесно и занапред да се храня само със сирене, кашкавал, салата и зеленчуци на грил.
В България попадаш на изненадващи срещи и също така внезапни комуникационни бариери, като например когато бивш член на Държавна сигурност омайва с приказки за миналото на Германия нищо неподозиращ германски автор от подиума на Панаира на книгата. Всички знаят какво става, но никой не казва нищо.
Кои инициативи на Гьоте-институт България изникват в паметта Ви, когато погледнете назад към отминалите 30 години?
Йоаким Гаук е бил тук още като ръководител на Архива на държавна сигурност и съответната служба, също Карлхайнц Щокхаузен, Херта Мюлер, Вим Вендерс е идвал неведнъж, но това, което е винаги важно за Гьоте-институт, е представянето на артисти, музиканти, автори и архитекти, които (още) не са международно познати. Те, заедно със своите български партньори, се запознават с един друг поглед към света, различни методики и стилове, нови предизвикателства и решения. Между тях са творци като Анна Вит, Кристоф Кнох – градски активист и културен мениджър, музикантът Андреас Мартин Хофмайер, който със своята туба ще свири по повод 30-годишния ни юбилей със Софийския симфоничен оркестър в известната зала „България“ през месец октомври.
Инициативата, която ме съпътства през цялото време, е Академията за културен мениджмънт, която, започвайки от София, вече включва и млади културни дейци от Букурещ, Сараево и Солун, и по покана на Пловдив 2019 – европейска столица на културата – организира там първата голяма мрежова среща. В инициативата участват ментори от културни институти от Великобритания, Полша, Чехия и Франция. А съвсем актуална в момента, след 30 години работа на института, е нашата лятна програма за деца „Немски в действие“.
Получи се страхотен празник. Софийският духов оркестър под диригентството на Юли Дамянов, който е свирил с моя пред-пред-пред-предшественик Ханс-Гюнтер Нагел през 90-те години, се погрижи за невероятна духова музика, следобед децата бяха въодушевени от вълшебни бели фигури, по-късно се включи и един страхотен диджей, а във вътрешния двор течеше прожекция на късометражни филми.
Гьоте-институт е бил първият „западен институт“ в България, както тогава е бил означаван, и по тази причина е имал особена отговорност. Къде виждате института днес и какво си пожелавате за бъдещето?
И днес все още имаме особена роля: естествено във връзка с преподаването на немски език и предоставянето на информация за Германия, но и по темата за миналото, за тайните служби, за смесването на обществени промени и националистически идеи, но и от време на време във връзка със съвременните изкуство, музика и танц: когато артисти от нашите две страни се срещат и работят съвместно.
